14.6.09

350. репетиционни

photo by robbyp

Музите се рисуват с цигарен дим и струни, от голи до кръста момчета и мъже, с палки, китари и микрофони.. а по пода се въргалят празни бутилки, милион и един фаса, опаковки от зрънчовци и всякакви неща за бързо похапване и обърканите кабели за всички инструменти. След малко повече от три часа не са ти останали уши, всеки атом по теб вибрира или си припява нещо. Ръката ти търси предмета, с който толкова за кратко е станала една цяло. Но репетицията е свършила и микрофона е там, някъде вътре, сред хаоса на онези, дето рисуват с музика. Всъщност тая кочина ми приляга. Омачканата от сън пола, рошавата прическа и ризата. Самата аз омачкана от нощта, да пея, да тъпча изпотрошени стъкла и да се опитвам да обясня на себе си колко са погрешни някои от нещата дето ми хрумват, докато гледам линийката от косъмчета спускаща се от пъпа и скриваща се някъде под боксерките, които се показват над късите дънкови панталони. Три часа аз се старая да не обръщам внимание на малките усмивки или на целувките по врата от предните вечери, за които вече съм Ви споменавала. Дори да не съм била привлечена преди това, тая атака ме обърка и ме постави на колене по - късно през нощта, когато докато устните ни се разделяха аз си повтарях на ум "Целуни ме пак, моля те". И той ме целуваше. А как нежно целува само, но и той е тия като мене, дето влети ли някой в стаята и се правим, че нищо не е било до сега, колкото и да ни е трудно да се разделим. И колко пъти още съм сигурна, че искаше да ме целуне, ама мен ме беше страх да подхвана първите акорди на песента, хем, че знам, че щеше да излезе хубава мелодия. Ама нъц, пуст мой срам.. и негов също, май, май. Въпроса е, че сега не знам какво означаваше цялото това нещо. Защото много време му отне, докато посмее наистина да ме прегърне и докосне, а и все пак, до последно си мислех, че всичко си е само закачка без изгледи да стигне до там, докъдето стигна.. макар и да не беше далече, май не го очаквах. Ама е хубав, дявол да го вземе и все пак в истинската светлина на деня нещата не ми се струват много много както трябва. Утрото е по - мъдро от вечерта, казват старите хора, ама то вече си беше утрин и слънцето се показваше, а аз не можех да издържам на тия устни, разтегнати в усмивка, до моите в сумрака на спуснатите щори и пердета. И всички други наоколо спяха. Но пък ето ти една добра новина, окончателно изгоних старите духове. Даже сутринта, след като той си тръгна.. лежах до един от призраците си, гледах го как спи, очите ми докосваха чертите, които са докосвали и преди, но в главата ми звучеше друго име и лицето се размиваше и се превръщаше в друго. Пет дена преобръщат всичко.. една секунда преобръща всичко, но в случая бяха пет дена. И наистина не знам.. но няма и да го попитам. Не смея. Предпочитам да запечатам тия неща така в съзнанието си..
Господи..

1 comment:

Anonymous said...

...да чувстваш като за последно, да се потапяш в моментите на своето вътрешно опиянение с пълното право да се гмуркаш и плуваш в него , докато ти се иска от сърце и тяло!
Усмихваш ме и ме умиляваш Хриси, но не си задавай въпросите "Какво беше/ е това?" в толкова нежни, тихи и само ваши си моменти. Обикновено това се пита сърцето, което иска да открие в нещо или някого знака, че собствените й/ му мисли се реализират отвън във вида, в който ги има в главата си-оффф..... и многословие;), по-накратко казано- търсиш външни потвърждения за това, което е в главата ти като мисъл. Дори и да не я признаеш или да не искаш да я признаеш пред себе си. Недей. Никому не е нужно- радвай се.
Усещай.
Пей.

Можеш ги тези неща, дете по душа:)
Целувкам те, прегръщам те нежно и ти изпращам много поздрави- продължавай с разкошният си стил на писане и не се коси за изложбата( това, помеждудругото, да не спамя навсякъде), макар че мен доста ме хвана яд, като прочетох...
Най- сърдечни поздрави, малко злато;)
Сис