26.1.09

319. за кризата с диадемата и други проблеми

Обещах на Вальо, че когато пиша автобиографията си, една от главите ще се казва така. Нормално след тая ненормално голяма криза с изгубената диадема. Виждате ли, преди това момче не можехме да го накараме да си върже косата, а сега не можем да го накараме да я отвърже. Е, поне ме започна да ме слуша отвреме на време по тоя въпрос и да се разнася пуснат, когато си е самичък или с мен. Та.. общо взето затрихме диадемата на улицата някъде, валеше и той каза "Няма да мръднем от тука, докато не я намерим!", та ние търсихме и Слава Богу я намерихме, че някак не ми се мисли, какво би станало, ако я бяхме загубили наистина.

Общо взето бяха дни на зелени шапки, малко джаги, никакъв билярд, доста повече бира и мента, тирамису, много цигари, пица, лютеница и руска салата, ръкавички без пръстчета, раници, доста много филми на ужасите с много смях и пищене, в процеса на гледането им с компания, загубени диадеми и анимации по цял ден и нощ. И разбира се много планиране на идващата седмица.

Can't wait!

22.1.09

318. get out!

Или за нещата, които не искат да излязат..
Не знам да съм ядосана, разстроена или само разочарована. Животът не е само поредица от жълти балони, а и от идиоти решени да ти спукат щастието, изобразено благодарение на балоните. Има неща и хора, и случки, които ти се ще да не са ти се случвали. Но веднъж набутали се в живота ти, сякаш няма отърване от тях. Мислил си ги, сукал си ги, оставял си ги на страна, не си им обръщал внимание, плакал си, крещял си им, а те си стоят там... невъзмутимо, надменно начумерени (като касиерките в "Била", както пеят Wickeda), докато те изкарат от нерви по всеки възможен начин. I say... fuck 'em all! Ще хвана една пръчка и ще ги ръчкам, докато не ги навра някъде другаде, където няма да пречат на никого или ги надробя на толкова малки парченца, че да не става от тях нищо след това. Да, ето това ще направя. Защото се видя, че някои... не разбират от дума, нито от две, даже и от три.
Пък да видим дали ще ме гледат с онзи поглед (касиерския) след това..
И дума да не става.

20.1.09

317. 280 swing kids

За човек като мен, който рядко се докопва до Студентски град (и Слава Богу), да се изтърси там си е голяма работа. Но не самото присъствие там, а стигането до мястото е по - важното. 280 е номера на автобуса. Единствения, в който рядко ще срещнеш човек от 30 на горе. Поне аз рядко съм срещала, да не кажа почти никога. Ама аз и рядко съм се возила.. да не кажа почти никога. Соу.. жив автобус. Никой не е бесен, не говори за политика и комунизъм, за цените на парното и водата и киселото мляко, което е по - евтино с 5 стотинки на Женския пазар.

*щастлив*

Соу... днес (снощи) се озовавам в 280 защото с Кейт отиваме на Суинг парти в "Строежа". Ще строим пирамидки от празни чаши за шотове и ще танцуваме. Общо взето историята със суинга седи по следния начин:
* отиваш да речем.. 65 килограма, а се прибираш 60 (защото си танцувал 4 часа (без да седнеш - буквално!) на темпо, на което не би могъл да издържиш, в която и да е друга вечер);
* изпиваш... двe текили и има - няма 4 - 5 водки и почти хич не си пиян, дори не си замаян (Кейт беше!... цитирам: "Кате... пияна си! *смях*"..."пауза... Да!.. пауза... а утре съм на изпит... и май на работа!";
* настъпили са те поне 7 души (и ти си намачкал има - няма толкова), разбили са ти ребрата с лакти, ама и ти си им го върнал.. и не си сърдит на никого, и никой не ти се сърди;
* Кейт ти е вдигнала поне 10 пъти роклята (ако си момче не знам какво ти е вдигнала!) до невъзможни височини, ама ти си я набъзикал, заради снимката от Борисовата градина (ах на кака сексито!);
* установил/а си, че студентски град е е пренаселен с адски много на брой секси мъже/жени, и направо са ти изтекли очите по тях.

