15.11.15

Радикалната НЕтолерантност

От известно време го мисля следващия текст и няколко пъти се спирах, още повече се чудих точно как да го подхвана, понеже вярвам, че ще подейства на много хора, най-вече обиждайки ги, а това не е целта ми и освен това не съм от хората, които често си изразяват политическите и религиозните пристрастия във фейсбук. Днес явно му дойде времето… и ми е много трудно да говоря за товa, така че се извинявам ако на моменти ми губите мисълта.

Не са много хората, с които обсъждам политика, религия, толерантност, човечност и т.н., но въпросните горе-долу са запознати с твърдите ми убеждения по някои от тези въпроси. Онова, което особено ме мъчи напоследък е силното ми отчаяние към човечеството като цяло, до толкова че се почувствах принудена да пиша някакъв малоумно дълъг пост относно чалгата и злобеенето на някакви хора срещу нея.

Чувствам че живея в свят, в който всички останали хора са вълци. За тях аз съм вълкът. Не зная кога се случи… не зная и на какво точно се дължи. Помня, че когато бях тинейджър, има няма преди някакви си десет кратки години, мотото на целия свят около мен бе „Искам да бъда различен“, „Искам да бъда себе си“. Сега всеки е различен и мрази всички, които не са като него. Но иска да бъде интегриран от тях. Но не иска да интегрира тях. И ако вземеш, че се окажеш цветнокожа лесбийка с татуиран кръст между гърдите, то е ясно, че си за кладата. Ежедневно се вкарваме в рамки. Обявяваме, че само хората, които слушат определена музика са нормални. Или четат определена литература. Междувременно се опитваме да счупим други. Радвам се за възможността хомосексуалните хора да сключват бракове. Не се радвам, когато от съседната маса чувам подробни натуралистични обяснения за това къде, как, с кого и т.н. нещо което не чувам в такива подробности от хетеросексуалните хора. Радвам се, че някои хора предпочитат да се хранят с месо, но не се радвам, когато ми обясняват че това, което аз ям не е храна. И когато се напия си пускам „Чуй ме“ на Азис и Мария. И знам текста. Радвам се, че не съм псевдо-фен на Арктическите Маймуни, които слушам откакто въобще им излезе първия албум. Радвам се на много неща, които много хора не разбират. И не, не искам да говоря за радикалния ислям, защото предпочитам да ви разкажа колко изплашена са ме карали да се чувствам фанатични евангелисти в България. Да. Има такива. Да, много са страшни състоянията, до които могат да те докарат. Изведнъж да бъдеш това, което си е окей, но не е окей всеки друг да е това, което е. Обиждаме се от всичко. Обиждаме се от мненията на хората, които дори не са свързани с нас самите.

И после се случва нещо като 11ти Септември, 11ти Март, 12ти и 13ти Октомври и много други. И изведнъж вече няма значение кой е слушал чалга, кънтри или долнопробен френски рап. Изведнъж няма значение кой футболен отбор подкрепяме. Изведнъж всички ставаме толерантни за два дена, слагаме си френското знаме (което аз НЯМА да си сложа, както не си сложих и дъгата за Гейовете и много други такива атрибути на фейсбук, които ни превръщат в статистика), ходим да оставяме цветя пред посолствата и т.н. Всичко това е чудесно. Чудесно е, че решихме да сменим старите трамваи след няколко последователни катастрофи, в които пострадаха хора. Чудесно е, че чакаме нещо да се случи, за да ни покажат точно колко неинформирани и контролирани сме. И мен ме е яд… и днес от яд плаках, пътувайки в трамвая към работа, по същия маршрут, по който е станала катастрофата от миналата седмица, четейки за това как едни хора, прекарващи петък вечер така, както аз прекарах своята, с момиче, което до скоро живееше в Париж, изведнъж вече ги няма. За мен това, което се случи тези дни сякаш се случи на Витошка по време на мач на Левски и ЦСКА. И за това получавам коментари от типа на „Ами то статистиката показва, че повече хора умират от инцидентни, отколкото от атентати.“ Е да, ама както каза един познат наскоро, то статистически погледнато повече хора умират заради МакДоналдс, а не от атаки на акула, но все пак предпочитам да пробвам късмета си с двоен чийзбургер. Чалгарите са статистика. Убитите последните два дни са статистика. Всички, които си сложиха знаменце са статистика. Татуираните, християните, гейовете… Не разбирам хората, които преди по-малко от месец написаха „Смърт за чалгарите“ могат днес да кажат „Молете се за Париж“. Не разбирам как могат да кажат „Ама знаете, че се бъзикам“. Аз се моля. Моля се от много време, имайки предвид, че виждам себе си като човек без изявени религиозни възгледи. Моля се, за едно човечество, което с всеки изминал ден ми показва повече омраза, отколкото любов. Моля се… ей, така… много просто се моля. Че хората ще се научат да си подават ръка, да се обичат, да купят по една лютеница на тоя дето проси в подлеза, опитвам се да бъда разбираща, опитвам се да бъда максимално толерантна към крайностите, в които всички изпадат и към личната война, която водят с човечеството. Не, днес аз не съм парижанка. Всеки ден съм. Всеки ден съм българка и британка, и китайка, и индийка, всеки ден съм от Бейрут и всеки ден съм Западния бряг. Всички, които са говорили с мен в последните месеци знаят колко ревностно защитавам бежанците, но знаят и че смятам, че когато поканиш някого у дома си, не е нормално той да окичи над камината ти надпис „Децата ви ще се молят на Аалах или ще умрат“, както се случи наскоро в Германия.

След всичко това се събуждам и не знам какво да правя с живота си.
И ставам. И започвам да бъда толерантна към онези, които подвикват след мен въпреки че тичам по цял ден, за да ги карам да се чувстват добре…
А трябва ли да бъда?
И трябва ли да се моля?

No comments: