25.6.09

354. cherry time

photo by caelea

Качвахме се върху кучешката колиба. От там беше най - лесно да се хванем за ниския клон, да стъпим на оградата на курника и да се покатерим. После започваше едно ядене на череши, кои зрели, кои не съвсем. Мам все ни караше да наберем и за нея, но ния толкова се захласвахме в това да откъснем черешата и моментално да си я сложим в устата, че ако слезехме от дървото с един пълен джоб беше добре. Накрая, когато се наяждахме толкова, че не можехме да се движим повече, лягахме на покрива на курника и късахме само онова, до което ни стигахме. Но като цяло ни мързеше дори да си вдигаме ръцете. Само ако имаше начин черешите сами да падаха в устите ни..

Странно е. Да си свободен. От чувствата, желанията и нуждите си. Да няма на какво да се подчиняваш, да нямаш най - важен приоритет и просто да си.. разпилян във времето и пространството, отворен за всяко едно ново нещо, което ти изскочи пред носа. Да притежаваш всичко и всеки, стига да го поискаш. Всеки един човек крачещ по улицата е черешка, към която само трябва да протегнеш ръка и да го хвърлиш в устата си, а дръжчицата да вържеш на възел с език. Да можеш да изкараш всеки един трепет върху лицето си, дрехите си, да хванеш ножицата и да орежеш колкото си поискаш от косата си, да се направиш на тотален идиот и да си най - странното ходещо същество по улиците. Вече всички ме познават. Вече всички се оглеждат в полите ми, не могат да се начудят на перушинката, която имам вместо коса, пълна с мъниста и плитчици и не смеят да ме заговорят, само ми се усмихват. Аз съм лудата, свободната, младата със шарените блузи и червени маратонки със звезди по тях. Точно за няколко дена се превърнах в "братко" за всеки един, който ме е заговорил.

А днес видях кецовете на живота си. Както казва Габи "Дали не съм се изкефила, човек!".
Осъзнавам колко са ми липсвали Елмо и Куки.. тъ тъ ръъ!
В събота ще ги видя отново.

21.6.09

353. fishy fingers

photo by anzya91

Захо (Шугъра ще му викам на Захариев, ще му отива ^^ (иначе е Иван))

Захо ми е втори братовчед. Мисля. Би трябвало. Някъде около 10 години по - голям от е от мен и толкова пъти по - щур и сладък. Той е човека от семейството, с когото съм имала най - малко контакти и все пак човека, за когото най - много съм си мислила. Винаги ми е липсвал. И не като да ми липсва, защото не съм го виждала сумати време и съм се присетила за него, а като.. че нямам такъв като него в живота си. Всъщност имам си, но са бледи подобия от където и да ги погледнеш. Не че са лоши децата, просто не са като Захо. С него за всичко можеш да си поговориш, открито и да си кажеш всичко без да ти е зор какви думички точно употребяваш. Той всичките ги разбира и ги приема право и сухо, понякога с много бира (и цаца вероятно). Шугъра е пич, а на челото му пише Черно Фередже.. и сме се разбрали да правим джемчета в парка. И е от тия дето ако в петък му кажеш "Айде утре и другиден на палатка някъде си из пущинаците" най - вероятно ще ти каже "В колко тръгваме?".

Мина (ами Мина си е Мина, май и така си е по принцип)

Тя ми е съседка и учителка по английски, а майките ни работят заедно. Кажи ми сега как такова младо лудо девойче с пръстчета, които миришат на риба (на крадливо коте ми напомняше тая вечер Мина) става учителка по английски, за да се занимава юли месец с поправителните на седмокласниците, които е отрязала в края на годината? Аз честно казано не знам как я свърта там. Нея животът я иска и тя го иска, и всички объркани в него я искат. Аз я искам. Около мене, да ходим на палатки и три дена да се къпем в язовира, да ядем риба и да слушаме музика от колите, докато не им паднат акумулаторите. Пък после ще ги бутаме ли тия коли, ще ги дърпаме ли.. не е много ясно, ама и няма нужда да бъде. Там е цялото приключение.

В малко градче май си намерих бързо хората. Но пък тук няма къде толкова да се загубят и скрият, а и всички познават всички пряко или косвено. Ама е хубаво така.. с много Шугар и кафе.

