27.12.09

387. бъдеще в сегашно време и мечти

Не бях забелязала този под да скърца, а всеки ден го прекосявам по няколко пъти. Но сега, нали се промъквам, проклетото нещо е като дъскорезница. Разбирам, ще попитате защо се промъквам в собствения си дом и това ще бъде безкрайно логичен въпрос. Но отговорът ми ще е толкова простичък, че ще Ви се прииска да не сте ме питали. Чувате ли тихото равномерно дишане в стаята? Да.. някой спи тук, а аз не искам да го събудя. Не че е рано за ставане или нещо.. просто мразя да ми прекъсват сънищата и затова избягвам да преча на чуждите. Отивам в кухнята да направя кафе. Най - трудният момент от деня е именно сутрешното кафе. Водата завира, а аз се чудя как онзи отатък не се събужда само от аромата. Пускам сутрешните новини, колкото и да вярвам, че повечето информация вътре е само за промиване на мозъка, и сядам до прозореца. Нещо в корема ми се е усукало на топка и се върти, върти.. Вкуса на кафето е различен. Няма цигарен дим. Мръщя се. Като са толкова вредни цигарите защо някои неща са толкова безвкусни без тях? Изсипвам аромата в мивката и надничам в спалнята. Спи още. Гледам го, нагушил се между четирите ми възглавници - всяка с различна калъфка - и си мисля каква съм станала, че вече не си лягам с неща, които не смятам за извънредно красиви. За калъфките говоря ..и чаршафите. Не ми е приятно да спя, да се завивам с нещо, което не смятам за красиво по един или друг начин. Това е нова черта. Придобила съм я някъде през последните 5 - 6 месеца. Преди нямах претенции към одеалата стига да са тежки и да ми топлят. Сега освен това, трябва и да са в съответната оцветка, за да ми отиват на кожата/пижамата/стената/възглавницата/снимката в ъгъла на раклата. Хм.
Връщам мисълта си на спящия. Обикновено става преди мен. Доста преди мен, та даже понякога му се налага да скача върху леглото, за да ме събуди, защото се е събудил преди няколко часа и иска да правим нещо заедно. А аз не го оставям и половин час. Мил ми е, задето прави планове за далечното бъдеще. С мен. По един или друг начин. Мисля си и че след година и половина изтичат всичките ми задължения. Пред семейството, пред разните му банки, пред някои познати, пред каквото трябва още там. Но от сега знам какво точно ще направя след това. Ще опаковам старателно и ще замина в морския град. Вилите му се къпят във вълните, познавам всичките му малки плажове и големите му ледове през зимата, наклонените улички и скритите градини. Познавам и един далматинец, дето вече го няма, но в съзнанието ми ще е винаги там, в колибата и ще ме лае, когато отивам на гости на стопанина му. Познавам и "Карамфил Номер 13". И спалнята с изгорялата крушка, и рафтчето в кухнята, в което няколко пъти си ударих главата. Обичам и голямата тераса, нищо че ме плашат, защото парапетът не бил много здрав и щял да поддаде, а аз ще падна от.. шестия етаж ли беше? Знам и че ще ме искат там. Макар и да не ме искат по начина, по който ми се ще.. ще ме искат. Ще искат и Кестен. А това е достатъчно.
Пак в кухнята, нещо готвят в сутрешното предаване. Аз една закуска не мога да направя, не разбирам от рецепти и винаги нещо обърквам. Дори да е простичко. Не ме бива просто. До тоя извод стигам след няколкото опропастени пържоли, тоновете спагети и тотално НЕбухналия кекс. Някой ден ще трябва да наема готвачка у дома, защото децата ми няма да разберат що е то домашно готвена храна. Дори понятие си нямам как ще приготвям традиционни вечери. Майка се пошегува, че за другата Коледа трябва аз да сготвя.. цялата фамилия се съгласи, че ще останат гладни за Бъдни вечер 2010. И много се смяха. Малко криво се получи на мой гръб, но си беше истината. Другия вариант е да отдам тази година на готвенето, да хвана майката за ушите и да я накрам да ми налее подправки в светоусещането. Което май е добра идея.. Ростислав някъде беше говорил за това как се придобиват нови навици и как два месеца са достатъчни, за да свикнеш с едно ново нещо. Аз мога да отдам една година на готвенето. Най - малкото ще е забавно. А и на "Карамфил Номер 13" ще трябва да се яде нещо различно от бъркани яйца със сирене, палачинки и руска салата (няколкото неща, дето двамата с Карамфил можем да ги готвим.. заедно). Мислех да не го правя, но ще отбележа колко злополучно звучи "Карамфил Номер 13". Първо въпросното 13, което винаги е изглеждало зле. Второ.. карамфилите винаги са ми вървяли някак гробищно и ухаят на погребения. Не е приятно, а мен направо ме ужасява. Но сега ми изглеждат повече от прекрасни.
Сивата котка се е качила на перваза и търка муцунката си в стъклото. Не я чувам да мърка, но знам, че го прави. Иска някой да излезе и да я нахрани. Нахалството й придобива зверски мащаби, когато поиска седмото си хранене за деня. Но такъв си го обичаме Гошо. Съседите много ми се смеят, когато по оранжеви чехли го викам из двора.. "Гошо, Гошо... Елатукабегадинопроклета". Понякога си мисля, че се казва Елатукабегадинопроклета. Както Манда от "9 зайци" понякога си мислеше, чесе казва Мискин Ниеден, защото баба й все така и се караше.
Благодарение на моята баба, вече със сигурност знам от къде съм наследила тая чувствителност и кибритлийските черти. От нея ще да е. Малко и трябва да и се напълнят очите със сълзи или да подгони дядо ми с "Благо бе, как ще го оставиш това тука!", а от косата й да излиза пушек. Нищо че е дребна и ходи с бастун. Имам чувството, че ще халоса някого с него всеки момент.. ей тъй, както си стои кротка и добродушна, така изпива две мастики, почервеняват й бузите, смее се и халосва някого. После пак се смее. На дядо ми му треперят ръцете и съм сигурна, че е от това, че все го сгълчава за това или онова. Тя е по - силния характер, но дядо ми все беше този дето купуваше сладоледа, тъй че водеше моята класация. Всъщност винаги съм ги обичала по равно, даже си спомням, че ту спях при него, ту при нея - двамата са твърде доволни сами със себе си, за да спят в една стая, имат си обичаи вечер като си легнат и си пречат един на друг. Иначе много се обичат, знам го. Kато й каже "Льони" и ми става топло и на мен. И са толкова красиви на снимките от сватбата. Казвала съм го и преди.. дядо ми е бил голям красавец като млад, нищо чудно, че го е взела баба ми.
Пак надничам в спалнята. Карамфилът още спи. Дали е време вече да скоча в леглото и да го събудя? Решавам да бъда лоша и пускам прахосмукачката в хола, не съм се завъртяла в единия ъгъл и той излиза от съня си, рошав и смачкан. Усмихва ми се, потърква врата си и отива и той да пие кафе. Сещам се, че има цигари и хвърлям прахосмукачката.

Правим си двойни дози кафе и пушим.

26.12.09

386. след

Умирам трудно 4.0 за трети път в последните няколко дена. Толкова съм рошава, че хващам HBO. И Cinemax, ако е добро времето. Какво да направя като косата ми си има собствено мнение или взима идеи от възглавницата.. или от шапката. Само не и от гребена. Bat for Lashes се опитва да обясни на Пресила, че Тя (онази другата) наистина го обича. Чудно е как вече трета седмица тая песен не ми омръзва. Чудно е и как на някои хора не им омръзва да се възползват от това, че им угаждам и че знаят, че ако ми се нацупят аз ще отстъпя. Чудно ще им го върна. Изключвайки Bat for Lashes, Florence + The Machine e eдинствената хубава група напоследък, макар че и She & Him не са зле. Малко мудни ми идват на моменти обаче. Следващите една две седмици ги виждам като Излежаващи се. Към 4 - 5 януари трябва обаче да си търся нова работа. Не за друго, но вече ми омръзна тук. Тотално. Но пък нещо не съм и обнадеждена, което не мисля, че е добре. New Year's Eve се очертава да е пълен провал. Утре или вдругиден ще се разбере окончателно мисля. Кестен се опитва да ми се качи на нервната система, но не знае, че вече му свикнах на свинските номера и не ми прави впечатление, даже му се радвам.

И макар, че всички се опитаха да ме прее*ат (ще ме извинявате за грубия език) за Коледа настроението ми е добре. Може би, защото се бях настроила, че нещата няма да са поръсени със сребърни звезди и се заземих предварително.

В "Кадрил късно следобед" и "Милостта на малките огледала" открих много..

Всичко се получи добре.
Да минат още няколкото дни със задължения и започвам СледКоледното харчене.

21.12.09

385. bds

Когато е минус нямам-си-идея-колко-градуса навън.. има няколко неща, които можеш да направиш и да те изпълнят напълно, вместо просто да си лежиш в леглото с лаптопа..

*да си потърсиш нова чанта или добре да изремонтираш някоя стара.
*да изпиеш няколко чаши вино в компанията на роднини и приятели по случай 72-я рожден ден на дядо ти (винаги изпадат по няколко страхотни истории).
*да се пие още веднъж и за рождения ден на Мам, който беше преди два дена.
*да изринеш всички боклук от стаята си и да направиш основно разместване.
*да заковеш с баща си коледната украса.. или да я запоиш, в зависимост от случая.
*да правиш секс.. duh.

19.12.09

384. да завалиш

да правим любов
и да заспиш
в краката ми
сутринта да гледам
как те разбужда слънцето
гол
после
да пием черен шоколад
с лют пипер
в лобито

но ти

виновен ме гледаш
от ъгъла

ще стопя
усещането за теб
по кожата си
както първия сняг се топи
защото земята
топла е още
така и не поиска
да завалиш
да натрупаш
да ме обгърнеш

само

виновен ме гледаш
от ъгъла

проблема
не се намира
в падането
срещата със земята
е трудна
не си ме повредил
само паднах
по пътя
отново
ще го сменя
с по - равен

време е

17.12.09

383. паркингът на моето детство

Снегът е едно от нещата, което има различно значение във възрастите, през които преминава човек.
* Когато си на 10(+/-) е още една причина за игра. Е, малко студена причина за игра, но все пак свежа и готина. А и ангината си заслужава щом можеш да изсипеш лопата сняг във врата на брат си. И като се облечеш дебело, пластовете дрехи притъпяват съприкосновението със земята (която е покрита със сняг и става още по - меко).. та общо взето имаш шанс и да се премяташ колкото си искаш.
* Когато си на 20 (+/-), и приемам, че не си някой задръстен сдухльо, е почти същото. Просто все още не си забравил какво е да си на 10. Може да ти се наложи да изринеш някоя пътечка, заради което да ти измръзнат пръстите (и всичко прикачено към тях), но като цяло все още усещаш Духа на детството си наоколо и някак си не можеш да не се зарадваш (така например, като влязох да си мия зъбите сутринта, сърцето ми подскочи от радост като видях, през прозореца на банята, побелелият двор.. нищо, че бяха някакви - никакви сантиметри, които се стопиха до обяд (обаче сега как вали.. и съм сигурна, че ще вали цяла нощ, утре ще е чудо!)).
* Но когато си на 40 (+/-), и приемам, че не си някой пич, то снега е поредната досада, заради която ще трябва да се опаковаш във всички дрехи, които намериш в гардероба, нещото, заради което ще трябва да излизаш 20 минути по - рано, за да чистиш и размразяваш колата, разбира се, гадостта, заради която ще си намокриш прелестните обувки и ще оставяш гадни мокри локвички навсякъде, където влезеш.. абе с други думи.. гадна работа, гррр.