И да повторя... танцувал си като за световно, гроги си, нямаш въздух, но си най - доволното куче на планетата!

15.1.09

316. blind


"Когато тази история приключи,
ще знаем повече, от колкото сега..."

Не мисля, че съм гледала по - красив филм "Blind". Не ме разплака, не ме разсмя.. просто си седях в тъмното, загубила способността да си поема дъх.
Аз.. не знам какво бих могла да кажа, освен, че видях няколко от най - докосващите сцени измисляни, заснемани, изиграни...


"- Би ли имала нещо против да ми прочетеш нещо?"
"- Той седна неподвижно... вдървен и студен в празната ледена зала. Отведнъж тя го рязпозна и уви ръцете си около него. Сълзи се спуснаха по червените й бузи той ги усети върху гъдите си. Леденото му сърце се разтопи. Тя целуна... Тя целуна очите му... той заплака..."
"- Ела с мен вкъщи."
"- Тя целуна ръцете му... бузите му... и той се изчерви отново. Сълзи измиха парченцето от окото му. Той я рязпозна..." Ти мислеше, че съм красива."
"- Ела вкъщи с мен."
"- Погледни ме. Погледни ме. Какво виждаш? Какво виждаш сега?"
"- Мари."
"- Не! Не е така. Повече не е... Не го прави. Недей."
"- Ти също си тръгна."
"- Ти прогледна."
"- Върни се. Ти ми принадлежиш."
"- Вече не."
"- Кой казва това?"
"- Красива ли съм?"
"- Да."
"- Не лъжи."
"- Аз ти принадлежа. Защо не искаш да ми повярваш?"
"- Не вярвам в приказки. Не мога."

"- Мари! Мари!"

14.1.09

315. men stuff

Отварям огромна скоба: всичко написано по - долу е огромно изключение за всички пораснали момчета и вдетинени мъже. Край на скобата.

Не мисля, че имам голям допир до мъжете. Повечето такива, които съм познавала в живота си, са били учител, роднина, познат на роднина или нещо такова и в главата са били просто "чичо-някой-си" или "господинът-по-някой-си-предмет".
Мъжете, до които самата аз лично съм се докоснала.. мога да ги изброя на пръстите на ръцете си. Твърде малко.
Виж, момчетата ги познавам.. е, определено не много добре, но достатъчно добре, за да знам какво става в тия главици, на какви неща се обръща внимание, приоритети, желания, секс.. И тук говоря за всякаквите типове момчета, които можете да се сетите. Чувствителните, добряците, и ония отрицателните типове с много нарицателни, които използват на всяка втора дума. Познавам ги, не са ми съвсем ясни, но познавам достатъчно от всеки тип. Знам. Колкото и високомерно да звучи. Около 10 години харесване и обръщане на внимание на всеки малък детайл в момчетата е достатъчно време, за да кажа това. Практически погледнато.. целия ми живот се е въртял около тях. Буквално. Наскоро ме блъсна автобус и се срещнах с момчето, което харесвах във втори клас. Той все още е момче. И то много объркано такова.
Мъжете обаче са друга работа. Има неща, които не мога да видя зад открития им поглед. Има неща, които не мога да разбера. И всеки малък жест, като това да ти подадат ръка, когато усетят, че не се чувстваш особено сигурна на замръзналия тротоар (момчетата трябва да ги помолиш, подсетиш по някакъв начин, направо да се хванеш за тях или да си им гадже, за да са залепнали за теб и да проявяват малко или много загриженост), да ти отворят вратата (окей, някои момчета се сещат понякога. ПОНЯКОГА!), да ти платят сметката, колкото и да роптаеш, че искаш сама да си я платиш (е, добре де, не всички момчета са материално добре, че да си го позволяват достатъчно често, ама все пак можете поне да предложите веднъж на високосна година) и разбира се, да ти помогнат да си облечеш палтото, якето или каквото е там (няма момче, което да се е сетило за такова нещо около мен), ме обърква прекалено много, за да го подмина просто така. Мама не е гласна буква в решенията на мъжете. Всички мъжкарски неща, които момчетата правят, за да изглеждат по - големи, при мъжете просто си идват естествено. Мъжете не се срамуват да те гледат в очите, да свалят маските ти, да те събличат и да отбелязват всеки малък детайл в душата и тялото ти. Мъжете не се страхуват да обичат и да правят безброй и едно глупави романтични неща, казвайки и доказвайки нещата направо, без много овъртания Мъжете те водят на срещи вечер и те изпращат до вкъщи. Мъжете са мъже дори с онези момичета и жени, които са им само приятелки. Отнасят се с нежност и не те вземат за един от всички "братоци" в компанията. Защото ясно осъзнават, че си жена.
А момчетата един ден ще станат мъже.