17.6.09

352. среднощно

photo by monislawa

Тази нощ съм изгасила всички лампи. Дори онези малките, които съм накачила по огледалото. Пуснала съм дебелите червени завеси - последната придобивка в моята стая, благодарение на която мога гордо да заявя, че вече е напълно завършена. И се опитвам да се изгубя в тъмното. Отдавна не съм се наслаждавала на пълния мрак. Дори не мисля, че мога да заспя така, но поне ще се опитам.. сякаш съм в нищото. И не виждам къде започвам и къде свършвам, къде има стени или предмети. Усещам само студената завивка по себе си. Не съм наранена, дори не съм обидена, объркана или ядосана. Единственето, което съм е разочарована. И не от човека, дори от себе си не съм този път. Само от ситуацията. Но днес се отказвам от това да правя сметки или да гледам в бъдещето. Каквото и да стане ще го приема. И ще се появи друго. Когато казах, че съм голямо момиче точно това имах впредвид. Не мисля да се отмятам от думите си. Не и този път, защото за разлика от предишните се чувствам пораснала. Трепет си ми. И няма да спра да те мисля в близките няколко дни или две - три седмици. Това може да означава много, но с лекота може да не означава и нищо. За пореден път се убеждавам колко е хубаво да разговаряш. С другите. И със себе си. Полезни са такива вечери, в които си сам със себе си и нищото. Опитвам се да чуя мрака, но той не ми говори. Притихнал е като мен, разлял се е в себе си и се радва на дъждовните капки. Дали самотна е нощта или съм единствена аз, че ме разнежва и ме прави по - мека и тиха от обикновено. Дори не помръдвам, чувствам се удобно, а всяка друга вечер едва ли бих си намерила място за повече от пет минути. Има едно нещо, което истински обожавам в тишината. Всичко се чува много ясно. Всеки път, в който доближавам цигарата до устата си чувам как огънчето се разпалва, за да погълне още малко тютюн. Не знам как съм живяла без този звук до сега. Чувам дъха си. Котаракът, който спи в краката ми се събужда. Усещам лапите му по себе си. Покатерва се по мен и завира муцунката си в ухото ми. Преде. Гали се. Скача от леглото и започва да драска някъде там, където би трябвало да се намира вратата. Всичко разваля. Ставам да му отворя, напипвам дръжката, всичката тишина и отчетливост изчезва с лъча светлина нахлул неканен от коридора. Затварям бързо, но чувството на засебване се е изпарило. Утре сутринта ще убия тази котка. Светвам лампите на огледалото. Вече всичко има очертания, начало и край, тяло. Ето ме и мен, появявам се сред нищото. Отварям прозореца и пускам миризмата на дъжд в стаята си. Вече е спряло да вали и щурците настройват цигулките си. Казвала ли съм Ви, че като щурците в Елин Пелин други няма, както майски бръмбари като тези в Монтана и звезди като онези в Шумен никога не съм виждала? Мога с цели часове да слушам елипелинските щурци. Трябва да ги запиша някоя нощ, но ще бъде малко невъзпитано да смущавам тия грандиозни концерти с някой микрофон. Все едно, че ще ги крада. Но аз май всъщност искам да си открадна мъничко. Както исках да си скъсам парче небе от Шумен и да уловя майски бърмбар. Второто направих. А първото беше много отдавна, аз бях много мъничка и не знам дали въобще съм имала представа какво значи фотоапарат. Останал ми е само споменът от онази вечер, в която стоях в двора на една далечна моя леля и се опитвах да побера в ръце цялото небе. Мисля, че тогава за първи път разбрах колко значителен е всеки човек и всичко, което прави. Колко е важно за цялата вселена къде точно си и какво правиш във всеки един момент. Хах. Едва ли съм го разбрала тогава, всъщност. Била съм толкова мъничка. Сетих се, че онзи ден, докато баща ми ме прибираше от бара през нощта, замаяна от бирата, която изпих почти на екс от притеснение, си помислих колко жалко за мен самата ще е да умра точно сега. Защото много пъти съм разигравала смъртта си в главата си, но този път и сега за първи път си мисля колко много бих съжалявала, ако си отида с толкова много недоизкани мисли и недовършени мечти. Искам да живея дълго. Много дълго. И когато си отида искам да бъда стара и мъдра като Арманд. Искам времето да е нарисувало върху лицето ми всичко, което съм почувствала. Искам да умра засебена и в мир със себе си. Господи... искам да живея засебена и в мир със себе си. Искам да умея да се изслушвам, да умея да се обичам и да съумея да запазя мъничко от всичко онова, което раздавам на всички останали и за себе си. Не искам да оставам празна черупчица. Искам да се прибера у дома. Там където броят дните, докато се завърна. Искам да изживея любовта на Пени Лейн. И после да продължа напред като замина за Мароко. Защото любовта на Пени Лейн не е обич. Аз искам обич за накрая. Тиха и спокойна. Уважаваща. Но преди нея искам любов. И искам пак да се науча да плача. Загубила съм го. Но ще го намеря.