Което най - накрая ми даде шанс да направя точно разпределение на хората, които наричаме "възрастни". Вярно, простичко разпределени, само две графи, но пък съм сигурна, че съм някак абсолютно права. И така.. възрастните се делят на две групи.. "Остарели" (с под групи "преждевременно", "със закъснение" и т.н.) и "Такива, които само са на много години". Без под групи. Те са пичовете.

Не мога да не споделя, че Мам е от тия дето са само на години, всеки ден го доказва. Онзи ден имахме интересен разговор за младостта й.. отново. Чудно е, колко много неща не знам, макар че все повече и повече говорим. Човек ще реши, че информацията трябва да започне да намалява, ама.. очевидно не.

Още по - коледна..

16.12.09

382. пепелници

*Непушачите от компанията да не се радват предварително, не съм сигурна, че искам да спирам цигарите.

Изчистих ги. Всичките до един и ги изхвърлих от стаята си с изключение на най - малкия, за всички онези, които отвреме на време преспиват при мен. И не си купувам цигари и не си прося от познати (окей, Мам ми даде днес една, но за 48 часа ми се полага една цигара, нали? (пушачите ще ме разберат (непушачите - гледайте си работата))). И разкарах запалките освен една.. винаги съм вярвала във закона, че непушачите трябва да носят запалки за приятелите си пушачи.
И тук, за да няма предварително разочаровани.. Ако си мислите, че като ида на някое парти ор съмтинг няма да запаля някоя друга - гледайте си работата!

Истината е, че не искам.. въпреки че знам, че нали.. Трябва. Всичко наоколо казва, че трябва, аз си казвам, че трябва.. че е вредно, че те скапва, че.. всичко.
Но да отказваш нещо, което действително не искаш да откажеш.. е по - трудно. Въпреки здравия разум.. е трудно.

И тъкмо, когато си събрал малко сигурност и гордо можеш да кажеш "Ей, днес беше ден без цигари".. ще мине някой.. и ще ухае на Неговия парфюм.. и ще трябва да запалиш.

12.12.09

381. random

В кафето са пуснали един албум на John Butler.
Навън вали сняг и въпреки студа обикалях около два часа улиците.
Мокро е, шумно е, Софията пак е мръсна.
Пълно е с тихо и не толкова тихо бърборене. Ако се напрегнеш съвсем лекичко можеш да хванеш разговорите. Дори да не се напрягаш пак улавяш някое друго изречение.
Пръстите ми се оплитат.
Днес пих най - лошото кафе на света, което същевременно беше и най - хубавото. Първо.. беше отвратително на вкус, второ.. беше отвратително на вкус и трето.. хубавичко ме стопли и душевно и физически, ръцете ми бяха премръзнали.
Събрах много погледи и скрити усмивки.
Наистина съм ядосана на някого, но единственото, което успявам да му кажа е "Липсваше ми". Розовата мека нуга в мен надделява над черния и горчив шоколад, което ме подсеща за нещо, което Пратчет беше написал "Дори с най - ужасния шоколадов бонбон можеш да имаш перфектния момент".
Искам да имам причина да си остана цяла седмица в леглото вкъщи, но истината е, че ще е по - добре за мен самата, ако съм навън и отстоявам нещата, които съм и които искам.
Открих, че ми е липсвало да пиша есета на каквито и да е теми.
Мечтая за доста глупави неща, не защото самите те са глупави, а защото до някъде си знам чергата и съм почти сигурна, че няма да мога да ги постигна.
Исками се да живея в някой сериал, без значение от героите и сценария.
Горещия шоколад е хубаво нещо, отдавна не бях била нещо, което не съдържа кафе в себе си и е топло (изключваме чая!).
Загубила съм копче на палтото си, но съм почти сигурна, че накрая ще го намеря някъде из къщата.
Имам нужда от голямо меко кресло за моята стая, тя вече е свикнала постоянно да внасям нещо ново в нея (толкова непостоянна ли съм станала, последните два дена прекарах в мислене как искам да се изнеса от вкъщи).
Не мога да изпълня обещанията към себе си.. "да не правя това и да направя другото." Просто не мога, накрая пак се връщам на "правя си, каквото си правя". Може би не съм достатчно упорита.. или все още искам да си правя, каквото си правя.
Хубаво е като науча, че някои хора колкото и да не го показват.. им пука. Още по - хубаво е като науча, че много ги е грижа.
Накрая се оказва, че въпреки цялата обърканост.. нещата не са толкова зле, просто са объркани и поради тая причина не сработват както трябва.

Трябва да си подредя бъркотията в главата.

11.12.09

380. theory

Окей, имам теория (между другото, Кейт, Зори... мразя Ви, сериалът е страхотен), която до някъде излезе от How I met your mother и не съвсем. Просто бях подсетена за друга теория и.. ох, добре.
Чували сте, че когато една връзка приключи, нормалното време да страдаш по нея и да продължиш нататък, е половината от времето, в което си бил във връзката. Т.е. ако си бил с някого година, ти е абсолютно позволено да си разстроен шест месеца. След това.. би трябвало (теоритично) да продължиш нататък. И тук дойде моето прозрение.. ако не си бил с някого нито ден, не сте имали връзка, дори не сте се целунали веднъж (а и да сте, трябва да страдаш само минута след целувката (или ако сте прекали само една нощ заедно, ти е отредена половината следваща вечер да си поплачеш)), значи не трябва да страдаш въобще.
Излиза, че.. съм прекарала месеци (страх ме е да кажа години (звучи толкова ужасно много)) в излишно страдане, напълно извън рамките на теорията. Аз, не че съм крайно логичен човек, но.. поне правя доста логични неща и това не е едно от тях. И е глупаво.. плаченето по нещо, което не съм губила никога, по простата причина, че не съм притежавала. Не плача за червени ферарита, пет-стаен апартамен в New York и 3 милиона в банкова сметка. Защото не съм ги имала. И това е.. няма да се тормозя и за други неща.
Хах.
Несподелената любов е просто хубавата кола, която съседът има, а аз не. Може само да завиждам малко, но.. стига толкова. Няма да съм обсебена от нея.
Лека нощ.

p.s.: пред-коледни чудеса продължават да се случват.
p.s.s.: имам пълното право да се сърдя на баща ми и да не му говоря, и да се държа гадно, много гадно, и да не му говоря.. казах ли, че няма да му говоря?
p.s.s.s.: lately I feel so much better (трябва да е някъде от деня, в който казах, че няма да се занимавам със сериозни неща вече (енд гес уот, имам ново нещо в главата, за което си мисля преди да заспя (хау мъч ай хейт май фадър)).
p.s.s.s.s.: у днес украсявах коледно на работното място. Мяу, още по - заразна се чувствам (чак ми се прииска да си украся стаята вкъщи, но не.. отказвам да се поддам толкова!).

9.12.09

379. чудя се

"В Уганда научих едно.. че никога няма да мога да помогна на всички, че никога няма да имам достатъчно пари, за да го направя или физическата способност да достигна до всеки един от тях. Но разбрах, че за да промениш света е нужно да помогнеш и промениш само един единствен човек."
Милен

чудя се
още колко време
е нужно
за да разбереш, че
тялото е
само
от болка изваяната
клетка, имаща
единственото предназначение
да спира
поривите на
душата

Чудя се..
кога ще престанем да разказваме, че имаме приятели направили това или онова, или че имаме познати на познати на познатите, които са направили другото и че познаваме малки хора, направили велики неща, не за света като цяло, а само за един друг човек, кога ще престанем и ще започнем ние да караме важните неща да се случват?

Чудя се..
кога ще прекрачим собствените си граници, кога ще престанем да се оправдаваме с вечния страх да не бъдем наранени и ще раздадем всяка последна частичка от себе си за другите, безкористно?

Чудя се..
след като умът ми е уморен от дребнавостите, след като знам, че има толкова много хора, които си нямат нищичко, наистина нищичко (а както каза Мишо, аз си имам ризка, дънки, обувки, имам си къща и хора, които обичам и ме обичат) и след като знам, че има толкова много други, които са вкарани в монотонното сиво ежедневие, наложено от Ситемата, и още повече след като съм сигурна, че моят, нашият, живот е толкова по - добър от техния.. защо не можем да сме щастливи? Цяло поколение от кралици на драмата, без кой знае каква драма да има.

Чудя се..
а сърцето ми.. като има крила, защо няма смелост да полети?

7.12.09

378. simply simple

знам, че скоро го пооправях..
но също така знам, че днес влязох и ми дойде вповече..
искам тесни колонки.

нямам търпение за утре вечер

6.12.09

377. заразно Коледен

painting by annamajboroda

Отиде на кино планът ми да прекарам едни тихи, заключени в стаята, празници. И препоръчвам на всички онези, които са решили, че тая Коледа ще е скучна и сдухана, и че като цяло празниците хич няма да са празници, а ябълковите щрудели ще са сиропирани с депресия, да стоят далече от г-н Каменов. За мен вече е твърде късно, въпреки че обстоятелствата, наречени "изисквания на семейството" и "работа", ме карат да мисля, че следва най - скапаният декември в историята. На родителите на Каменов се моля, да не го пускат да излиза навън, ако не са му сложили светещ надпис "Силно зарезен с коледна глазура". Както казах.. за мен вече е късно. Навсякъде ми се привиждат разноцветни светещи лампички, зелени клонки и шейнички. Е как да не си пуснеш "All I want for Christmas is You!" и да танцуваш около елхата. 20 дена преди Коледа, а вече се чувствам именничка. Оставете моя, а колко именни дни на семейство и приятели предстоят. Имаме и много рожденници, годишнина от сватбата на нашите и разбира се Нова година. Да не забравяме и студентския празник след два дена. За телците пишеше, от днес до края на месеца да внимават с алкохола. Излишно ли е да спомена, че г-н Каменов е теле?
Тъй.. оказа се, че за всички тия събития, дето ги изредих по - горе, имам толкова много покани и възможности, че нямам идея кое от тях да уважа, къде да ида и с кого да се видя. Свят ми се завива чак, а Лудницата се откри онзи ден с идването на децата от Монтана в София. А, и дадох първият декемврийски податък за годината, също така и получих първите два. "Мяу" казва Гошо.
Не се издържа вече.. нека замирише на курабийки с орехи и да се сгушим под имела.
И после как да не вярвам в Коледа, като започнаха да се случват чудеса и изключвайки две - три неща, които се опитват да ми лазят по нервната система, всичко се подреди като с магическа пръчка, дори онова, което смятах за изгубена кауза.
От утре тръгвам по улиците и аз със светещ надпис "Заразна с канелени пръчици".