А може би аз съм имала контакти само с вдетинени момчета и пораснали мъже.
Или просто все още имам шампоан в гърлото след най - скоростно къпане в живота ми.

12.1.09

314. Have a nice..

drawing by toinjoints

Официално се обявявам за АНТИспестовница. Ето, от пет дена си повтарям "Пази си парите, пази си парите... за лаптома в края на месеца" и само с тия приказки си останах. Мхм. Днеска да ме пита човек за пет часа къде профуках 60 лева. Аз всъщност знам де, ама.. само глупави прищевки. После няма лаптоп и така. Да се науча веднъж за винаги, че не може да се разхождам с черни дупки за пари между пръстите. Ама ха!

(aма си имаме чанта и шал, и нов термус, и... значки! ..е добре де, не ми трябваха, ама!)

Иначе..
Зоти днес си продупчи езика. Водих я, че не искаше да ходи сама. И гадната Кейт (^^) през цялото време имитираше начина и на говорене. Ако сте слушали внимателно Сид от "Ice Age".. ами ей така говори Зоти в момента. Направо е убийствено. И си забравих жълтия балон в студиото.
Аз пък си намерих платно за спалнята в "Мухоморка" и след два дена, като си взема (вероятно последната от това работно място) заплата ще ида да си го купя, защото са го намалили от 70 на 50 лева. *щастлив*
Q10 пък е най - убийствената програма евър, в момента си пиша поста на нея и не мога да се нарадвам на звука от пишещата машина, rawr (благодарности на Слав за което).
Сега отивам да гледам "Bolt" (да бе, кого залъгвам, филма ще го пусна най - вероятно чак към 1 - 2 през нощта).

11.1.09

313. изпити, пране, ремони и братя

photo by etniezz

В последните дни:

* писахме и диктувахме теми за изпита на Ники, който е утре. Не знам по какво точно е, но темите бяха на икономическа вълна. Стискаме му палци да не го хванат с пищовите, ако изкара и тоя изпит така го признавам за цар. Общо взето нищо интересно, но когато си закотвен на работното място икономическия спад във Франция е най - интересното нещо на света;

* сагата на деня - да си изпереш палтото на ръка. Деца, не правете това у дома! Или поне не го правете сами. Сериозно говоря. Първо.. вълната попива толкова много вода, че лошо ти става като се наложи да го вдигнеш това палто. Второ.. ако все пак успееш да го вдигнеш хаха... не знаеш още колко пъти трябва да го вдигаш и да го търкаш, за да изкараш препаратите, които си изсипал върху него. Екстра. Трето.. ако най - накрая все пак си успял да го изпереш криво ляво.. идва още по - големия купон. Да го изтискаш. Ей тогава, наистина разбираш колко много вода е попило проклетото нещо. За десерт имаш да переш и едни ботушки. Каква файда, като след едно носене ще са същите мръсни, кални, мокри... парцалки;

* преместването в Елин Пелин май ще се ускори по непредвидени и всъщност тайничко желани причини. През февруари започва ремонта, спалнята ми е измислена до последния детайл и от другата седмица започвам малко по - малко да си пренасям нещата към нея;

* малко ремонт и на блога, че от ноември сме все едни и същи, без капка промяна;

* Брото ще ме скъса от смях някой ден!

