352. среднощно

photo by monislawa

Тази нощ съм изгасила всички лампи. Дори онези малките, които съм накачила по огледалото. Пуснала съм дебелите червени завеси - последната придобивка в моята стая, благодарение на която мога гордо да заявя, че вече е напълно завършена. И се опитвам да се изгубя в тъмното. Отдавна не съм се наслаждавала на пълния мрак. Дори не мисля, че мога да заспя така, но поне ще се опитам.. сякаш съм в нищото. И не виждам къде започвам и къде свършвам, къде има стени или предмети. Усещам само студената завивка по себе си. Не съм наранена, дори не съм обидена, объркана или ядосана. Единственето, което съм е разочарована. И не от човека, дори от себе си не съм този път. Само от ситуацията. Но днес се отказвам от това да правя сметки или да гледам в бъдещето. Каквото и да стане ще го приема. И ще се появи друго. Когато казах, че съм голямо момиче точно това имах впредвид. Не мисля да се отмятам от думите си. Не и този път, защото за разлика от предишните се чувствам пораснала. Трепет си ми. И няма да спра да те мисля в близките няколко дни или две - три седмици. Това може да означава много, но с лекота може да не означава и нищо. За пореден път се убеждавам колко е хубаво да разговаряш. С другите. И със себе си. Полезни са такива вечери, в които си сам със себе си и нищото. Опитвам се да чуя мрака, но той не ми говори. Притихнал е като мен, разлял се е в себе си и се радва на дъждовните капки. Дали самотна е нощта или съм единствена аз, че ме разнежва и ме прави по - мека и тиха от обикновено. Дори не помръдвам, чувствам се удобно, а всяка друга вечер едва ли бих си намерила място за повече от пет минути. Има едно нещо, което истински обожавам в тишината. Всичко се чува много ясно. Всеки път, в който доближавам цигарата до устата си чувам как огънчето се разпалва, за да погълне още малко тютюн. Не знам как съм живяла без този звук до сега. Чувам дъха си. Котаракът, който спи в краката ми се събужда. Усещам лапите му по себе си. Покатерва се по мен и завира муцунката си в ухото ми. Преде. Гали се. Скача от леглото и започва да драска някъде там, където би трябвало да се намира вратата. Всичко разваля. Ставам да му отворя, напипвам дръжката, всичката тишина и отчетливост изчезва с лъча светлина нахлул неканен от коридора. Затварям бързо, но чувството на засебване се е изпарило. Утре сутринта ще убия тази котка. Светвам лампите на огледалото. Вече всичко има очертания, начало и край, тяло. Ето ме и мен, появявам се сред нищото. Отварям прозореца и пускам миризмата на дъжд в стаята си. Вече е спряло да вали и щурците настройват цигулките си. Казвала ли съм Ви, че като щурците в Елин Пелин други няма, както майски бръмбари като тези в Монтана и звезди като онези в Шумен никога не съм виждала? Мога с цели часове да слушам елипелинските щурци. Трябва да ги запиша някоя нощ, но ще бъде малко невъзпитано да смущавам тия грандиозни концерти с някой микрофон. Все едно, че ще ги крада. Но аз май всъщност искам да си открадна мъничко. Както исках да си скъсам парче небе от Шумен и да уловя майски бърмбар. Второто направих. А първото беше много отдавна, аз бях много мъничка и не знам дали въобще съм имала представа какво значи фотоапарат. Останал ми е само споменът от онази вечер, в която стоях в двора на една далечна моя леля и се опитвах да побера в ръце цялото небе. Мисля, че тогава за първи път разбрах колко значителен е всеки човек и всичко, което прави. Колко е важно за цялата вселена къде точно си и какво правиш във всеки един момент. Хах. Едва ли съм го разбрала тогава, всъщност. Била съм толкова мъничка. Сетих се, че онзи ден, докато баща ми ме прибираше от бара през нощта, замаяна от бирата, която изпих почти на екс от притеснение, си помислих колко жалко за мен самата ще е да умра точно сега. Защото много пъти съм разигравала смъртта си в главата си, но този път и сега за първи път си мисля колко много бих съжалявала, ако си отида с толкова много недоизкани мисли и недовършени мечти. Искам да живея дълго. Много дълго. И когато си отида искам да бъда стара и мъдра като Арманд. Искам времето да е нарисувало върху лицето ми всичко, което съм почувствала. Искам да умра засебена и в мир със себе си. Господи... искам да живея засебена и в мир със себе си. Искам да умея да се изслушвам, да умея да се обичам и да съумея да запазя мъничко от всичко онова, което раздавам на всички останали и за себе си. Не искам да оставам празна черупчица. Искам да се прибера у дома. Там където броят дните, докато се завърна. Искам да изживея любовта на Пени Лейн. И после да продължа напред като замина за Мароко. Защото любовта на Пени Лейн не е обич. Аз искам обич за накрая. Тиха и спокойна. Уважаваща. Но преди нея искам любов. И искам пак да се науча да плача. Загубила съм го. Но ще го намеря.

Кажи ми, че ще те има..