Между всичко останало.. тези дни научих и защо хората толкова много държат да опазят тайните си в тайна или защо въобще избягват да говорят на сериозни теми. Страхът да останеш недоразбран поне е една от основните причини. Да не останеш недоразбран от обществото или, още повече, от близките си. Досега не вярвах, че такова нещо реално съществува - хората (особено тези, които добре те познават) да не могат да си обяснят думите или действията ти. Последните събития ме карат да вярвам, че хората все повече очакват да им се случи нещо лошо, поради което постоянно се опитват да изсмучат някоя нотка на сарказъм от тона ти. За да не се озова в неприятната ситуация, в която попаднаха двама близки на мен души (искрено се надявам да сте се изяснили един с друг, защото не искам да Ви виждам скарани (особено по Коледа)), държа да съм ясна.. отказвам да говоря за важни неща поне до другата година.
Единствено особено много искам да се извиня на Зорничка и на Кейт, ако съм ги оставила с погрешни впечатления през последните месеци, защото около тях съм се отпуснала да се държа като пълен олигофрен и е абсолютно сигурно, че съм ги засегнала с нещо (на ум ми хрумват именно две или три неща, на които аз бих се засегнала на тяхно място). За тях.. извинявайте. За бъдещите ми глупости - също, но ще се постарая да сведа необмислените си простотии до минимум.

С гордост обаче обявявам, че това е първият Никулден, на който не успяха да ме принудят да ям шаран. И как бих могла, като цяла сутрин се гаврих с горката животинка и разигравах скечове в стил Джеф Дънам. А и от предните години нямам хубави прекарвания с въпросния рибок. Ужас. Най - яркият ми спомен включва опръскана в кръв кухня и закован за дъската за рязане шаран. Накрая и кучето отказа да го яде.
Което ме подсеща.. не съм много сигурна как ще опазя Кестен от тазгодишните готварски планове за пълнен заек на майка ми. Дано се откаже, защото е прекалено дребен и кльощав, за да става за готвене (добре че Куба и (особено) Карлита са далече от обсега на родителското ми тяло)).

Общо взето, въпреки че г-н Каменов беше първият заразен, се оказа, че почти всички наоколо са нещо захарасони повече от обикновено, щастливи и се разнасят опаковани в коледна хартия. Само скреж ми липсва и сняг на парцали, ама и това ще дойде.

Весели празници на всички и Хо Хо Хо.

охох

1.12.09

376. нар

photo by onixa

Today was..

a day with Alex..
Освен, че е обгърнат с аромат на нар и касис, денят с Алекс е нещо, от което се бях лишила в последните месеци. Както се бях лишила от много други неща, защото се бях обсебила, засебила само с едни и същи неща, в които смятах, че намирах всичко необходимо, макар през повечето време главно да чувствах липси. И когато днес, между дрехите в сиво, късите панталони, малките стъклени бутилчици с късметчета вътре и дългата коса на Алекс, бях похвалена за абсолютната си дивотия, комичните физиономии и театралните избухвания (онзи чичко много се смя на моята репродукция на рекламата "Искам Малиция"), се почувствах отново добре. И забравих. За това какво е да се чувстваш на вражеска територия, когато минаваш покрай определено място в София или какво е да бъдеш съден и оглеждан от всички страни. Освен това, Алекс действа изключително вдъхновящо и на фотографа, и на модела, и на обикновения човечец в мен. Та седмицата след 8 декември се очетава едно пътуване до Трън, за да търсим едно определено дърво, на което ще трябва да позирам почти без любимата си бяла рокля, боса и окаляна, и най - вероятно с рошава коса, от която стърчат клечки и листа. Поне аз така я виждам сесията, но тя е режисьорът, ще видим. Едно нещо куца на цялото пътуване.. след като се омърлям до ушите, къде ще се измия, след като няма да оставаме да спим, а и нямаме познати при които да се отбием?

a day with caresses..
Първо беше Гошо. Той беше и последен впрочем. Ухае на мента и евкалипт около него (заради противопаразитната каишка). Как да не обичаш тая обла муцунка, която се завира на всякъде, а когато започне да преде.. за Бога, някой да ме спаси, преди да умра от умиление! После бях милувки от страниците на току - що излезлите броеве на списанията, с които храня душата си в началото на всеки месец. Голямото карамелено нещо в кафето и усмивката на момчето зад бара. Меките нови ръкавички (без пръстчета, ама разбира се). Музиката на Насекомикс (Рони може да ти издуха мозъка с гласа си, нямам търпение отново да ги слушам на живо, още преди година ми грабнаха окото и ухото).

a day..
Реших да им се наслаждавам напълно.. на всеки един от тях.
И отново да ходя на всякъде и да се срещам с всички.

29.11.09

375. best friends

(повечето от снимките - моа)

SCREW the ONE best friend thing... I can have many!
.. или защо Хрис споделя много неща за себе си на много хора?

Просто защото си няма един най - добър приятел по протокол. Има си много. И може да им се довери на всичките. И хич не й е зор, че те ще седнат и ще обсъдят проблемите й или ще са саркастични, или ще се опитат да я разсмеят с ирония, или просто ще повдигнат рамене. Защото те винаги правят всичките тези неща, но никога с лоша умисъл. Хрис си има Кейт за един тип разговори, Зори за шоколад и перфектни усмивки, Иво за сарказъм и висша форма на ирония, но и за пълно и истинско разбиране и т.н. Има си Златинка, има си и Кат, има си дори и Пит.. и много други. И поради простата причина, че всички са пичове и че тя не е обсесд с нито един от тях, всичко върви както трябва. Ако липсваше който и да е от тях.. щеше да е наистина тъжно.

tnx

*Милен е ненормален. Но пък добре ще ме топли през дългите зимни нощи. Кхъ.. *

28.11.09

374. doubts

photo bylaauraa

"All the ways you wish you could be..
that's me.
I look like you wanna look
I fuck like you wanna fuck
I am smart, capable, and most importantly I'm free in all the ways that you are not. "
Fight Club


Имам невероятната дарба да забравям много неща. Напоследък установавам, че това определено е най - силната ми черта. Забравям лица, имена, срещи, разговори, филми, песни, думи. Способна съм да се запозная с един и същи човек повече от три пъти.. за една седмица. Ако не се чувствах толкова неудобно най - често използваните думи в речника ми щяха да бъдат "Извинявай, но не помня да сме се запознавали". Дори забравям симпатичните синеоки момчета, които идват и ми говорят така, все едно вчера сме си пили кафето заедно и имаме общи приятели, и всички сме правили нещо, някъде и сме си прекарали добре. Вероятно сме. Тотално изтриване на паметта. Колкото по - малко впечатлително е едно нещо, толкова по - голяма е вероятността да го забравя. Но симпатичните синеоки момчета и общите приятели, които казват, че имаме са много впечатлителни, за да съм ги забравила. Убеда съм, че и никога в живота си не съм била толкова пияна, че да не си спомням нищо. Само веднъж съм била толкова пияна, че да заспя, заради което не помня някои неща, но все пак. Имам нужда от допълнителен хардиск или поне някоя флашка, на която да запазвам някои неща и да си я нося в джоба, за да ми е под ръка. Може би това е проблема. Препълнена съм. Затова и водя блогове, тефтери с билети, записвам бързи мисли където ми падне. И когато ми попаднат пред очите и ги прочета.. сякаш ги чувам за първи път. Понякога чак е стяскащо. И по - плашещо е това, че има неща, които съм записала или са се случили преди седмица и макар, че трябва да са ми свежи, аз все пак не мога да се сетя, че са станали. И как подбирам това какво да запомня? Главата ми е пълна с безполезна информация, дребни неща, нараняващи неща, глупави или неслучили се мечти. Защо не забравя тях и не помня съветите, които ми се дават, смислените книги, уроци, от които да се възползвам? Все повече започвам да мисля, че не съм проектирана да бъда практична, смислена и дисциплинирана. Което е странно, нашите и двамата влизат в тия рамки, като изключим това, че понякога имат трудностти с ранното ставане. Очевидно двата плюса правят минус. Сега осъзнавам и защо съм толкова запалена по щракащият звук от фотоапарата. Колкото повече снимки толкова повече спомени.

p.s.: тотално извън темата, но още по - плашещо като информация:
Не се разтреперах, не се разплаках.. всички тия мисли и чувства от последните почти две години.. просто ги казах и излизаха сякаш говоря за някой друг, а не за себе си. Не почувствах нищо.

26.11.09

373. (500) days of Summer

Има филми, за които знаеш, че ще са ти любими още преди да са започнали.
Имам впредид..

..когато един филм започне..
"AUTHOR'S NOTE: The following is a work of fiction.
Any resemblance to persons living or dead
is purely coincidental.

Especially you Jenny Beckman.

Bitch."
..така, знаеш, че ще ти е любим.

..когато един филм е пълен с песни, повечето от които и до сега са ти били много любими, знаеш, че ще ти е любим.

..когато гледаш филм, в който главните герои са изиграни от актьори, които си видял не в една или две очарователни роли преди това, знаеш, че ще ти е любим.

..когато филмът е пълен с накъсани сцени, тичания из времето и клипчета като извадени от стар филм, каквито по принцип обожаваш, знаеш, че ще ти е любим.

..когато филмът ти е препоръчан от приятел, който разбира от такива неща и никога не те е подвеждал с лоша музика, клипче, което не е забавно, интересно или поучително или филм, който да не ти е станал поне малко любим, знаеш, че ще ти е любим.

Имам впредвид.. гледайте го.

24.11.09

372. луди, луди баби на сън..

drawing by toinjoints

Ух, чакам на Ивчо да му свърши урока по пиано. Понякога се чудя защо му е, той си е перфектен и без него. И на пианото и по принцип, ама те. Нека си свири момчето, аз ще си пия кафето, докато се изучи и после ще го отвлека.

Междувременно имах друго нещо да Ви разказвам.. относно моите баби. Особено относно едната от тях. Не си спомням, в кой точно филм чух нещо много вярно за бабите и дядовците като цяло, а то гласеше нещо в стил.. че всички харесват чуждите родители повече от своите и все пак, харесват своите баби и дядовци повече от чуждите. Що се отнася до родителите, не бих ги сменила, но това не значи, че няма чужди такива, които да обожавам (може би, защото не съм израснала около тях), но бабите и дядовците не давам за нищо на света. Защото няма по - луди от моите. Всичките до един. А те не са малко.. общо казано на брой.. девет. Е трима от тях вече... както и да е. Но другите шест, дори майката на тате, с която не си пасваме много, са велики. И имат такива истории за разказване, че човек може да седи цял ден около тях и само да попива десетилетията опит зад гърба им. И един съвет от мен.. ако нямате време или лесно се изнервяте.. никога не молете стар човек да Ви разкаже някоя история. Нямат спиране, ако започнат веднъж.