* да си изтегля дискографията на White Stripes е най - хубавото нещо, което съм правила в последно време от музикална гледна точка.

9.1.09

312. doggy!

photo by anuk

Аз отново ще говоря за Елин Пелин, а Вие отново ще търпите да четете.
Мисля, че снощи установих, че предните няколко дена (а явно ще е така и за тези, които се задават до края на месеца) имам нуждата да сменям пейзажа и хората постоянно. Или за хората, ако не ги сменям, поне винаги да има някого наоколо.
И днес дестинацията беше "Мам!". Затова, след като се наспах порядъчно (измъкнах се от леглото с много мъки в 1 без 20), се отправих към маршрутката. Натъпкахме се около 200 човека вътре и след 30 минути слязохме в потъналото в сняг градче. Да знаете, Елин Пелин няма нищо общо със София и въобще с никой друг град, в който съм била. По - малък от повечето, почти няма блокове и разбира се, всеки познава всеки. Никой не познава мен, аз съм като пришълец там, защото нали от 10 години насам съм си във София и си показвам носа в Елин Пелин веднъж на месец, а преди и по - рядко. Сега пък по - често. Та.. моа се прибра вкъщи, където и се готвеше вкусна манджа, с мам си отворихме бутилка вино и взехме да обсъждаме ремонта на къщата, кое къде ще отиде и кое ще се лакира и подобните му ремонтни разговори, през които задължително трябваше да се мине. На бас мога да се хвана, че ще ги обсъдим още около 30 пъти, така за всеки случай. И накрая, като започнем да правим каквото и да е било, все ще има нещо дето някой не е разбрал. Нормално за мен и мам. Особено за мам. Кхъ. Та, след като се обявихме за пияници, решихме да изтрезняваме в снега. Пуснахме кучето и настана едно гонене, да се чудиш кой кого гонеше всъщност. По едно време помня, че го гонех с лопатата (просто загребвах сняг с нея и му я изсипвах на главата). И дори след банята все още имам чувството, че мириша на мокро куче, защото неговото отмъщение беше да ми се метне и да ме събори в преспите , в които и без друго затъвах до колене. Лошо куче!
След това кафе у баба, още едно кафе при вуйна и айде обратно в София за въпросната гореща баня.
И китарата...

И поздрав за Косето с Childish на Damien Rice.. и сега малко тромпети.. ту-ду ду-ду..

8.1.09

311. purple

photo by alelatriller

"Once you try purple you'll never go back!", ще го повторя пак и пак! И знам, че доста хора ще се съгласят.
След като посветих цял пост на квартирата на Кейт, Бо, Граци, Поли и Мак, не мога да не направя същото и за стаята на Алекс, в която прекарах първата си вълшебна нощ за новата година.

