Не бях забелязала този под да скърца, а всеки ден го прекосявам по няколко пъти. Но сега, нали се промъквам, проклетото нещо е като дъскорезница. Разбирам, ще попитате защо се промъквам в собствения си дом и това ще бъде безкрайно логичен въпрос. Но отговорът ми ще е толкова простичък, че ще Ви се прииска да не сте ме питали. Чувате ли тихото равномерно дишане в стаята? Да.. някой спи тук, а аз не искам да го събудя. Не че е рано за ставане или нещо.. просто мразя да ми прекъсват сънищата и затова избягвам да преча на чуждите. Отивам в кухнята да направя кафе. Най - трудният момент от деня е именно сутрешното кафе. Водата завира, а аз се чудя как онзи отатък не се събужда само от аромата. Пускам сутрешните новини, колкото и да вярвам, че повечето информация вътре е само за промиване на мозъка, и сядам до прозореца. Нещо в корема ми се е усукало на топка и се върти, върти.. Вкуса на кафето е различен. Няма цигарен дим. Мръщя се. Като са толкова вредни цигарите защо някои неща са толкова безвкусни без тях? Изсипвам аромата в мивката и надничам в спалнята. Спи още. Гледам го, нагушил се между четирите ми възглавници - всяка с различна калъфка - и си мисля каква съм станала, че вече не си лягам с неща, които не смятам за извънредно красиви. За калъфките говоря ..и чаршафите. Не ми е приятно да спя, да се завивам с нещо, което не смятам за красиво по един или друг начин. Това е нова черта. Придобила съм я някъде през последните 5 - 6 месеца. Преди нямах претенции към одеалата стига да са тежки и да ми топлят. Сега освен това, трябва и да са в съответната оцветка, за да ми отиват на кожата/пижамата/стената/възглавницата/снимката в ъгъла на раклата. Хм.
Връщам мисълта си на спящия. Обикновено става преди мен. Доста преди мен, та даже понякога му се налага да скача върху леглото, за да ме събуди, защото се е събудил преди няколко часа и иска да правим нещо заедно. А аз не го оставям и половин час. Мил ми е, задето прави планове за далечното бъдеще. С мен. По един или друг начин. Мисля си и че след година и половина изтичат всичките ми задължения. Пред семейството, пред разните му банки, пред някои познати, пред каквото трябва още там. Но от сега знам какво точно ще направя след това. Ще опаковам старателно и ще замина в морския град. Вилите му се къпят във вълните, познавам всичките му малки плажове и големите му ледове през зимата, наклонените улички и скритите градини. Познавам и един далматинец, дето вече го няма, но в съзнанието ми ще е винаги там, в колибата и ще ме лае, когато отивам на гости на стопанина му. Познавам и "Карамфил Номер 13". И спалнята с изгорялата крушка, и рафтчето в кухнята, в което няколко пъти си ударих главата. Обичам и голямата тераса, нищо че ме плашат, защото парапетът не бил много здрав и щял да поддаде, а аз ще падна от.. шестия етаж ли беше? Знам и че ще ме искат там. Макар и да не ме искат по начина, по който ми се ще.. ще ме искат. Ще искат и Кестен. А това е достатъчно.
Пак в кухнята, нещо готвят в сутрешното предаване. Аз една закуска не мога да направя, не разбирам от рецепти и винаги нещо обърквам. Дори да е простичко. Не ме бива просто. До тоя извод стигам след няколкото опропастени пържоли, тоновете спагети и тотално НЕбухналия кекс. Някой ден ще трябва да наема готвачка у дома, защото децата ми няма да разберат що е то домашно готвена храна. Дори понятие си нямам как ще приготвям традиционни вечери. Майка се пошегува, че за другата Коледа трябва аз да сготвя.. цялата фамилия се съгласи, че ще останат гладни за Бъдни вечер 2010. И много се смяха. Малко криво се получи на мой гръб, но си беше истината. Другия вариант е да отдам тази година на готвенето, да хвана майката за ушите и да я накрам да ми налее подправки в светоусещането. Което май е добра идея.. Ростислав някъде беше говорил за това как се придобиват нови навици и как два месеца са достатъчни, за да свикнеш с едно ново нещо. Аз мога да отдам една година на готвенето. Най - малкото ще е забавно. А и на "Карамфил Номер 13" ще трябва да се яде нещо различно от бъркани яйца със сирене, палачинки и руска салата (няколкото неща, дето двамата с Карамфил можем да ги готвим.. заедно). Мислех да не го правя, но ще отбележа колко злополучно звучи "Карамфил Номер 13". Първо въпросното 13, което винаги е изглеждало зле. Второ.. карамфилите винаги са ми вървяли някак гробищно и ухаят на погребения. Не е приятно, а мен направо ме ужасява. Но сега ми изглеждат повече от прекрасни.
