Писането е като дишането. Всяка дума е вдишване, всяко празно място издишване. А аз, незнайно защо, опитвах се да живея без въздух в последните месеци. И когато накрая дробовете ми колабираха, единственото, което ми остана да направя, бе да се боря да оцелея, а след това да започна да живея отново.Но да намериш смисъл отново да бъдеш полезен, целенасочен, щастлив, се оказва по-трудно от това просто да потънеш в съня, в който си живял.
И днес се събуждам в него. Светът навън е неясен, с размазани цветове и контури, блъскащи се един в друг, ръбовато и грозно. Опитвам се да стана и да вляза в моя си живот, но дори не успявам да отворя изцяло очи, за да виждам на къде вървя. Е как така, слепешката, да стигна до където и било. Отговорът идва бързо, в рамките на едно поемане на въздух, и се оказва съвсем простичък - с опипване. А материята, тя си е същата, каквато я помнят върховете на пръстите ми.
И тогава ме осенява друга идея...
Една кутия Pringles (от големите, разбира се) оправя много неща. Една по една трябва да запълваш дупките в себе си, затова се хващам с най-лесната и належащата, нервно ръмжаща от глад - онази в стомаха. Другата, тази в главата отнема повече време, но след един пълноценно прекаран ден и няколко часа на саме с последният брой на EVA и нея ще закърпя. Ще остане онази в сърцето. За накрая...
Сърцето винаги се лекува. А най-доброто лекарство за него е времето. Добре е, че нямам за къде да бързам.
Ще му отдам дни пълни с писане, любов и още нещо...
No comments:
Post a Comment