Кажи ми, че ще те има..

16.6.09

351. and now what?

photo by lady-angel

Въргаляме се в леглото с котака на Бро. Малкото същество само се чуди с кой предмет в стаята да се сбие.. или как да ми изяде пръстите и косата. Прекрасен е, сив.. тигров. Просто прелестен.. и див на поразия, както се разбира от второто изречение. Слушам Stormwitch по препоръка на Веско. Всичко по мен е мокро.. като след баня все пак и се опитвам да си говоря с Валентин, ама той е до болка зает в това да свири Ghosts на Laura Marling. И ми е студено на тоя отворен прозорец, ама ме мързи да го затворя. А и след малко ще се завия и ще спя.. Ще спя, защото едва ли мога да мисля и да си спомням повече днес. Само че се съмнявам сънят да дойде бързо. Мислите ще надделеят. Боли ме ръката.. и ако Мимето чете в момента (защото установих, че тоя блог се чете от хора дето никога не съм предполагала, че ще хвърлят едно око насам (да, за теб става дума, you bloody bugger)) искам да й кажа, че й мразя колелото!

Затаила съм дъх..

14.6.09

350. репетиционни

photo by robbyp

Музите се рисуват с цигарен дим и струни, от голи до кръста момчета и мъже, с палки, китари и микрофони.. а по пода се въргалят празни бутилки, милион и един фаса, опаковки от зрънчовци и всякакви неща за бързо похапване и обърканите кабели за всички инструменти. След малко повече от три часа не са ти останали уши, всеки атом по теб вибрира или си припява нещо. Ръката ти търси предмета, с който толкова за кратко е станала една цяло. Но репетицията е свършила и микрофона е там, някъде вътре, сред хаоса на онези, дето рисуват с музика. Всъщност тая кочина ми приляга. Омачканата от сън пола, рошавата прическа и ризата. Самата аз омачкана от нощта, да пея, да тъпча изпотрошени стъкла и да се опитвам да обясня на себе си колко са погрешни някои от нещата дето ми хрумват, докато гледам линийката от косъмчета спускаща се от пъпа и скриваща се някъде под боксерките, които се показват над късите дънкови панталони. Три часа аз се старая да не обръщам внимание на малките усмивки или на целувките по врата от предните вечери, за които вече съм Ви споменавала. Дори да не съм била привлечена преди това, тая атака ме обърка и ме постави на колене по - късно през нощта, когато докато устните ни се разделяха аз си повтарях на ум "Целуни ме пак, моля те". И той ме целуваше. А как нежно целува само, но и той е тия като мене, дето влети ли някой в стаята и се правим, че нищо не е било до сега, колкото и да ни е трудно да се разделим. И колко пъти още съм сигурна, че искаше да ме целуне, ама мен ме беше страх да подхвана първите акорди на песента, хем, че знам, че щеше да излезе хубава мелодия. Ама нъц, пуст мой срам.. и негов също, май, май. Въпроса е, че сега не знам какво означаваше цялото това нещо. Защото много време му отне, докато посмее наистина да ме прегърне и докосне, а и все пак, до последно си мислех, че всичко си е само закачка без изгледи да стигне до там, докъдето стигна.. макар и да не беше далече, май не го очаквах. Ама е хубав, дявол да го вземе и все пак в истинската светлина на деня нещата не ми се струват много много както трябва. Утрото е по - мъдро от вечерта, казват старите хора, ама то вече си беше утрин и слънцето се показваше, а аз не можех да издържам на тия устни, разтегнати в усмивка, до моите в сумрака на спуснатите щори и пердета. И всички други наоколо спяха. Но пък ето ти една добра новина, окончателно изгоних старите духове. Даже сутринта, след като той си тръгна.. лежах до един от призраците си, гледах го как спи, очите ми докосваха чертите, които са докосвали и преди, но в главата ми звучеше друго име и лицето се размиваше и се превръщаше в друго. Пет дена преобръщат всичко.. една секунда преобръща всичко, но в случая бяха пет дена. И наистина не знам.. но няма и да го попитам. Не смея. Предпочитам да запечатам тия неща така в съзнанието си..
Господи..

