15.11.15

Радикалната НЕтолерантност

От известно време го мисля следващия текст и няколко пъти се спирах, още повече се чудих точно как да го подхвана, понеже вярвам, че ще подейства на много хора, най-вече обиждайки ги, а това не е целта ми и освен това не съм от хората, които често си изразяват политическите и религиозните пристрастия във фейсбук. Днес явно му дойде времето… и ми е много трудно да говоря за товa, така че се извинявам ако на моменти ми губите мисълта.

Не са много хората, с които обсъждам политика, религия, толерантност, човечност и т.н., но въпросните горе-долу са запознати с твърдите ми убеждения по някои от тези въпроси. Онова, което особено ме мъчи напоследък е силното ми отчаяние към човечеството като цяло, до толкова че се почувствах принудена да пиша някакъв малоумно дълъг пост относно чалгата и злобеенето на някакви хора срещу нея.

Чувствам че живея в свят, в който всички останали хора са вълци. За тях аз съм вълкът. Не зная кога се случи… не зная и на какво точно се дължи. Помня, че когато бях тинейджър, има няма преди някакви си десет кратки години, мотото на целия свят около мен бе „Искам да бъда различен“, „Искам да бъда себе си“. Сега всеки е различен и мрази всички, които не са като него. Но иска да бъде интегриран от тях. Но не иска да интегрира тях. И ако вземеш, че се окажеш цветнокожа лесбийка с татуиран кръст между гърдите, то е ясно, че си за кладата. Ежедневно се вкарваме в рамки. Обявяваме, че само хората, които слушат определена музика са нормални. Или четат определена литература. Междувременно се опитваме да счупим други. Радвам се за възможността хомосексуалните хора да сключват бракове. Не се радвам, когато от съседната маса чувам подробни натуралистични обяснения за това къде, как, с кого и т.н. нещо което не чувам в такива подробности от хетеросексуалните хора. Радвам се, че някои хора предпочитат да се хранят с месо, но не се радвам, когато ми обясняват че това, което аз ям не е храна. И когато се напия си пускам „Чуй ме“ на Азис и Мария. И знам текста. Радвам се, че не съм псевдо-фен на Арктическите Маймуни, които слушам откакто въобще им излезе първия албум. Радвам се на много неща, които много хора не разбират. И не, не искам да говоря за радикалния ислям, защото предпочитам да ви разкажа колко изплашена са ме карали да се чувствам фанатични евангелисти в България. Да. Има такива. Да, много са страшни състоянията, до които могат да те докарат. Изведнъж да бъдеш това, което си е окей, но не е окей всеки друг да е това, което е. Обиждаме се от всичко. Обиждаме се от мненията на хората, които дори не са свързани с нас самите.

И после се случва нещо като 11ти Септември, 11ти Март, 12ти и 13ти Октомври и много други. И изведнъж вече няма значение кой е слушал чалга, кънтри или долнопробен френски рап. Изведнъж няма значение кой футболен отбор подкрепяме. Изведнъж всички ставаме толерантни за два дена, слагаме си френското знаме (което аз НЯМА да си сложа, както не си сложих и дъгата за Гейовете и много други такива атрибути на фейсбук, които ни превръщат в статистика), ходим да оставяме цветя пред посолствата и т.н. Всичко това е чудесно. Чудесно е, че решихме да сменим старите трамваи след няколко последователни катастрофи, в които пострадаха хора. Чудесно е, че чакаме нещо да се случи, за да ни покажат точно колко неинформирани и контролирани сме. И мен ме е яд… и днес от яд плаках, пътувайки в трамвая към работа, по същия маршрут, по който е станала катастрофата от миналата седмица, четейки за това как едни хора, прекарващи петък вечер така, както аз прекарах своята, с момиче, което до скоро живееше в Париж, изведнъж вече ги няма. За мен това, което се случи тези дни сякаш се случи на Витошка по време на мач на Левски и ЦСКА. И за това получавам коментари от типа на „Ами то статистиката показва, че повече хора умират от инцидентни, отколкото от атентати.“ Е да, ама както каза един познат наскоро, то статистически погледнато повече хора умират заради МакДоналдс, а не от атаки на акула, но все пак предпочитам да пробвам късмета си с двоен чийзбургер. Чалгарите са статистика. Убитите последните два дни са статистика. Всички, които си сложиха знаменце са статистика. Татуираните, християните, гейовете… Не разбирам хората, които преди по-малко от месец написаха „Смърт за чалгарите“ могат днес да кажат „Молете се за Париж“. Не разбирам как могат да кажат „Ама знаете, че се бъзикам“. Аз се моля. Моля се от много време, имайки предвид, че виждам себе си като човек без изявени религиозни възгледи. Моля се, за едно човечество, което с всеки изминал ден ми показва повече омраза, отколкото любов. Моля се… ей, така… много просто се моля. Че хората ще се научат да си подават ръка, да се обичат, да купят по една лютеница на тоя дето проси в подлеза, опитвам се да бъда разбираща, опитвам се да бъда максимално толерантна към крайностите, в които всички изпадат и към личната война, която водят с човечеството. Не, днес аз не съм парижанка. Всеки ден съм. Всеки ден съм българка и британка, и китайка, и индийка, всеки ден съм от Бейрут и всеки ден съм Западния бряг. Всички, които са говорили с мен в последните месеци знаят колко ревностно защитавам бежанците, но знаят и че смятам, че когато поканиш някого у дома си, не е нормално той да окичи над камината ти надпис „Децата ви ще се молят на Аалах или ще умрат“, както се случи наскоро в Германия.