Но сега искам да Ви разкажа за Фани. Една от бабите. Всъщност тя е сестра на дядо (бащата на Мам). Та... Фани, убийте ме, не мога да се сетя как и е истинското име (Стефка, май?!), но за целия град тя е баба Фанче и толкова. Или Варадинова, госпожата по литература (отдавна пенсионирана де). Както и да е. Всяка неделя ми се отдава шанса да прекарвам по час - два с нея, хем ми дава уроци по български език (много се радва, когато някой я пита нещо относно правилното писане или говорене, или каквото се сетите там още), хем ми разказва какви ли не смешни истории. Между другото, след Бро тя е човека с най - черното чувство за хумор в семейството, понякога чак се втрещявам около нея.
Тази неделя, като всяка друга в последните няколко месеца, я видях да се задава, направих й кафе и в момента, в който зае едно от столчетата на бара и го сервирах с огромна усмивка. И както винаги я попитах какво прави, къде е ходила.. Представете си изненадата ми, когато тази 70-годишна, слабичка и трепереща женица ми заяви, че се е прибрала в 4 и половина през нощта, пушила е някоя и друга цигара, гледала е телевизия, подремнала си е малко и сега идва да пие кафе, за да се събуди. МОЛЯ?! Повторение, ако обичате.. Фани да не е на 20? Аз правя такива неща.. Бабо?! Някак си времето се е върнало с 50 години и аз не съм разбрала.. В следващия момент обаче се замислям, че ако се беше върнало, мен нямаше да ме има. Млъквам и започвам да слушам за концерта на духов оркестър "Стефан Стефанов", послучай някаква годишнина на самия Стефан Стефанов (тука е момента да отбележа, че Мам и вуйчо са свирили във въпросния оркестър преди години, кларинети, ако не ме лъже паметта). Та, заради въпросния концерт, който бил и наборна среща на всичките му ученици, които са учили литеретура при моята баба Фанче, въпросната се прибрала чак в ранните часове. Разказа ми за децата (отдавна вече не деца), затова колко била танцувала и т.н... Повярвайте ми, ако слушате моите баби и дядовци, никога няма да им дадете годините. Всичките до един и до сега вършат какви ли не щуротии и въпреки, че много са се карали на децата си за всичките им глупости, самите те са били по - луди от мен и Вас ,и нашите майки и бащи. Че кой от нас е пускал сестра си, овързана с верига в кладенеца, докато било изрично забранено от прабаба и прадядо дори да припарват до него? Бас ловя, че никой... Да, ама виждате ли, дядо е пускал баба Фанче в кладенеца, защото изпуснали кофата вътре и трябвало да я извадят, за да не се разбере, че са си играли, където не трябва. И с цялата си гордост, че са се справили перфектно дори са се похвалили на родителите си. Как е играла тупалката тогава дори не мога да си представя. Няколко часа по - късно чувам историята и от дядо, който с гордост заявява, "че я бил обезопасил с веригата, тъй че"... и продължава да си яде макароните с такова удоволствие, сякаш за първи път някой му сервира нещо такова. После отива да си работи по градината, защото макар че сме ноември там винаги има какво да се свърши. Не случайно на вратника все още има табелка "Образцов дом", които са давали на семействата с хубави градини и къщи по онова време. Защото градината на семейство Дурчеви (обожавам я тая фамилия) все още е образцова. Повярвайте ми, кочините на прасетата, които дядо все още отглежда и всяка Коледа мирише на пръжки с лук в кухнята, заради тях, са по - чисти от моята стая и от тази на брат ми, а пък от таванската стая на Вальо със сигурност.

Отплеснах се..
Поздрави на всички и при първа въможност поговорете с бабите и дядовците.. Те винаги имат какво да Ви разкажат.

16.11.09

371. this is not a love story

photo by onechristina

Доматеният сок върви много по - добре с текила, отколкото с водка. И доста сол. Хм.. Защо тогава винаги се сервира.. едва ли има значение. Хората са програмирани да обичат някои лоши неща и да мразят някои от хубавите. Предполагам затова ми е добре така. Обаче Kins of Leon наистина помагат. И доматения сок, особено, когато не е съвсем чист. А ако главата не ме болеше дяволски, положението щеше да е перфектно. Е, почти. *усмив* И е любовна история, и не е от хубавите, и затова я обичам... предполагам. Но както казах, имам си нещата, които ми помагат.

11.11.09

370. carpe diem*

photo by nerdynotdirty

За да бъдеш по - добър, не трябва да се оправдаваш с грешките на другите.
За да бъдеш по - силен, не трябва да се успокояваш със слабостите на останалите.
За да се усмихваш по - често, трябва да твориш повече красиви неща и да забелязваш сътворените от другите.
За да не се чувстваш неудовлетворен не трябва да очакваш, че светът ти е длъжник и хората в него - също.
За да получаваш честност, трябва да казваш истината.
За да те обичат, трябва да имаш смелостта да кажеш "Обичам те".

За да бъдеш... просто трябва да бъдеш.
Без "ако", "но", "защото", "когато", "обаче"..

*carpe diem - seize the day

6.11.09

369. to give you a fucking hope

photo by me

Текстът не е препоръчителен за щастливо влюбени или хора, които нямат връзка, не изпитват нужда от такава и са напълно доволни с това. Защото няма да разберат, дори някога да не са били. Всички останали нещастници, които обичат някого, а той не отвръща на чувствата им, всички, които са сами, имат нужда да бъдат обичани и остро чувстват липсата на човека до себе си... нека четат. Те познават тази празнота.

Чувствам го с корема си, с връховете на пръстите си, с кожата си го чувствам. И съм сигурна, жива съм, защото толкова боли, че едва се държа на краката си. А трябва да ставам от леглото всеки ден с тая мъка, да дишам с нея, да я храня и вечер да я приспивам. Не мога да я излекувам. Няма хапче, нито ваксина. Твърде дълго се борих, сега вече просто съм се разляла в нея, гледам как чувствата се срещат със здравия разум, понасям и тази форма на саморазрушение и крада. Крада си моменти, надежди, вяра, усмивки, допири. Станала съм специалист, даже черна маска и ръкавици не ми трябват. Не оставям доказателства, нито отпечатъци. И тогава, когато се почувствам поне малко сигурна, успокоена и донякъде доволна от ситуацията, примирена, ще вземе да се случи нещо, което да прекрачи границата, която съм установила за нормално търпима, и да ме обърка, да ми даде надежда, само и единствено, за да я убие след по - малко от миг.

Мразя погледите. Тези дълги, тъмно - кафяви погледи, придружени с усмивка или повдигане на вежди. И ме измъчва, когато ми каже "Помисли малко и ще се досетиш какво се опитвам да ти кажа", защото отчаяното ми съзнание се хвърля само в една посока. Надява се за най - хубавото, но забравя да се готви за най - лошото. И когато му казвам, че не желая да налучквам, защото не ме бива и общо взето успявам да замажа някак положението, той отчаяно ще ме погледне, ще отпусне главата си на рамото ми, ще въздъхне и ще ме прегърне. Защото иска да ми каже нещо (и аз знам, че това, което ще чуя няма да ми хареса), но не смее. Не защото знае, че ще ме нарани (дори представа си няма), а защото не обича, не иска, не може да споделя такива неща. А и всъщност единствената причина, поради която се е стигнало до там, че да ми споделя нещо, което не иска, е защото аз съм замрънкала да ми сподели. И предполагам искам да ми каже всички тия неща, от които да ме заболи още повече (вече се чудя дали е възможно), за да се отчаям тотално, за да се откажа, за да надделее разума. Но и да каже, истината е, че това няма да се случи и аз ще продължа да се въртя в омагьосания си кръг, както го правя вече 21 месеца. И то успешно. Преживях много по - леко, отколкото си мислех и двете му приятелки за този период. А и все още се чувствам така, сякаш туко - що сме се запознали и аз съм влюбена от не повече от седмица. Съвсем скорошно го чувствам и все пак толкова дълбоко.

А знам, че не бива да ги казвам и да ги споделям тия неща, защото толкова много хора четат тук, дори той чете понякога и знам, че ще стане голям миш - маш накрая, но може би точно това трябва да се случи. Да дойде края. Да спра да живея по този начин. Защото всичко останало опитах, за да го променя, да го спра, дори търсих негови заместители в други хора, с които завършвах нещастна, с които нещата бяха само временни, забавни в началото, но изтриващи истинската мен накрая, погуващи самомнението, вдъхновението ми.

Може би е истина, че някои хора могат да съществуват само, ако са нещастни и понякога им се пада някоя огризка от щастие, за да им даде надежда. И не ми казвайте, че сме силни и горди, и смели, за да успяваме да живеем по този вечно раздаващ се начин. Защото не сме. Няма никаква гордост и сила, и смелост, в това да се оставяме да така да ни раняват. Има само слабост и отчаяние, които не ни позволят да пуснем нещо, за което толкова дълго сме мечтали. И как да пусна тая фантазия, тая нереалност, която ускорява пулса, която кара ръцете да треперят, която ме кара да се чувствам жива насред тая сива пустота. Как да я пусна? Или как да я направя реална реалност?

Защото е много по - трудно да пуснеш надеждите и мечтите, които си имал за някого, отколкото да пуснеш самият него.

29.10.09

368. кнедли

photo by alejka

В късния следобед съм се предала на четири орехови кнедли, пестеливо поляти със захарен сироп, защото иначе стават толкова сладки, че не могат да се ядат. Захаросват ти се зъбите и после болят.
Сещам се, че днес съм яла само някаква мини измислена порция спагети и от кнедлите ми става тежко.

За утре казват, че ще вали сняг.
Мисля си.. ако се събудя и целият заден двор е побелял.. ще бъда много щастлива. Просто защото ще бъде страхотна промяна, дори преспите да издържат само един ден.