11.6.09

349. bells

photo by kosmodisk

С Мануела ловим майски бръмбари. Чудим се защо се казват майски бръмбари, като ги виждаме по - често през юнските вечери. Малките душици почти сами влизат в отворените ни шепи, затвори, в които ги държим няколко минути, за да ги слушаме как жужат. Целите сме станали уши и попиваме разговорите, припяванията, висулките на обиците ми, които звучат като малки звънчета и майските бръмбари. Опитвам се да пусна призраците и да оставя миналото в миналото, както ме съветва Мая. Тя казва и че вътрешния монолог е виновен за всичко.. майна. Все повече съм сигурна, че е правя. Мая е умен човек. Не й трябват много думи, за да те разбере или за да я разбереш ти. Дори нищо конкретно да не кажеш, тя ще знае, защото вече е била там. И вероятно не само веднъж. Мая има рози. Аз искам да имам жасмин. Но мисля, че съм пропуснала всички моменти за пресаждания за тази година. Жасмина почти е прецъфтял. А другата година ще цъфти в моята градина. Няколко храста бели цветове с духчета скрити в тях. В розите се крият елфи, а в жасмина малки духчета с отровния копия. Така е казал Андерсън и предполагам, че и той е бил прав. Мисля, че това с освобождаването на призраците може и да се получи. Май така се чувствам. А и ако все го ровя това минало, впивам пръсти в него и съжалявам, ще пречупя всичко дето имам у себе си, и което искам да споделя с другите. А не е ли най - важното да се раздадеш до край, до последния атом на другите. Без значение дали го заслужават или не. Всичко някога се оценява.. "Има някакво провидение" каза една жена във влака вчера. И тя е права. А и започнах да позволявам на един нов човек да преминава през мен. Макар че не съм сигурна какво означават целувките по шията. Онези малките, когато не ги очакваш. И не искам да се навивам, затова само се надявам да не се превърне в призрак съвсем скоро. Някога ще бъде, със сигурност, но... искам малко повече време, преди това "някога" да се случи. Хубаво е да се появиш някъде, където си желан и където ти казват, че са броили дните, докато пристигнеш. Където всички те прегръщат и се усмихват и макар да предполагаш, че една част от тия жестове и думи са лицемерни, някак.. за момент можеш да си позволиш да забравиш. Защото за някои от хората си сигурен, че са искрени. Забравила съм да бъда наивна и да вярвам на всичко, което всички казват. Сега почти навсякъде подозирам някакви шпионажи и конспирации. Изтощаващо е да се живее така. С постоянната мисъл, че някой ще те предаде, нарани, ще те обикне, а ти него не или обратното. Страхувам се, че съм се отказала и от концепцията за любов като цяло. Пристъпвам към всичко с едно на ум. Че може да се провали и да ме остави разочарована. Между другото изложбата в Пловдив се провали. Вчера ми го съобщиха. Решение взето на много по - високо ниво от това, на което аз и Мария можем да кажем "гък". Ирландското посолсво спонсорирало някакви исторически фотографии, а корейското посолство, цялата програма била решена... дрън, дрън, дрън... престанах да обръщам внимание на телефона долепен до ухото си, на гласа звучащ от него и разбърках ментовия шейк, поръсен с червени захарни сърчица, между които плува русалка. Дори не си доядох крема. А по принцип обичам брюле, но ми дойде прекалено сладко на фона на тая горчивина. Намерих и точката си на топене, някъде около 32 градуса. А едва юни, нали.. в такива дни съм един от хората благодарни на модерната технология. В частност на климатиците и хладилниците, с големи фризери пълни с лед и студена вода. В момента няма по - хубава песен от Mexico на Cake.

7.6.09

348. cross your fingers

photo by aisii

Човек като се надиша с лакове, спрейове и други подобни (не тези за косата, а онези за боядисване на шкафове, врати, маси и дрън дрън) малко загубва реалността. Но пък кухнята е почти окончателно готова, шарена и обзаведена от към милион и едно дребни нещица, чаши, чинии и всичките приспособление за готвене и сервиране. Сега остава само наш'те да отпуснат финансите за печка, хладилни и пералня и радостта ще е пълна. Но това не е важно за момента, защото.. само да видите как съм боядисала шкафовете, омг. Сигурна съм, че няма други такива. Ще снимам по светло в скоро време, че днес се захласнахме с работа. Всъщност, да си кажа честно почти всичко из цялата къща вече е готово. Останаха някакви дреболии, които една по една ще бъдат запълнени.

