С Мануела ловим майски бръмбари. Чудим се защо се казват майски бръмбари, като ги виждаме по - често през юнските вечери. Малките душици почти сами влизат в отворените ни шепи, затвори, в които ги държим няколко минути, за да ги слушаме как жужат. Целите сме станали уши и попиваме разговорите, припяванията, висулките на обиците ми, които звучат като малки звънчета и майските бръмбари. Опитвам се да пусна призраците и да оставя миналото в миналото, както ме съветва Мая. Тя казва и че вътрешния монолог е виновен за всичко.. майна. Все повече съм сигурна, че е правя. Мая е умен човек. Не й трябват много думи, за да те разбере или за да я разбереш ти. Дори нищо конкретно да не кажеш, тя ще знае, защото вече е била там. И вероятно не само веднъж. Мая има рози. Аз искам да имам жасмин. Но мисля, че съм пропуснала всички моменти за пресаждания за тази година. Жасмина почти е прецъфтял. А другата година ще цъфти в моята градина. Няколко храста бели цветове с духчета скрити в тях. В розите се крият елфи, а в жасмина малки духчета с отровния копия. Така е казал Андерсън и предполагам, че и той е бил прав. Мисля, че това с освобождаването на призраците може и да се получи. Май така се чувствам. А и ако все го ровя това минало, впивам пръсти в него и съжалявам, ще пречупя всичко дето имам у себе си, и което искам да споделя с другите. А не е ли най - важното да се раздадеш до край, до последния атом на другите. Без значение дали го заслужават или не. Всичко някога се оценява.. "Има някакво провидение" каза една жена във влака вчера. И тя е права. А и започнах да позволявам на един нов човек да преминава през мен. Макар че не съм сигурна какво означават целувките по шията. Онези малките, когато не ги очакваш. И не искам да се навивам, затова само се надявам да не се превърне в призрак съвсем скоро. Някога ще бъде, със сигурност, но... искам малко повече време, преди това "някога" да се случи. Хубаво е да се появиш някъде, където си желан и където ти казват, че са броили дните, докато пристигнеш. Където всички те прегръщат и се усмихват и макар да предполагаш, че една част от тия жестове и думи са лицемерни, някак.. за момент можеш да си позволиш да забравиш. Защото за някои от хората си сигурен, че са искрени. Забравила съм да бъда наивна и да вярвам на всичко, което всички казват. Сега почти навсякъде подозирам някакви шпионажи и конспирации. Изтощаващо е да се живее така. С постоянната мисъл, че някой ще те предаде, нарани, ще те обикне, а ти него не или обратното. Страхувам се, че съм се отказала и от концепцията за любов като цяло. Пристъпвам към всичко с едно на ум. Че може да се провали и да ме остави разочарована. Между другото изложбата в Пловдив се провали. Вчера ми го съобщиха. Решение взето на много по - високо ниво от това, на което аз и Мария можем да кажем "гък". Ирландското посолсво спонсорирало някакви исторически фотографии, а корейското посолство, цялата програма била решена... дрън, дрън, дрън... престанах да обръщам внимание на телефона долепен до ухото си, на гласа звучащ от него и разбърках ментовия шейк, поръсен с червени захарни сърчица, между които плува русалка. Дори не си доядох крема. А по принцип обичам брюле, но ми дойде прекалено сладко на фона на тая горчивина. Намерих и точката си на топене, някъде около 32 градуса. А едва юни, нали.. в такива дни съм един от хората благодарни на модерната технология. В частност на климатиците и хладилниците, с големи фризери пълни с лед и студена вода. В момента няма по - хубава песен от Mexico на Cake.
No comments:
Post a Comment