Купчината мъже, които ме връхлитат, прекъсват всичките ми сезонни размисли. Опитвам се да подавам ухо в разговора им. Не че ми е интересно, но гласът му е хубав. Сърбин е и говори с доста техни си думички. Като че някой, го е извадил от филм.. бизнесмен, адвокат. Знам ли. Но изглежда добре с теменужената си вратовръзка, очертан в рамките на очилата. Хвърлям по някой друг поглед на телевизора, за да не реши, че го зяпам. Някакви сини сгради със светещи прозорци подскачат от екрана. И докато го слушам как говори за някакви износи, фирми и политика (все неща, от които искрено не разбирам), не мога да не се сетя за онзи четирисет годишен гларус от Несебър, покрай когото минахме по - миналото лято и Златина ми обясни, че е най - сексапилният мъж на планетата. Моят Сърбин не му отстъпва. Нищо, че се е обградил в сериозност, в тъмно сако и хубав часовник. Представям си го у дома, как сутрин, омачкан и мек от съня, шуми с вестници, гуши се в аромата на кафе и изпуска сиво - синкави облачета цигарен дим.
И не знам как и защо, но изведнъж се замислям за бащата на Иво. Отново. В последната една седмица доста ми се върти из главата този мъж. Дори на снимка не съм го виждала и как се казва не мога да си спомня, а за всичките години (вече), в които се познаваме с Иво, сме го споменавали не повече от пет пъти. И ето ме мен, вече седем деи как съм се вкопчила в размисли за него и реално се тревожа за това как живее. И дали не води някакъв сив и скучен живот, ограничен до работническо ежедневие и някакъв си апартамент, някъде си, който не би могъл да се нарече дом. Или може би дом има. И уют и друго семейство, приятели. Защото може ли човек, толкова дълго и толкова далече да живее сиво без да започне да гради нещо ново. Да. Може. Но колкото и да е погрешно в случая, още повече, че става дума за семейството на мой приятел.. не мисля, че трябва. Но какво ли разбирам и си измислям аз за животите на другите, като седя на бара (буквално), пуша и си мисля как искам да се събудя в леглото и живота на Сърбина. Всъщност цялата тая мисъл идва от желанието да съм на 27, да съм вкарала живота си в някакъв коловоз, да знам, че върна на някъде с някого или поне към някого. А не всяка сутрин да се събуждам с ужаса, че не знам за какво го живея този ден. Да не искам да изляза изпод завивките, да се бунтувам срещу слънцето. Защото за къде да бързам с всички тия промени дето искам да ги направя, като няма за какво или за кого да ги направя.. последните няколко килограма дето искам да сваля, моите снимки, които искам да окача на стената и размисъла "За или Против цигарите?". За кого да ги правя всичките тия неща?
За себе си?
Да, но това "мене си" иска външна причина, защото Тя, вътрешната, много воля и сила няма.
Ох, искам да се стегна и да хвана юздата на живота си. Ама как, като Той си тъпче на едно място и хич не му се препуска по разни поля и ливади.
Накрая ще вдигна бойкот срещу себе си.
Защото толкова много се борих и направих за личната си свобода, и сега вземам, че се превръщам в неин роб. В роб на това да мога винаги да наравя каквото искам, когато го поискам, т.е. да се влача и излежавам, защото за по - смели неща не ми стиска.
Трябва някой здраво да ме напердаши, защото сама е трудно. Чувството за самосъхранение пречи, а трябва нещо да ме разтърси. Хмънх.
И сега разбирам, че човек наистина първо трябва да обича сам себе си, за да е способен чисто и искрено да обича другите, а те да му отвръщат. До тоя извод стигам, когато се ухилвам сама на мислите си, защото много добре съм се научила да мрънкам и да чакам нещо да се случи или да ми падне на главата. И в тоя момент на спонтанност, откровение и показване на въпросното "мене си", без да се усетя, поглеждам към Сърбина. И той седи, гледа ме и се усмихва. Искрено.
По - късно се усмихва още веднъж така хубаво, когато ми казва "Довиждане" и аз знам, че дори и да не го видя пак, съм взела всичко, което ми трябва от него.

Ще ми отива една самореволюция. Може би две.
Бойкотирам се.
От днес.

(Защото "От утре" винаги важи за следващото "Утре".)

28.10.09

367. муцунки

photo by easily-frightened

Претъпкана съм с идеи, които със заоблени меки муцунки се опитват да излязат от най - невероятни места.

Спирам ги.

Страх ме е да не ги стъпче някой. Страх ме е, че няма да успеят да се справят в света навън. Че ще се подиграват с наивността им. Някой ще им отнеме усмивката.

Хищен.

Имам нужда най - накрая да открия моето си нещо, а не да бъда разпокъсана из всички неща, които харесвам и които ме вдъхновяват. Искам да спра да се раздавам на дребно и да се разпилявам навсякъде. I'm "Jack of all the trades, master of none".

Напразно.

А може би не. Може би всички малки неща, които се случват с мен, на мен, които аз карам да се случват, очертават голямата картина и един ден ще бъдат от полза. Натрупват се нещата. Ще ми се да го вярвам.

Опит.

Стига да успея да го вкарам в полза. Стига да успея да вкарам себе си в полза. Да спра да се излежавам. Защото Тя, за цялата работа с образованието става дума, е толкова размита, че вече не виждам смисъл от нея. Трябва себе си да спра да размивам, за да видя на къде вървя. Дипломата нищо не прави. Тя само е там, черно на бяло, че нещо мога или поне, че се предполага, че го мога.

Тъй ли?

Но в нея не пише, че аз свиря на китара за свое удоволствие, че съм продала някоя друга снимка тук - там, че предпочитам да избирам сама за себе си дали на лекция в университета ще науча повече или на срещата с приятелите днес, или ако се замъкна на някое музикално събитие, някъде. В нея не пише, че в себе си съм събрала уюта на канелата, поръсена в ябълковия пай, който изстива на перваза на кухнята.

А сега какво?

На пук на всичките ми естетични виждания от седмица и нещо съм влюбена. Не в човек или нещо, в муцунката на това куче, което спи горе, върху момичето. И ще имам такова куче. На пук на това, че в него грация няма, че е набито и дребно, че краката му вървят някак дебели и криви, че почти никога не изглежда мило и добродушно.

И..

..разбирам, че няма Красив (от обществено приетата гледна точка) човек, в който да съм била влюбена. Дай ми на мен, някой с изкривени крачета и огромни лапи, с къса опашка и смачката физиономия.. Защото отвътре.. ония неща, дето в дипломата не ги пишат, те са важните.

27.10.09

366. cheaters

photo by missheroin

Винаги съм имала това чувство относно себе си. Че съм склонна да изневерявя, ако бъда изкушена. Но не в това е въпросът. Въпросът е, дали ще го направя, ако се опре до там. И сигурно ще го направя, не знам. Как мога да знам, ако не се стигне до там.
Добре де. Стигна се. Не го направих. Защото не мога. Ужасявам се от чувството да нараня някого толкова много. Защото съм наранявала по други начини, много, болезнено, непоправимо може би. И не бих могла да го направя отново, ако здравият ми разум работи. А той работеше. Тогава.
Но някой ден... не знам.

"I love her, Steven. I realize now I love her more than I'll love anybody else."
"Stop talking about love, every asshole in the world says he loves somebody. Means nothing."
"But it's true."
"Still doesn't mean anything. What you feel only matters to you. It's what you do to the people you say love. That's what matters. It's the only thing that counts."

Michael and Steven
The Last Kiss

13.10.09

365. new romantic

photo by monislawa

Мразя романтични дни като днешния, особено, когато не завършват по начина, по който бих искала... по - скоро, по който следва да завършат. Не мога да го разбера... как може да започне така, да набере скорост, да се развива и... и да не се случи нищо.
Мразя да се разхождам в дъжда, косата ми да е мокра и да се лепи по лицето ми, да гледам как капките падат по павираната уличка, заедно с пожълтелите листа. Мразя да изглеждам точно на мястото си сред всичкото това жълто, с пyловера, който е в същия цвят, с новото кожено яке, да оставям дъжда да пада по лицето ми, да гледам свъсеното небе. Мразя да седя на мократа люлка, да подгизвам, но да не ми е студено, защото въпреки, че е есен, денят е топъл. Мразя да превключваме от всяка втора думичка на някой израз от филм или на песен, защото сме го чули от там. И разбира се и двамата го знаем. Мразя да се забавлявам така. Мразя да ухае на пръст, което днес установих, че е най - любимата ми миризма на света, и мразя да го държа под ръка, защото знам, че той не обича, но го търпи и казва "Така е добре". Мразя да се стараем да ходим близо до локвите, когато колите минават бързо, защото искаме да ни опръскат и да крещим по тях, че са смотаняци. Мразя да ходим до реката, да се разхождаме из мократа трева и да гледам бързаща на някъде вода. Мразя да стоя под малкото мостче на пейката и да разговарям... истински.
Мразя... когато не се приближава, не маха един мокър кичур от лицето ми, не хваща с пръсти брадичката ми, не ме придърпва и не ме целува..
Мразя, когато заспи.. далече..

8.10.09

364. can't lose you too

photo by 333bracket

Бях забравила. Оставих се на онова течение, което бавно, но сигурно отнася всичко по пътя си, натрупва го неподходящо, отнася го отново, разпилява го по ръкавите си, да го пръска на малки частити, които сами за себе си не означават нищо,но събрани правят картинката пълна. Бях забравила. И единственото, което можех да правя е да се оплаквам от това какво Другите се направили или не са. Не и от това какво Аз оставих да си отиде. Не помня някога да съм изоставяла някого, реално. Но помня много, за които не се борих достатъчно именно накрая, преди да ги загубя, преди да ги оставя да си вървят по пътя. А това си изоставяне, реално. Не мога да изоставям повече, защото нямам много да губя. А ако изгубя и това няма да имам нищо да губя. Не искам да съм човекът, който няма нищо. Не мога, защото чувствам твърде силно и се интересувам твърде много. Но съм забравила да го изразявам. Да казвам "Обичам те". Не зная защо, но тия думи не могат да излизат от устата ми вече, докато гледам някого. Последното "Обичам те", което казах беше за приятел. Един единствен, за последната година и половина. Само толкова ли имам аз? Не. Прекарвах си времето в обвинения как всички други се отдалечиха, а не помислих за онова как самата аз се отдалечих. Как избягах. Имаше си и разбира се онези причини, които са достатъчно важни, за да бъде взето едно решение твърдо и без шанс да го върнеш. Но това не значи, че не можех да поддържам връзката. Чувствах се зле, че никой не ми говори през телефонната слушалка. Защо аз не говорех през нея.. на някого? Всички имаме трудности и разбира се, всеки за себе си има най - големите. Но моите не са големи. Моите са нищожни. Моите са малки и разхвърляни дрехи наоколо, а аз ги оставям да се трупат, вместо да ги закача в гардероба, за да са на мястото си, когато ги потърся. За да мога да разчитам на тях, трябва да се грижа за тях. И това мисля да направя.

Обичам те.
И съжалявам.
А дори бях забравила какво е да се чувствам вбесена и да крещя.
Затова безкрайно ти благодаря.
Но не мога да загубя и теб.

Днес за първи път от известно време усетих как вдъхновението пробяга по върховете на пръстите ми.