Казват ти да не си събуваш обувките, минаваш зад една завеса, озоваваш в малко коридорче, отварят ти една наглед обикновена врата. Посреща те Шона, черно - бялата котка, качила се на старата шевна машина, която е най - близкия до вратата предмет. Ти разбира се, не виждаш машината, нито котката, чуваш само "мяу", защото е тъмно. И да търсиш ключ за лампата и да не търсиш файдата е все една и съща, няма да намериш! Та, първите две минути си стоиш на тъмно и не смееш да шавнеш, за да не се фраснеш в нещо или да не настъпиш някоя котешка опашка. Първата светлина се появява от малките червеникави топки, омотани около шевната машина, после и от единствената по - стабилна лампа - едно плетено кълбо, с крушка на малка касичка в единият ъгъл на стаята. По - нататък, в развитието на вечерта се палят и половин дузина свещи. Е сега вече виждаш въпросната шевна машина и котката върху нея.. и старото очукано бюро, което е там от не знам си колко години, а преди това е принадлежало на някой си съсед от някъде си. И старите шкафове, за чиято история забравяш да попиташ ,и двете странни неща приспособени за масички, които на мен лично ми приличаха повече на огромни макари, отколкото на нещо друго. В следващия момент си мярваш отражението в старинното на глед огледало, оставяш си палтото на още по - старинно изглеждащата закачалка и сядаш на ниското легло. Или на земята. Столове не видях. Стените са лилави, пердетата (които всъщност са просто парче плат заковано над прозореца) са лилави, платното, което виси над леглото, заковано за тавана също е лилаво, половината малки джунджурийки по пода и бюрото също са в лилаво. Да не говорим за шалове и подобни дрехоподобни неща. Лилави. От уредбата тихичко припява Бг - радио (което слушам в момента), и то ти звучи в лилаво. Спокойно е. Палиш си цигара, пиеш вино от чаша за мелба, защото чашите за вино са се изпотрошили и се опитваш да изброиш празните бутилки от бира по пода. След малко се пали и наргилето. А ти мачкаш котката (или тя тебе), ядеш бисквити (или тя ги изяжда, както се случи) и се чувстваш доволен. Въпреки, че ти е почти като на филм. След една гореща баня виното и тютюна си казват думата и се успиваш, омотан в три завивки. Тъкмо да си помислиш "Колко бързо заспа Алекс, омг" и започваш да сънуваш. Няколко пъти се будиш през нощта, защото котката се е накатерила върху теб и усещаш една приятна топла тежест върху себе си. Събуждаш се едвам едвам, откриваш дълбока и болезнена драскотина на ръката си, която се надяваш да е от котката, защото ако не е, не можеш да си представиш от къде се е взела, уредбата не е гасена през цялата нощ.
По пътя за вкъщи слушаш Бг радио и се опитваш да си спомниш фотографиите по стените и емоциите в тях.
И ти става топло въпреки преспите сняг.

7.1.09

310. projeckt 2009

photo by morethanlove

Днес цял ден съм циклила to-do lista-a за годината. Изкарах цели 14 точки, някои от които ще видите по - долу. Обаче имам нещо по - важно да разкажа на първо време.
След като цял ден лепих тефтера от Милен, рязах буквички от списания, за да получа думичките за името му (което няма да Ви кажа за сега) и обсъдих с Ники и приятелката му съществуването на думата "стипчив", някак дойде времето, в което да се прибирам за вкъщи. Та... излизам аз от Мола.. нося си чантата като кифла (т.е. презрамките са на лакътя ми, а самата чанта се удря в краката ми (Вальо ме открехна, че това е кифленския начин на носене, а аз нали съм си кифла (с шипков мармалад, да напомня))), пуша си, тананикам си тихичко (защото не съм просто каква да е кифла, а пееща такава) и си вървя.. нали. Вървя.. нали. Стигам до спирката, подминавам я, защото гениално ще си ходя пеша в преспите над глезена и тъкмо си помислям "А дали не е хлъзгаво тука!", което се случва секунда, след като сме се спогледали с един пич, и се оказвам по дупе в снега. Ей, смях Ви казвам. И докато осъзная какво се е случило пича коленичи до мен, посмяхме се около 5 секунди, подаде ми ръка и ми помогна да стана. Аз пък, дето по принцип катo падна, дори някой да вземе да ми помага гледам да си стана сама и да се правя, че нищо ми няма.. ама той беше силен и ме издърпа все едно бях два грама и половина. И се почувствах малка и... хубаво, топло чувство. Действието се развива на фона на Hillsong - To know your name, заради която не чувам какво ми казва пича, с умивка казвам "Благодаря, довиждане" и почти тичешком изчезвам. През половината път се хиля като идиот, хем ми е забавно, хем ме е срам.
Поуката е, че понякога хората ти подават ръка, когато имаш нужда, спират автобуса на места, на които няма спирки, за да се качиш и общо взето са Човеци.. но не го правят твърде често, защото ще спре да те впечатлява и разсмива. По - често (понякога дори винаги) го правят само най - близките приятели и семейството.
През другата половина от пътя си представях как си имам беше, как раждам и някакви такива. Няма да Ви кажа, чие дете си представях, че раждам, близко е до ъкъла.
Така.. стигам до вкъщи, ботушите ми са покрити със сняг отвсякъде, след като ги събувам установявам, че чорапите ми са мокри и бързам към банята за горещ душ. Опала.. изненадка. Топлата вода някак си магически не е топла, а почти студена. Къпя се набързо и напускам банята почти умряла от студ. Ям препечени филийки, пя бира и мачкам заека.. а to-to list-a.. ей го на.. от части.