Телефонът ми е замлъкнал и все още установявам причината. Никой не се сеща една жица да удари и в последно време комуникирам само с Мамз. Истината е, че и аз май не се сещам да звъня на когото и да е, но май и нямам желание. Но ще се зарадвам, ако някой се обади. Тъй че читатели на тоя пост.. звънете! Ще е хубаво да чуя някое приятелско гласче сред цялата лудница и криза на личността.

Споменах ли, че съм в криза на личността? Не съм? Ами.. съм. Което е смешно, мисля, че съм млада за такива работи, ама тей го те. Или може би този път наистина е бил предменструалния цикъл. Ужасна работа е, преди не страдах от него.

Муви тайм сега, ще се видим по - късно. Бззз...
Поздрави.

4.6.09

347. coffee и спукани гуми

photo by me

Това ще е един много бърз справочник написан на голямо мокачино с карамел, за две момичета, сменящи гума на колата си..

1. Затваряме ресторанта и се мятаме в колата (без да и огледаме гумите), за да отидем в кафето на Татич, да пием по едно, бързо да затворим и него и да отиваме да спим.

2. На втория метър усещаме, че нещо с предна дясна гума хич не е наред и само предполагаме, че май си караме на джанта.

3. Спираме и слизаме.. и да, караме си само на джанта.

4. Ядосваме се.

5. Звъним на Татич да идва да ни спасява.

6. Докато той идва ние отваряме багажника и приготвяме резервната гума (която по - късно се оказва по - зле и от спуканата).

7. Още преди да дойде Татич до нас спира друга кола и от нея изхвърчат разни пичове. Тук се поставя и култовият въпрос "Колко души са нужни да сменят една гума?"

8. Татич идва.

9. Спира още една кола и още един пич се притичва на помощ.

10. Ние с мацката вече сме хвърлени в приключението.

11. Размятат се крикове, ключове, гуми и мъже.

12. Гумата е успешно сменена, макар и с една почти толкова зле като нея, но ще се кара бавно до бензиностанцията.

13. На въпроса по - горе "Колко души са нужни да сменят една гума?"... отговорът - Един пич с крик, един който да развинтва болтовете, един да дава ъкъл, един да... ами той да дава ъкъл и две пушещи момичета, чакащи да им свършат работата.

2.6.09

346. self ghost с череши

photo by angelcurls

Колко от Вас са започвали сутринта си с опитване на различни видове кафе, лимонови кейкове и слушайки за това от къде произлязло кафето (няколкото истории), от къде се бере и как се изпича... Малко? Николко? Моята сутрин протече точно така, съпроводена с много дъжд, но аз седях в кафето, под навеса, почти на самата улица, пишех си с приятели на лапа, до мен дъждът се пляскаше по паважа, а колите се влачеха в задръстването. Както го каза Вили, макар и с ирония.. вълшебно си беше. *усмихва се*

Първият ден, в който съм решила да изляза и да бъда от ония самотници, седящи на еденична маса с книга и компютър се сгромоляса от раз, когато Камелия седна на моята маса, за да изпуши една цигара, защото масите за пушачи са само вътре, а вън беше пълно. След 2 минути разговор ме убеди да вляза вътре и да чуя за различните видове кафе. И да опитам.. После дойде и Вили, много по - рано отколкото го очаквах, тъй че мога само да кажа.. опита ми да си стоя сама за малко до никъде не стигна! Но всъщност, ако не бях толкова податлива и не се връзвах на всеки, който ми казва "Здрасти" сигурно щях да успея в начинанието си. Но то пък някак те поласкава, че ето.. решил си да останеш сам със себе си и пак някой те е видял и ти е обърнал внимание или те е отвлякъл.

А сега сме в леглото и лющим череши (между другото.. успях да вържа възелче с език от дръжката на черешката и не е толкова трудно, колкото си мислех, че ще е, но не е толкова лесно, колкото го карат да изглежда), навън е студено и само като се замисля как гърмя и валя, и духа днес.. чак настръхвам в приятно топлата си стая.

Мисля, че от това, че позволявам на един човек да се вмъква в мислите и в тялото ми, се чувствам по - добре. Само се надявам да се задържи за по - дълго и да не е вкопчване в нещо ново, само и само да изтикам предишното от главата си.

Wish me luck.