Сивата котка се е качила на перваза и търка муцунката си в стъклото. Не я чувам да мърка, но знам, че го прави. Иска някой да излезе и да я нахрани. Нахалството й придобива зверски мащаби, когато поиска седмото си хранене за деня. Но такъв си го обичаме Гошо. Съседите много ми се смеят, когато по оранжеви чехли го викам из двора.. "Гошо, Гошо... Елатукабегадинопроклета". Понякога си мисля, че се казва Елатукабегадинопроклета. Както Манда от "9 зайци" понякога си мислеше, чесе казва Мискин Ниеден, защото баба й все така и се караше.
Благодарение на моята баба, вече със сигурност знам от къде съм наследила тая чувствителност и кибритлийските черти. От нея ще да е. Малко и трябва да и се напълнят очите със сълзи или да подгони дядо ми с "Благо бе, как ще го оставиш това тука!", а от косата й да излиза пушек. Нищо че е дребна и ходи с бастун. Имам чувството, че ще халоса някого с него всеки момент.. ей тъй, както си стои кротка и добродушна, така изпива две мастики, почервеняват й бузите, смее се и халосва някого. После пак се смее. На дядо ми му треперят ръцете и съм сигурна, че е от това, че все го сгълчава за това или онова. Тя е по - силния характер, но дядо ми все беше този дето купуваше сладоледа, тъй че водеше моята класация. Всъщност винаги съм ги обичала по равно, даже си спомням, че ту спях при него, ту при нея - двамата са твърде доволни сами със себе си, за да спят в една стая, имат си обичаи вечер като си легнат и си пречат един на друг. Иначе много се обичат, знам го. Kато й каже "Льони" и ми става топло и на мен. И са толкова красиви на снимките от сватбата. Казвала съм го и преди.. дядо ми е бил голям красавец като млад, нищо чудно, че го е взела баба ми.
Пак надничам в спалнята. Карамфилът още спи. Дали е време вече да скоча в леглото и да го събудя? Решавам да бъда лоша и пускам прахосмукачката в хола, не съм се завъртяла в единия ъгъл и той излиза от съня си, рошав и смачкан. Усмихва ми се, потърква врата си и отива и той да пие кафе. Сещам се, че има цигари и хвърлям прахосмукачката.
Правим си двойни дози кафе и пушим.
Връщам мисълта си на спящия. Обикновено става преди мен. Доста преди мен, та даже понякога му се налага да скача върху леглото, за да ме събуди, защото се е събудил преди няколко часа и иска да правим нещо заедно. А аз не го оставям и половин час. Мил ми е, задето прави планове за далечното бъдеще. С мен. По един или друг начин. Мисля си и че след година и половина изтичат всичките ми задължения. Пред семейството, пред разните му банки, пред някои познати, пред каквото трябва още там. Но от сега знам какво точно ще направя след това. Ще опаковам старателно и ще замина в морския град. Вилите му се къпят във вълните, познавам всичките му малки плажове и големите му ледове през зимата, наклонените улички и скритите градини. Познавам и един далматинец, дето вече го няма, но в съзнанието ми ще е винаги там, в колибата и ще ме лае, когато отивам на гости на стопанина му. Познавам и "Карамфил Номер 13". И спалнята с изгорялата крушка, и рафтчето в кухнята, в което няколко пъти си ударих главата. Обичам и голямата тераса, нищо че ме плашат, защото парапетът не бил много здрав и щял да поддаде, а аз ще падна от.. шестия етаж ли беше? Знам и че ще ме искат там. Макар и да не ме искат по начина, по който ми се ще.. ще ме искат. Ще искат и Кестен. А това е достатъчно.