Rachael Yamagata - Elephants (Instrumental)

3.10.09

363. относно Тангра и Юлката

photo by ryussei23

За Тангра сте чували. За песента "Богатство" също. Но това, че ми е любимата песен от онова хубаво време, за което нашите и вашите разправят - не. Онова хубаво време... и то си е имало своите лишения и икономически кризи (кинтонемията си съществува и без кризата, особено за ония щастливо бедните като мен), а родителите са били още по - консервативни, но поне Мам твърди, че е било хубаво.
Сутринта започна добре с това, че за първи път тази седмица, не се чувствах грипозна и пръскаща бацили навсякъде (о, още си кашлям и пръскам бацили, но поне НЕ се чувствам така.. а това е важно). И нищо не ме болеше и Слава Богу, можех да изпуша спокойно една цигара без да умра на второто дръпване. Мъчително беше. Другото хубаво бе, че в маршрутката за работа се качи един достатъчно възрастен и все пак достатъчно запазен дядо. Сега... спирам Ви преди да сте започнали да си го представяте, защото ще дам много точно описание за тая порода дядовци, като него.. Защото са по - особени и рядко срещани, но съм сигурна, че всеки е срещал поне по един такъв дядо в живота си, а може би собственият му е такъв. Lucky you.
Тия дядовци ги кръщаваме "Шик от миналия век". Отличават се... първо: с избора си на дрехи. Сака, прави панталони с ръбове, най - често в пастелени цветове, хубави меки шапки, излъскани черни или кафяви кожени обувки, задължително колан, риза, може би вратовръзка. От къде и да ги погледеш всички тия хубави дрехи крещят на "Произведен съм преди поне 40 години, но все още си ме бива". Второ: безкрайно любезни са. Ведри, спокойни, никога не ругаят младежда и наричат всички момичета и жени "Мадам".
Та.. качи се този дядо в маршрутката и се настани точно до мен, с онзи негов огромен куфар, от вече изтъркана кожа и стабилни метални закопчалки. Извини се безброй пъти, за неудобността на въпросния куфар и се настани до мен. А по радиото звучеше "Богатство". 10 - те минути до работа си бяха летене в друго време.

~~~

Юлката е на пет години и е малкото на хлапе на Венца. Опитвам се да стигна до някакъв логичен извод как се появява малко, хилаво детенце с рижава коса и светли очи, с родители като неговите, с които няма нищо общо, освен с физиономията на баща си, ама... явно се появява. Юли е плах, не обича да говори и да се смее в присъствието на възрастни. Освен, ако не седи в скута на баща си или майка му не го прегръща. Сякаш решително пази малките си детски тайни и мечти, своя свят от порасналите наоколо. Не обича да го гушкат други хора, не обича да му се подаряват неща от що - годе познати хора и общо взето... НЕ обича. Освен връсниците и родителите му, едва ли някой може да влезе в тая рижава главица, която се стряска от.. общо взето от всичко.

Той няма нищо общо с всичко и всички наоколо. И е толкова хубав.

2.10.09

362. fucking Берлин

drawing by cellar-fcp

"Писането е едно особено състояние, "нелечимо" - почнеш ли, не можеш да спреш. Въпрос на вътрешна потребност."

Така завършва едно интервю със госпожица Соня Роси, относно първата й и единствена книга, покорила Берлин. И тя, и книгата имам впредвид. Лично на мен "Fucking Берлин" не ми звучи като най - интересната история на света... студетка, която за да се издържа продава тялото си (познато, нали?), но за три месеца успява да продаде 20о хл. копия, тъй че какво ли разбирам аз.

"Fucking Берлин" не ме накара да чета (поне не тази книга), но определено ме накара да пропиша. Отново. Защото писането е едно такова състояние.. НЕлечимо. Не можеш да спреш, може само да си почиваш от време на време, да си в криза, да не ти се пише, но то ще те догони, ще те намери и ще се вмъкне в мислите ти, нуждите ти и ето те, след един месец мълчание ще си изливаш душата отново.

Всъщност, да си призная честно не само писането беше в застой. Всичко беше в застоя. Китарата прашасваше. Фотоапаратът и той. Имаше само работа, път, партита, плажове, скъсани кецове и всичко останало. Нямаше време за спане и творчество. Имаше време за грабежи... на спомени. *усмив* Само че.. вече е есен. Сега ще се напълни с шарени листа и дъжд, меланхолични чайове в малки кафенета със старите приятели, шумящи опаковки от шоколад по време на лекциите в университета и скрити синеоки погледи с онова момче, което не мога да се сетя от къде познавам. Гррр. Ще открием и зимния клубен рок сезон. Просто защото покрай ученето щем не щем ще сме по - близо до рок - клубовете. Не че лятото не сме били близо до тях, но в едно лято има толкова други неща за правене. А малките сцени си чакат там целегодишно. Ще ги изпълним зимата, защото лятото е време за голо нощно къпане.. без китари и излишни светкавици. Само с горещи прегръдки, които да си помним само ние. Достатъчни са пиянските клипчета. Сега е време и за повече срещи с добрите приятели от, образно казано, "едно време". Защото заради същото това лято всички сте били пръснати на къде ли не, тичали сте покрай градусите... я на водката, я на времето.. и малко или много сте се позагубили от указателите. Общо взето си предстои поредната студентска зима, от която толкова отчаяно имаш нужда, защото самият ти си се позагубил из себе си и ти трябва нещо познато, в което да се различиш и да си спомниш. Да изтърсиш пясъка от обувките, да, той е все още някъде там... поне в моите, да спреш да витаеш в облаците до Германия и където там и да стъпиш здраво на земята. По собствена воля. Защото тя реалността ще те тресне много яко и изведнъж ще осъзнаеш къде си, как времето е продължило нататък, как трябва да учиш и да ходиш на работа , как навън е студено и всички хубави неща, за които говорих до сега няма да ти доставят удоволствие. А трябва.. защото са разкошни (ух, как я обичам тая дума... разкош, разкош).

Обгръщам се в сезоните.. на топло и светло.

30.8.09

361. в снимки

Дори не знам от къде да започна. Вече почти месец се чудя с кои думи да го направя и все не успявам. А се трупат все повече неща, които искам да кажа и тъкмо набера сили да запиша и... а после се натрупват още.

Едва ли е имало по - хубаво лято. Едва ли е имало по - добри приятели. Едва ли е имало повече бира. Едва ли е имало повече целувки. Едва ли е имало повече пясък и чайки. И едва ли е имало повече безсънни часове, прекарани по влаковете.. колкото имах аз в последния месец.

Между другото... този пост го пиша за Иво (усмивката на първата снимка най - горе). Каза, че не е чел нещо хубаво от маса време, аз взех, че се поласках и реших да пиша. А няма да оправдая очакването на нещо хубаво за четене, но все пак.. поне ще се опитам. Ако не друго, надявам се снимките да Ви харесат. Подбрала съм някои от най - добрите за последните две седмици и малко повече. Не всички са правени от мен (повечето са), но все пак ще благодаря на Зоти и Мимо за няколкото екстра шота.

Едва ли някога, през целия ми живот до сега, сърцето ми е приливало с повече топли чувства и споделено щастие. Може и да съм обичала повече, но за първи път ми се отвръща толкова.. изцяло, отдаващо се и прегръщащо. Правещо палачинки рано сутрин, смеещо се, пиещо бира във влака, играещо роли в тоалетната на въпросния влак (Господи Милене, ще се смея цял живот на това изпълнение), залитащо по коридорите и връхлитащо с реплики в стил "Егати пиянската история", спящо на плажа, гмуркащо се с огромните си жълти шорти, гледащо ме.. с онзи поглед, който още няма описание с бедните думички, които използваме. Рошаво, невинно. Не бих искала да връщам времето и да го изживявам пак, защото нямаше да е толкова специално и неповторимо. Не искам да беше по - дълго или по - кратко, защото ако беше, нямаше да срещна други неща и хора по пътя си. За пореден път осъзнах колко простичко е всичко и как няколко секунди могат да променят живота ти изцяло. Как някой може да се качи в купето ти, защото е взел последните свободни билети. Как този някой, може да е Онзи Някой, дето го срещаш иззад ъгъла, т.е. направо се сблъскваш с него и света се променя. А после изведнъж ядете заедно в леглото и правите секс всяка вечер, в която се виждате(но това е друга тема на разговор), събуждате се заедно, бързате за работа, защото сте се успали.. и двамата, а щом си кажете "Довиждане", това значи само, че съвсем скоро пак ще си кажете "Здравей" и навъртате километрични телефонни сметки, за няколкото часа, в които не сте си пред очите и... и... Още толкова много.

А аз се чувствам леко виновна, задето не успявам да изрязя както трябва всичко онова, което вътре в мен. Към него, към всички Вас, към Иво, който иска да прочете онова, което имам да кажа. Загубила съм го онова... нещо, което кареше думите да се изливат направо от душата ми. Сега просто си мълча. Промънквам нещо от време на време, колкото да не е без хич и се надявам докосванията и целувките ми да са достатъчни, за да разберат всички какво чувствам.. но не знам дали се получава.

Толкова се учих да съм по - тиха и да мълча.
Сега започвам да се уча да говоря. Отново.
Защото много имам да споделя. На хора, които си заслужават.

8.8.09

360. "С"

photo by jaimeibarra

Имам Сериозен проблем С буквата "С" в поСледните няколко дена. Проблема е Свързан с новата ми работа, на която се хвърлих без много да му миСля. В Смисъл, аз дори още не Съм я започнала, но по вСичко личи, че така ще Се Случи. И понеже ми Се Струва като нещо, което е било Само в мечтите ми и дори не Съм го иСкала Сериозно, още не мога да го повярвам. ИСтински. И вСеки път, щом Си го повторя на ум.. "Ще Ставам "С.." и вмеСто правилната дума, вСеки път Си казвам "Стриптизьорка". Уоу. И като си кажа "Нее.. не е това, duh, Сервитьорка е".
Но и това не е.. та така относно проблема ми с тази буква. Почва да ме хваща страх от нея и че някой ще ме попита след време "Какво работиш?" и аз без да се замисля и с гордост ще кажа "Ооо, стриптизьорка съм!". Оставете, че ще излъжа, ами ще умра от срам. Другия проблем с новата професия е, че ще се поставям на ръба на живеенето по няколко пъти на седмицата, ама то и без друго във всеки един момент във спалнята ти на третия етаж може да влети ТИР и да те смачка, и да умреш... тъй че. Какво са няколко пъти в седмицата да съм по - близо до умирането, отколкото обикновено.

Само шест дена остават, а аз много се старая да забравя обратното броене преди старта за към Бургас. Ама не мога! Ужасно трудно е да не мисля за идващите дни. Ужасно разочароващо е да знам колко бързо ще минат и заминат и после ще се върна в скучното ежедневие... до пролетта. Добре че са неделите със Захов. Тази ще се събираме у баба Вера, тя ще ни прави пици, ние ще ги полеем с много бира и ще се нама'аме, само както ние си знаем (чудна дума е тая... "ще се нама'ам".. дори не знам дали трябва да има апостров някъде, ама не изглежда крайно зле така). А утре съм на кафе с Мам и всичките си лели, омг. Ще бъде голям кокошарник. Нях.

Да слушате Volcano на Damien.

31.7.09

359. разминавания

photo by gwarf

Извън топика: "Любовта е отговорът" пеят тука в една песен. Аз питам "А любовта къде е?"