След всичко това се събуждам и не знам какво да правя с живота си.
И ставам. И започвам да бъда толерантна към онези, които подвикват след мен въпреки че тичам по цял ден, за да ги карам да се чувстват добре…
А трябва ли да бъда?
И трябва ли да се моля?

13.9.15

Набираме персонал...

или защо няма работа за българина?

С края на лятото табелките "Набираме персонал" из София рязко се увеличиха. На някои места, край които минавам всеки ден, такива обяви стоят от началото на Август. Заведението, в което аз работя, краси витрините си с такива надписи над месец и половина, а със завръщането на хората в столицата, започнаха да влизат все повече и по-заинтересовани от обявата ни хора. Преди да се впусна в някакви дълги лични размишления, искам да ви споделя един от случаите... 

Някакъв хубав слънчев ден... На бара идва дама в предпенсионна възраст, която познавам по физиономия, тъй като всеки ден пие кафе пред магазина от другата страна на улицата. Казва ми, че се интересува от обявата, а аз обяснявам, че търсим персонал и за бара и за кухнята. Освен това споделям, че управителя в момента го няма и ако има интерес да остави координатите си или да мине следобед, когато той ще е тук. 
- Аз питам за дъщеря си. Вие сте я виждали и нея - казва ми и ми показва снимка на телефона - Ние живеем заедно и тя ме издържа, но в момента остана без работа... - продължава и аз казвам, че при това положение щом дъщерята търси работа е редно самата тя да дойде да говори с управителя. 
- Не, не... Кажете ми за какви пари става дума, за да знае тя дали въобще да идва! - това изречение почти ме закопава, но казвам, че не мога да обсъждам такива въпроси и отново казвам да прати дъщеря си - Тя няма как да дойде. За две седмици е на море... - тук вече оставам без думи за малко, тръскам глава и казвам, като се върне от морето, ако иска да дойде. 
И така завършва нашия разговор, в чиито му край направо не вярвам на ушите, очите си и каквото там още... Ще ми се да попитам "След като дъщеря Ви е безработна и издържа и Вас, с чии пари е на море?" или "След като и самата Вие нямате работа и нямате собствени средства защо не се поинтересувате от работата, която предлагаме в кухнята?", но и двата си въпроса ѝ спестявам. Вратата се затваря и чак тогава си позволявам да избухна... Заслужават да си стоят безработни и да си пият кафето от 30 стотинки пред магазина... Бясна съм.

Едва няколко дни преди това собственикът на фирмата, доставяща ни дърва, се оплакваше, че няма работници, въпреки че им предлага доста добра заплата за тежката работа, която вършат. В някакъв момент, между разтоварването за малко не се изкушавам да стана хамалче... Спря ме с обяснението, че е подписал специален договор с държавата, разследват го и ще започнат да му отпускат затворници като работна ръка. Затворници!!! Защото в нашата държава трябва да те вкарат в затвора, за да успеят да те принудят да работиш... Защото никой друг не иска. Десетки заведения и магазини в София без персонал. Защото никой не иска. В същото време мой приятел със сигурна работа отвреме на време пропуска смени, за което предупреждава два часа преди да иде на работа с sms. Няколко дена след това нещастно ми обяснява, че са повишили някой друг, а не него. No shit, Sherlock!!!
Чудя се да се смея ли или да плача, или дори да го напердаша, докато му обяснявам, че трябва да се научи да поема отговорност за действията си. Което ме навежда на следващия, който пък от три месеца си търси работа. На въпроса защо толкова дълго, ми казва, че искали да им работи без пари. Някакви си 700-800лв. Затова вместо да се хване на работа, за която няма никаква подготовка и където му предлагат безплатно обучение, той предпочита да лежи на заплатите на родителите си. Защото е по-лесно. 