Пак в кухнята, нещо готвят в сутрешното предаване. Аз една закуска не мога да направя, не разбирам от рецепти и винаги нещо обърквам. Дори да е простичко. Не ме бива просто. До тоя извод стигам след няколкото опропастени пържоли, тоновете спагети и тотално НЕбухналия кекс. Някой ден ще трябва да наема готвачка у дома, защото децата ми няма да разберат що е то домашно готвена храна. Дори понятие си нямам как ще приготвям традиционни вечери. Майка се пошегува, че за другата Коледа трябва аз да сготвя.. цялата фамилия се съгласи, че ще останат гладни за Бъдни вечер 2010. И много се смяха. Малко криво се получи на мой гръб, но си беше истината. Другия вариант е да отдам тази година на готвенето, да хвана майката за ушите и да я накрам да ми налее подправки в светоусещането. Което май е добра идея.. Ростислав някъде беше говорил за това как се придобиват нови навици и как два месеца са достатъчни, за да свикнеш с едно ново нещо. Аз мога да отдам една година на готвенето. Най - малкото ще е забавно. А и на "Карамфил Номер 13" ще трябва да се яде нещо различно от бъркани яйца със сирене, палачинки и руска салата (няколкото неща, дето двамата с Карамфил можем да ги готвим.. заедно). Мислех да не го правя, но ще отбележа колко злополучно звучи "Карамфил Номер 13". Първо въпросното 13, което винаги е изглеждало зле. Второ.. карамфилите винаги са ми вървяли някак гробищно и ухаят на погребения. Не е приятно, а мен направо ме ужасява. Но сега ми изглеждат повече от прекрасни.
Сивата котка се е качила на перваза и търка муцунката си в стъклото. Не я чувам да мърка, но знам, че го прави. Иска някой да излезе и да я нахрани. Нахалството й придобива зверски мащаби, когато поиска седмото си хранене за деня. Но такъв си го обичаме Гошо. Съседите много ми се смеят, когато по оранжеви чехли го викам из двора.. "Гошо, Гошо... Елатукабегадинопроклета". Понякога си мисля, че се казва Елатукабегадинопроклета. Както Манда от "9 зайци" понякога си мислеше, чесе казва Мискин Ниеден, защото баба й все така и се караше.
Благодарение на моята баба, вече със сигурност знам от къде съм наследила тая чувствителност и кибритлийските черти. От нея ще да е. Малко и трябва да и се напълнят очите със сълзи или да подгони дядо ми с "Благо бе, как ще го оставиш това тука!", а от косата й да излиза пушек. Нищо че е дребна и ходи с бастун. Имам чувството, че ще халоса някого с него всеки момент.. ей тъй, както си стои кротка и добродушна, така изпива две мастики, почервеняват й бузите, смее се и халосва някого. После пак се смее. На дядо ми му треперят ръцете и съм сигурна, че е от това, че все го сгълчава за това или онова. Тя е по - силния характер, но дядо ми все беше този дето купуваше сладоледа, тъй че водеше моята класация. Всъщност винаги съм ги обичала по равно, даже си спомням, че ту спях при него, ту при нея - двамата са твърде доволни сами със себе си, за да спят в една стая, имат си обичаи вечер като си легнат и си пречат един на друг. Иначе много се обичат, знам го. Kато й каже "Льони" и ми става топло и на мен. И са толкова красиви на снимките от сватбата. Казвала съм го и преди.. дядо ми е бил голям красавец като млад, нищо чудно, че го е взела баба ми.
Пак надничам в спалнята. Карамфилът още спи. Дали е време вече да скоча в леглото и да го събудя? Решавам да бъда лоша и пускам прахосмукачката в хола, не съм се завъртяла в единия ъгъл и той излиза от съня си, рошав и смачкан. Усмихва ми се, потърква врата си и отива и той да пие кафе. Сещам се, че има цигари и хвърлям прахосмукачката.
Правим си двойни дози кафе и пушим.
1 comment:
забрави безплатната плажна Кола :)
Post a Comment