Чета една книга на Ваня Щерева. Отдавна съм я купила, ама сега стигам да я изчета. Т.е. сега и дойде момента да я подхвана и да осъзнавам, докато я чета. На работа съм. И тука в часовете, в които не се занимавам с хора чета. Че друго време нямам. Вечер като се прибера и гледам да се къпя и да си лягам. Даже бързам да се изкъпя за най - кратко време, за мога повече минутки да имам в леглото. Ако взема и че си кажа точно две - три думи с някого преди да заспя и то пак става два часа посреднощ. А аз по - късно от 8 и 30 сутрин не ставам. И е добре, нали се отказвам от спането. А сутрин като стана и докато се отдам на новите си сутрешни навици, а именно, докато се оправя и пия едно кафе с Мам, леля и Венца, и то става време за работа. А пък в неделя, в почивния ден, гледам да ходя на басейн някъде, да изляза със Захо и Веронка, да се внедрявам в новата компания, да пия четири бири с тях и да си легна пак в два - три сутринта. И общо взето само на работа ми остава време да чера или да гледам филм. Стига естествено да има празни минути, в които да няма хора. Добре че следобедите е твърде горещо, за да се въртят навън. Та тая книга.. тя.. "30 неизвинени".. умирам си да чета книги дето... ами че то все едно аз съм я написала преди време, сега я дописвам, а някои неща ще добавя след години преди да я пусна за печат.

Само ще ви цитирам последните редове от 193 - та и първите от 194 страница. Те напълно отговарят на последните събития и повече от това не Ви и трябва да знаете за мен. Няма да цитирам съвсем точно, само онова, което ме засяга..

"Днес ме зарязаха"
"Кой?"
"Един мъж.."
"Кофти. Сигурно е бил някой тъпак, щом не Ви е оценил."
"Не мисля, че е тъпак. Просто е твърде млад. И се разминахме. Понякога се случва.."
"Няма да позволявате да се случва.. Аз ще Ви запозная с някой на Вашата възраст.. Тези, младите.. само като си помисля. Ако е някое момченце със скъсани дънки.. хич и не ми го хвалете."
"Такъв е."

30.7.09

358. laughing with

Какво ми стана, че така се скрих от света, от приятелите си, от..
И дори не мисля да си покажа нослето от мишата си дупка..
Само някой друг мустак понякога..

Загубих способността си да се доверявам на хората.
..може би е за добро.

А може би не съм я загубила, само доверието ми толкова са го омачкали напоследък, че ми е трудно да я изгладя тая риза..

И пазя всичко за себе си.. никой не знае за слънчогледовите полета, за плажа с Цветето, за срещата със Захо, за това колко ми беше мъчно да оставя Тино на гарата, никой не знае за новата усмивка на Митко..

В момента най - хубавата песен е Laughin with на Regina Spektor.

9.7.09

357. лято '09

photo by jaimeibarra

Вече не ми се плаче от изтощение не защото имам цял ден на мое разположение (пак съм станала в осем, какво си мислите), а защото взех да свиквам. И съм на пазар в София. Мина ме вози с колата. Страх я е от мишки, плъхове, всичките им събратя и сестрички, и змии. Най - много от змии. Пищи само като си помисли. Как издържа на палатка по две - три вечери нямам си и идея. Изтърсвам се пред метрото, возя се до центъра и чета огромната добавка - вестник в новата EVA. Малко със 8 дена закъснение стигам до нея, но по - добре късно, отколкото никога. Правя си шопинг терапия. Интересно е как обратно пропорционално (чудя се това заедно ли се пише) се движат щастието и парите. По - добре щастливо бедна. Стигам до тоя извод след закупуването на сандали за 65 лева. Но пък са най - извратените сандали, които могат да съществуват. Единствените, които крещят "И с тях ми личи колко откачена рок - буболечка съм!" Зарязвам кецовете за лятото. Та.. Ходя си бавничко с тях (сандалите), защото не съм ги овързала като хората всичките 25 кожени връзки и ме е страх, че ще се пребия ей те тука те. Ама съм най - секси съществото на планетата. Чудно как едни обувки променят деня и самочувствието на жената. Тука ми хрумва песента New Shoes на Paolo Nutini. След като редуцирах финансите до минимум с нова блуза и гривна, сядам в Starbucks да си дочета добавката - вестник посветена на лятото. Смея се сама на масата и пия огромното си капучино с много канела. Почти няма приятел (от тия моите), на когото да не съм обидена, че разнасят нещо важно и лично за мен като поредната клюка. Обичам да споделям, но не и да превръщат в порнография нещо такова. Да бях някоя, дето спи с тоя и оня всяка вечер нямаше да се засегна. Благодаря на всичките, че ми скофтихте съществуването. Напомням си, че имам нови сандали! Но те не ме успокояват достатъчно, за да си затворя очите и тоя път. Те нямат нищо общо с това колко много не искам да виждам нито един от всички тия хора, дето не посмяха да дойдат да ме питат мен или него, а го подхвърлиха на всички останали. И после седнали да ми обясняват, че те всъщност не са говорили това, защото то било лично и не искали да се бъркат. Да бе, аз пък бера мандарини на луната. Разхождам си новите сандали по Орлов мост. Всички момичета ми гледат краката, всички мъже отбелязват НЕналичието на сутиен под блузата ми. Не че имам много цици, ама явно заобленостите без подплънки привличат погледите. Смешно ми е колко са елементарни някои от хората. Всичко чувстват с оня си работа. Стигам до спирката и ме засича един пич от града. Ще ме закара. 20 минути пътуваме до Елин Пелин на отворени прозорци, вирхушка е в колата, ама ние сме надули някакво радио и се кефим на макс. И си крещим вместо да се сетим да намалим музиката, да затворим прозорците, за да можем да се чуваме от вятъра и да говорим нормално. Няма кой да мисли за такива неща. Изтърсва ме пред "Къщата", а аз отвличам Мам от работа. Вървим към вкъщи, говорим (и двете, тя обича да ми се меша в разговорите) по телефона с Вальо и се смеем. Готвим в кухнята, пушим и пием следобедно кафе. После излизаме на пазар за още женски глупости, а и за да не ни останат и стотинки да ни тежат по джобовете, още едно кафе с кака Дора и я изпращам на работа. Прибирам се. Освен парите тоя следобед редуцирам и облеклото си до минимум и се разнасям по бикини из цялата къща. Започнах и да спя така. Обличам една къса риза само, за да изляза по двора и все пак по голи бедра. Човек трябва да има право да ходи както си иска из къщата си, дори съседите да го виждат. Ама аз вече толкова комфортно се чувствам в тая кожа, че мога и гола по улиците да ходя. И по покривите, ако трябва. Нямам търпение да идем на плаж на язовира в Монтана. Макар че бански още нямам, ама ще го взема в последния момент. Изкопах грамофона на нашите от тавана, ама му трябва една малка поправка, за да просвири. И до това ще стигна някой ден, скоро. После ще отвлека плочите на тате и ще има Сигнал по цял ден, всеки ден. В оригинали, а не в съвременни аранжименти, че да ги възприема по - лесно младежда, че те много много от музика не хващат. Изпивам си всичките милярди витамини, че от повишаването на температурите ми се понижава апетита и от някъде трябва да се набавят тия полезни работи в храните. Ще се освежавам дълго в банята след малко. Под звуците на Damien Rice. Посветила съм се тия дни, на един от изпълнителите с най - депресирани текстове и музика, но пък хич не ми действа зле. И той покачва точките щастие.

Ей, между другото... циганските пазари са голям кеф.

2.7.09

356. незабравими

photo by ladymonroe

В неделя бях на градинско парти. Баба ми навършваше 80 години, което си беше повод цялата рода да се събере, да се запали барбекюто, да се опъне масата със салатите и всички да се изпонапият порядъчно. Макар че на финала май много пияни нямаше, а тези, които бяха.. ами бяха напълно в рамките на порядъчното. Нито пиенето се изпи, нито яденето се изяде, всички бяхме твърде заети да си се радваме, да разказваме семейните истории отново и отново и да се крием от дъжда. Защото какво ще е градинското парти на Варадинови, ако не завали дъжд, не се заразмятат чадъри и не се наврем всички под дърветата и шатрата. И разбира се, когато заваля никой не пазаше нещо друго повече от чашата си. Все пак не искаме алкохола да се разрежда. А баба ми.. беше повече от прелестно да гледам тая малка, крехка женица с къдрави, рижави коси.. макар и доста побелели на места, с голяма усмивка, която правеше на пух и прах 80 - те й години.

Снимките обаче още са на фотоапарата, някак не мога да се насиля да включа кабела и да сваля всичко на лапа. Някакъв мързел ме е налегнал. Между другото Feeling good трябва да се чуе във вариант на Muse. Лично го харесвам малко повече.. някак си е повече моя. А и дори не знаех, че я имам, тя си беше седяла там, в дискографията изтеглена от преди поне година. Дали не го правя често... сядам някоя вечер и тегля ли тегля и после преслушвам с години. Хубаво е. Изненадвам се със съдържанието на компютъра си понякога. А пък съм се сетила, че днеска ще направя чистка на нещата, които вече не слушам.

А за кецовете на Мери не съм сигурна какво точно да кажа. Нито за изгрева, който почти не видяхме. Само, ще кажа, че тениската на Doors стана още по - значимо нещо в гардероба ми и ще се облича по - често. А защо не съм фен на July Morning на Uriah Heep не мога да разбера. Пускам я пак за всеки случай, защото може и да има нещо важно, което да пропускам в тая песен. Но някак нищо не ме привлича в нея и не ми се карайте, просто е така.

Искам да си имаме наша Дорис. И да пътуваме на където има шосе, да свирим до безкрай, да танцуваме около огъня, да изпиваме по цяла каса бира, да скачаме в басейни от покриви на ниски къщурки и да пеем Tiny dancer. И повече време с Вальо. Липсва ми.

Другият път.. искам легло, прозрачни чаршафи и никакви дрехи.. повече време и никакъв алкохол.. нещата да се случват с половин идея по - бавно, по - всепроникващо и замайващо.. искам да целувам.

25.6.09

354. cherry time

photo by caelea

Качвахме се върху кучешката колиба. От там беше най - лесно да се хванем за ниския клон, да стъпим на оградата на курника и да се покатерим. После започваше едно ядене на череши, кои зрели, кои не съвсем. Мам все ни караше да наберем и за нея, но ния толкова се захласвахме в това да откъснем черешата и моментално да си я сложим в устата, че ако слезехме от дървото с един пълен джоб беше добре. Накрая, когато се наяждахме толкова, че не можехме да се движим повече, лягахме на покрива на курника и късахме само онова, до което ни стигахме. Но като цяло ни мързеше дори да си вдигаме ръцете. Само ако имаше начин черешите сами да падаха в устите ни..

Странно е. Да си свободен. От чувствата, желанията и нуждите си. Да няма на какво да се подчиняваш, да нямаш най - важен приоритет и просто да си.. разпилян във времето и пространството, отворен за всяко едно ново нещо, което ти изскочи пред носа. Да притежаваш всичко и всеки, стига да го поискаш. Всеки един човек крачещ по улицата е черешка, към която само трябва да протегнеш ръка и да го хвърлиш в устата си, а дръжчицата да вържеш на възел с език. Да можеш да изкараш всеки един трепет върху лицето си, дрехите си, да хванеш ножицата и да орежеш колкото си поискаш от косата си, да се направиш на тотален идиот и да си най - странното ходещо същество по улиците. Вече всички ме познават. Вече всички се оглеждат в полите ми, не могат да се начудят на перушинката, която имам вместо коса, пълна с мъниста и плитчици и не смеят да ме заговорят, само ми се усмихват. Аз съм лудата, свободната, младата със шарените блузи и червени маратонки със звезди по тях. Точно за няколко дена се превърнах в "братко" за всеки един, който ме е заговорил.