Всеки може да си извади изводи от краткото ми мрънкане тук, дори да се разпознае. Това няма значение... няма значение и че някой ще се обиди от думите ми. Ежедневно се сблъсквам с хора, получаващи някакви пари, постоянно оплакващи работата си, докато самите те не се стараят достатъчно да я вършат. Защото никой не се старае, защото всички ги мързи... защото... 

Не знам какво друго да ви кажа.
Отдавна отмина момента, в който се отчайвах от хората... сега вече просто се ядосвам и говоря някакви неща, на някакви хора, които предпочитат някой да им купи вечерята, да им изчисти стаята и да им измие чиниите след като се наядат... 
И никой не ме чува... 

18.8.15

Лешоядна собственост

...или София е на брокерите. 

Вероятно това няма да е първият пост за брокери и апартаментите под наем, който сте прочели, нито ще е последният, но за онези от вас, които като мен все още не притежават собствено жилище, понякога остава единствено блог-пространството, където да си излеем мъката.

За тези от вас, които не ме познават, ще започна с пояснение на ситуацията, в която бях изпаднала. В началото на Февруари се изнесох от старата си квартира поради лични причини и временно останах в дома на най-добрата си приятелка. Фактът, че ми се наложи да се преместя неподготвена, през зимата и бързо, не ми остави шанса да намеря квартира, в която да живея самостоятелно. Да не говорим, че по-голямата част от вещите си оставих или изхвърлих, за да се справя на време. Месецът измина в спестяване на пари, защото всички знаем, че новият дом идва с депозит, наем и процент за брокера, за тези, които не успеем да си намерим квартира директно чрез собственика. Тъжно е да отбележа, че фейсбук страниците, които се опитват да намират квартири под наем без посредник работят доста зле. По начален план трябваше да живея с друга моя приятелка, затова апартаментите, които оглеждах трябваше да имат две спални - по една за всяка една от нас и общи помещения. Свързах се с брокер, с когото съм работила и преди, която ме предупреди, че фирмата им вече работи главно с продажби, че наемите са поскъпнали, което очаквах, но въпреки това ме увери, че търсенето ми не е невъзможно. В онзи конкретен момент мога да кажа, че нямах крайна дата за изнасяне и честно казано не бързах да се справя в рамките на един месец. 
Въпреки доверието, което има в брокера си, реших да разгледам обявите, да прозвъня другите агенции и да видя какво ще излезе. Първото нещо, което разбрах, въпреки че го подозирах, бе че нито една от обявите в интернет не е реална. Всяка една бе остаряла, неактивна, апартамента отдаден или както ми обясняваха по телефона - все още зает, което го правеше невъзможен за оглед. Разбира се всички тези причини явно бяха достатъчно добри, за да не мога да видя апартамента, но не достатъчни, за да свали агенцията обявата. Много от тях дори бяха обновявани и качвани на ново и когато попитах няколко брокера защо го правят, отговорите най-честно бяха "Извинете, но ние не отговаряме за админите на агенцията. Не знаем защо са я публикували отново." или "Апартамента наистина беше зает, но нещо стана с наемателите и скоро пак ще е свободен." Това "скоро" така и не се случваше, но аз не губех надежди. Онова, което наистина ме ядосваше бе, че понякога никой не ми звънеше с дни и след две седмици някой заблуден позвъняваше с думите "Търсили сте ни преди десетина дни, още ли издирвате апартамент?". И нищо. 

В началото на Април съквартирантските ми уговорки се промениха, с което и търсенето ми, но предполагах, че само ще го направи по-лесно. Уви, за двойките е също толкова трудно, колкото и за самостоятелно търсещите. След множество позвънявания, най-накрая отидохме на първия си оглед чак през Май, в който не бяха спазени изискванията ни. В същия ден ни извикаха в още две жилища. Явно нещата се раздвижваха...  До средата на Юли, когато най-накрая се нанесохме в новото си жилище, заедно и по отделно с приятеля ми, сме отишли на над 20 огледа, на които се сблъсквахме с едни и същи проблеми и за да не ви описвам апартаментите един по един ще ви нахвърлям характеристиките на средностатистическия софийски апартамент:

1. Не се намира в нито един от седемте квартала, в които съм посочила, че искаме да живеем, за да ни е удобно за работа и т.н.
2. Много по-скъп е от онова, което можем да си позволим. Брокери от различни агенции постояно ни водеха в апартаменти с по 100-200лв. извън бюджета ни, което понякога разбирахме на място. 
3. Тъй като много агенции не проверяват клиентите си, нито наемателите, нито наемодателите, много често хигиената в много от апартаментите е просто потресаваща, на което всички брокери реагираха с "Ами и ние не знаехме, сега идваме за първи път". Апартаменти, в които бяха живяли повече котки отколкото хора, с козметични ремонти, но кухни потънали в мазнотия и мизерия, бани пълни с мухъл и места чакащи просто да се разпаднат, ако отвориш шкафа. Разберете, не сме търсили пет-звездно качество, но в един от апартаментите диванът беше изяден от куче, а в други почти нямаше мебели или електроуреди, но хазяите твърдяха, че е напълно обзаведен. 
4. Не знам дали подстрекавани от брокерите, повечето от които взимат 75 процента от наемателите при сключване на сделката, но много от хората изискваха цени, които по нищо не отговаряха на окаяния вид на жилището, което ни предлагаха. 
5. Елементарните ни изисквания - да няма ТЕЦ или спалнята да е отделена от останалите помещения, рядко биваха спазени. Хитът за мен бе апартамент, който хем имаше ТЕЦ, хем имаше само отделена баня и човек буквално готвеше в леглото си. 
6. Срещнахме и безброй огледи с конкурси, където другите кандидат наематели се чувстваха толкова притеснени и притиснати от не по-кратките си търсения, че идваха с работните си униформи, за да впечатлят бъдещия си хазяин. Едно момче, с което се засичахме непрекъснато по огледите, накрая идваше с полицейската си униформа. Двойка с тениски на Еконт, хора с тагове по ризките от коя ли не друга фирма, доказващи, че да, те наистина работят там... 
7. От цялата работа не разбрах защо всички огледи се провеждаха в работни дни, в които чак брокерите ми се сърдеха, че съ на работа, а един собственик викнал на приятеля ми, който закъсняваше за длъжноста си "Е, кой е тоя дето толкова бърза за работа, че трябваше да дойда по-рано?". В един момент излиза, че някак трябва да си платежоспособен, но и да бъдеш на разположение по всяко време на работния ден. 

И вероятно има още други такива фрапантности, които забравям, но стига толкова. 
Търсенето за мен приключи в кварталът, в който най-много исках да бъда, на десет минути пеша от апартамента на най-добрата ми приятелка, която още не знам как е изтърпя толкова дълго без да ме изхвърли. Благодарение на брокера, с който съм работила и преди и която мога само да разцелувам от щастие, разполагам с апартамент със стотина лева под бюджета ми, на тихо и едновременно много комуникативно място. Бих я препоръчала на всеки, който поиска контактите ѝ. 

На останалите от Милениум, Факт Пропъртис, Алфа Консулт, Естейт Хаундс, Райт Риълти, Акцент Абела, Асист (най-вече на Асист и четиримата им невероятни брокери, с които работих) и Бог знае кой още, който не искам да си спомням, благодаря за невероятното тичане, непрофесионализъм, мръсотия, унижение, стреса, плакането всяка вечер и тоталното отчаяние, че накрая ще трябва да живеем в някой ужасен апартамент, колкото да има къде...
Между другото, след бърза проверка на сайтовете в момента, искам само да заявя, че обявите са почти същите от преди половин година... 

И така, връзвам финалната лентичка на това изляние с пожелание да не изпадате в нашето положение и с желание да разкажа на всеки, който пожелае с имена, подробности и съвети, всичко за търсенето на Лешоядна собственост в София... 

<^^~

15.1.15

help, I'm alive

не си позволявам да плача
заради ожуленото коляно
или заради изтръгнатите криле
защото събирам
неоткъснатите сълзи
с тях
промивам чуждите рани
като светена вода
срещу демоните им
a моите собствени
отдавна се отказаха
от прахта
която остана

след като той си тръгна

5.1.15

ще те пиша

с най-простичките думи ще те пиша
от ляво и надясно и отзад напред
януари ми е ден бавно вдишване
за приказки с неясен ред

ще те изпиша със мастилените букви
посинели от недостатъчно целуване
ще те изпиша с цифри и със руни
шифри, неразбираеми за другите

ще те изпиша на несъществуващи езици
ще измисля нови, по-достойни думи
на брайл, и с морз, с нули и със единици
с трептене от последните ми сърце-струни

ще те изпиша, ще те създам, и за да не те убия
ще те пазя, тайно, точно под сърцето
от всички други ще те скрия
дори от себе си, дори и от морето