А днес видях кецовете на живота си. Както казва Габи "Дали не съм се изкефила, човек!".
Осъзнавам колко са ми липсвали Елмо и Куки.. тъ тъ ръъ!
В събота ще ги видя отново.

21.6.09

353. fishy fingers

photo by anzya91

Захо (Шугъра ще му викам на Захариев, ще му отива ^^ (иначе е Иван))

Захо ми е втори братовчед. Мисля. Би трябвало. Някъде около 10 години по - голям от е от мен и толкова пъти по - щур и сладък. Той е човека от семейството, с когото съм имала най - малко контакти и все пак човека, за когото най - много съм си мислила. Винаги ми е липсвал. И не като да ми липсва, защото не съм го виждала сумати време и съм се присетила за него, а като.. че нямам такъв като него в живота си. Всъщност имам си, но са бледи подобия от където и да ги погледнеш. Не че са лоши децата, просто не са като Захо. С него за всичко можеш да си поговориш, открито и да си кажеш всичко без да ти е зор какви думички точно употребяваш. Той всичките ги разбира и ги приема право и сухо, понякога с много бира (и цаца вероятно). Шугъра е пич, а на челото му пише Черно Фередже.. и сме се разбрали да правим джемчета в парка. И е от тия дето ако в петък му кажеш "Айде утре и другиден на палатка някъде си из пущинаците" най - вероятно ще ти каже "В колко тръгваме?".

Мина (ами Мина си е Мина, май и така си е по принцип)

Тя ми е съседка и учителка по английски, а майките ни работят заедно. Кажи ми сега как такова младо лудо девойче с пръстчета, които миришат на риба (на крадливо коте ми напомняше тая вечер Мина) става учителка по английски, за да се занимава юли месец с поправителните на седмокласниците, които е отрязала в края на годината? Аз честно казано не знам как я свърта там. Нея животът я иска и тя го иска, и всички объркани в него я искат. Аз я искам. Около мене, да ходим на палатки и три дена да се къпем в язовира, да ядем риба и да слушаме музика от колите, докато не им паднат акумулаторите. Пък после ще ги бутаме ли тия коли, ще ги дърпаме ли.. не е много ясно, ама и няма нужда да бъде. Там е цялото приключение.

В малко градче май си намерих бързо хората. Но пък тук няма къде толкова да се загубят и скрият, а и всички познават всички пряко или косвено. Ама е хубаво така.. с много Шугар и кафе.

17.6.09

352. среднощно

photo by monislawa

Тази нощ съм изгасила всички лампи. Дори онези малките, които съм накачила по огледалото. Пуснала съм дебелите червени завеси - последната придобивка в моята стая, благодарение на която мога гордо да заявя, че вече е напълно завършена. И се опитвам да се изгубя в тъмното. Отдавна не съм се наслаждавала на пълния мрак. Дори не мисля, че мога да заспя така, но поне ще се опитам.. сякаш съм в нищото. И не виждам къде започвам и къде свършвам, къде има стени или предмети. Усещам само студената завивка по себе си. Не съм наранена, дори не съм обидена, объркана или ядосана. Единственето, което съм е разочарована. И не от човека, дори от себе си не съм този път. Само от ситуацията. Но днес се отказвам от това да правя сметки или да гледам в бъдещето. Каквото и да стане ще го приема. И ще се появи друго. Когато казах, че съм голямо момиче точно това имах впредвид. Не мисля да се отмятам от думите си. Не и този път, защото за разлика от предишните се чувствам пораснала. Трепет си ми. И няма да спра да те мисля в близките няколко дни или две - три седмици. Това може да означава много, но с лекота може да не означава и нищо. За пореден път се убеждавам колко е хубаво да разговаряш. С другите. И със себе си. Полезни са такива вечери, в които си сам със себе си и нищото. Опитвам се да чуя мрака, но той не ми говори. Притихнал е като мен, разлял се е в себе си и се радва на дъждовните капки. Дали самотна е нощта или съм единствена аз, че ме разнежва и ме прави по - мека и тиха от обикновено. Дори не помръдвам, чувствам се удобно, а всяка друга вечер едва ли бих си намерила място за повече от пет минути. Има едно нещо, което истински обожавам в тишината. Всичко се чува много ясно. Всеки път, в който доближавам цигарата до устата си чувам как огънчето се разпалва, за да погълне още малко тютюн. Не знам как съм живяла без този звук до сега. Чувам дъха си. Котаракът, който спи в краката ми се събужда. Усещам лапите му по себе си. Покатерва се по мен и завира муцунката си в ухото ми. Преде. Гали се. Скача от леглото и започва да драска някъде там, където би трябвало да се намира вратата. Всичко разваля. Ставам да му отворя, напипвам дръжката, всичката тишина и отчетливост изчезва с лъча светлина нахлул неканен от коридора. Затварям бързо, но чувството на засебване се е изпарило. Утре сутринта ще убия тази котка. Светвам лампите на огледалото. Вече всичко има очертания, начало и край, тяло. Ето ме и мен, появявам се сред нищото. Отварям прозореца и пускам миризмата на дъжд в стаята си. Вече е спряло да вали и щурците настройват цигулките си. Казвала ли съм Ви, че като щурците в Елин Пелин други няма, както майски бръмбари като тези в Монтана и звезди като онези в Шумен никога не съм виждала? Мога с цели часове да слушам елипелинските щурци. Трябва да ги запиша някоя нощ, но ще бъде малко невъзпитано да смущавам тия грандиозни концерти с някой микрофон. Все едно, че ще ги крада. Но аз май всъщност искам да си открадна мъничко. Както исках да си скъсам парче небе от Шумен и да уловя майски бърмбар. Второто направих. А първото беше много отдавна, аз бях много мъничка и не знам дали въобще съм имала представа какво значи фотоапарат. Останал ми е само споменът от онази вечер, в която стоях в двора на една далечна моя леля и се опитвах да побера в ръце цялото небе. Мисля, че тогава за първи път разбрах колко значителен е всеки човек и всичко, което прави. Колко е важно за цялата вселена къде точно си и какво правиш във всеки един момент. Хах. Едва ли съм го разбрала тогава, всъщност. Била съм толкова мъничка. Сетих се, че онзи ден, докато баща ми ме прибираше от бара през нощта, замаяна от бирата, която изпих почти на екс от притеснение, си помислих колко жалко за мен самата ще е да умра точно сега. Защото много пъти съм разигравала смъртта си в главата си, но този път и сега за първи път си мисля колко много бих съжалявала, ако си отида с толкова много недоизкани мисли и недовършени мечти. Искам да живея дълго. Много дълго. И когато си отида искам да бъда стара и мъдра като Арманд. Искам времето да е нарисувало върху лицето ми всичко, което съм почувствала. Искам да умра засебена и в мир със себе си. Господи... искам да живея засебена и в мир със себе си. Искам да умея да се изслушвам, да умея да се обичам и да съумея да запазя мъничко от всичко онова, което раздавам на всички останали и за себе си. Не искам да оставам празна черупчица. Искам да се прибера у дома. Там където броят дните, докато се завърна. Искам да изживея любовта на Пени Лейн. И после да продължа напред като замина за Мароко. Защото любовта на Пени Лейн не е обич. Аз искам обич за накрая. Тиха и спокойна. Уважаваща. Но преди нея искам любов. И искам пак да се науча да плача. Загубила съм го. Но ще го намеря.

Кажи ми, че ще те има..

16.6.09

351. and now what?

photo by lady-angel

Въргаляме се в леглото с котака на Бро. Малкото същество само се чуди с кой предмет в стаята да се сбие.. или как да ми изяде пръстите и косата. Прекрасен е, сив.. тигров. Просто прелестен.. и див на поразия, както се разбира от второто изречение. Слушам Stormwitch по препоръка на Веско. Всичко по мен е мокро.. като след баня все пак и се опитвам да си говоря с Валентин, ама той е до болка зает в това да свири Ghosts на Laura Marling. И ми е студено на тоя отворен прозорец, ама ме мързи да го затворя. А и след малко ще се завия и ще спя.. Ще спя, защото едва ли мога да мисля и да си спомням повече днес. Само че се съмнявам сънят да дойде бързо. Мислите ще надделеят. Боли ме ръката.. и ако Мимето чете в момента (защото установих, че тоя блог се чете от хора дето никога не съм предполагала, че ще хвърлят едно око насам (да, за теб става дума, you bloody bugger)) искам да й кажа, че й мразя колелото!

Затаила съм дъх..

14.6.09

350. репетиционни

photo by robbyp

Музите се рисуват с цигарен дим и струни, от голи до кръста момчета и мъже, с палки, китари и микрофони.. а по пода се въргалят празни бутилки, милион и един фаса, опаковки от зрънчовци и всякакви неща за бързо похапване и обърканите кабели за всички инструменти. След малко повече от три часа не са ти останали уши, всеки атом по теб вибрира или си припява нещо. Ръката ти търси предмета, с който толкова за кратко е станала една цяло. Но репетицията е свършила и микрофона е там, някъде вътре, сред хаоса на онези, дето рисуват с музика. Всъщност тая кочина ми приляга. Омачканата от сън пола, рошавата прическа и ризата. Самата аз омачкана от нощта, да пея, да тъпча изпотрошени стъкла и да се опитвам да обясня на себе си колко са погрешни някои от нещата дето ми хрумват, докато гледам линийката от косъмчета спускаща се от пъпа и скриваща се някъде под боксерките, които се показват над късите дънкови панталони. Три часа аз се старая да не обръщам внимание на малките усмивки или на целувките по врата от предните вечери, за които вече съм Ви споменавала. Дори да не съм била привлечена преди това, тая атака ме обърка и ме постави на колене по - късно през нощта, когато докато устните ни се разделяха аз си повтарях на ум "Целуни ме пак, моля те". И той ме целуваше. А как нежно целува само, но и той е тия като мене, дето влети ли някой в стаята и се правим, че нищо не е било до сега, колкото и да ни е трудно да се разделим. И колко пъти още съм сигурна, че искаше да ме целуне, ама мен ме беше страх да подхвана първите акорди на песента, хем, че знам, че щеше да излезе хубава мелодия. Ама нъц, пуст мой срам.. и негов също, май, май. Въпроса е, че сега не знам какво означаваше цялото това нещо. Защото много време му отне, докато посмее наистина да ме прегърне и докосне, а и все пак, до последно си мислех, че всичко си е само закачка без изгледи да стигне до там, докъдето стигна.. макар и да не беше далече, май не го очаквах. Ама е хубав, дявол да го вземе и все пак в истинската светлина на деня нещата не ми се струват много много както трябва. Утрото е по - мъдро от вечерта, казват старите хора, ама то вече си беше утрин и слънцето се показваше, а аз не можех да издържам на тия устни, разтегнати в усмивка, до моите в сумрака на спуснатите щори и пердета. И всички други наоколо спяха. Но пък ето ти една добра новина, окончателно изгоних старите духове. Даже сутринта, след като той си тръгна.. лежах до един от призраците си, гледах го как спи, очите ми докосваха чертите, които са докосвали и преди, но в главата ми звучеше друго име и лицето се размиваше и се превръщаше в друго. Пет дена преобръщат всичко.. една секунда преобръща всичко, но в случая бяха пет дена. И наистина не знам.. но няма и да го попитам. Не смея. Предпочитам да запечатам тия неща така в съзнанието си..
Господи..