2. да снимам повече и да се обадя на майката на Петко за изложбата "Лицата на 21 век"!
3. да свиря повече;
4. да престана да отлагам до последния момент, намирайки си глупави оправдания;
5. да се виждам повече с приятелите си;
6. да се виждам повече с мам;
7. да си събера багажа и да се преместя в Елин Пелин;
8. цяла седмица "парти седмица" послучай 20-я bd.
9. да стана по - постоянна и за хубавите неща, не само за лошите навици;
10. да се успокоя;
11. да чета повече (и да пиша повече);
13. да се постарая да си изпълня to-do list-a;

14. да мога да кажа: "Аз съм тази, която винаги съм мечтала да бъда!".

И честит рожден ден на Явор!

4.1.09

309. снощи сутринта

photo by indiae

Влаково..

"Не знам дали Ви е известно, но през зимата Монтито замръзва до толкова, че петима, не до там загубили ума си, души могат да се пързалят, да си подритват баскетболна топка и да се теглят по леда, седнали върху раница, без никакви проблеми. Със същата лекота единият от тях ще се подхлъзне и ще падне, вторият ще каже, че ако някой пропадне във водата отдолу другите ще си плюят на петите и ще избягат, третия ще се опитва да прави пируети, четвъртия ще се оплаква, че обувките му не са достатъчно хлъзгави, за да се пързаля както трябва, петия ще прави клипчета на телефона си, а един шести, когото не споменахме по - горе, ще седи на стълбите, защото го е страх да направи повече от три крачки навътре. Да, до толкова замръзва Монтито през зимата. Или поне през тази зима, която е първата от доста време насам, заслужаваща си наистина да я харесвам. Защото е достатъчно снежна и приказна, че да си кажеш "Ей това вече е зима!". Да. Ей това вече е зима! Хубава, коледна, новогодишна зима. Обичам я. Но празниците вече свършиха, другият път, когато мина покрай Монтито ледът сигурно няма да е толкова дебел, а във София ме очакват само хора, проклинащи снега, адски задръствания, заради същия този сняг и изкуствени ледени пързалки, на които не е толкова весело, колкото е на Монтито през нощта.
Главата ми не спира да боли, макар че престанах да плача преди повече от три часа. Не исках да си тръгвам, хич не исках, но щеше да се случи днес или утре. Утре просто щеше да е отлагане на неизбежното, окъпано в повече сълзи, отколкото му отделих днес.

(в скоби ще отбележа, че за първи път от месеци наистина се наплаках)

Не знам какъв е този наркотик. Продава се под формата на билети "София - Монтана". Взимаш го, един вълшебен влак те оставя на една гара, нейде из България, където те очакват, смеят се, свирят на китари, истински са и ти си истински, обичаш и почти не си задаваш въпроса "Как ще се чувствам, когато действието отмине?". Не си го задаваш, защото не искаш да научиш отговора, но той сам ще се появи и без да си го търсил. Краят. Обратният билет. Този, които не ти се иска да купуваш. Никога не съм харесвала обратните билети. Най - вече тези, на които пише "Монтана - София".
Не знам какъв е този наркотик. Има ли смисъл да го взимам повече, като след една година ще купувам "София - Плевен". Примерно. Той сам го каза: "Реалист съм. Просто приемам, че след две години няма да поддържам връзка с тези хора. Но сега ми е добре с тях. Ако не са те, ще са някои други." Хората са цинични, но това е самата истина. Преди две години някои хора бяха света за мен и аз бях света за тях. А сега са други. След още две ще бъдат някои сегашни непознати.
На мен обаче ми се иска да вярвам, че той и другите четирима (и още други) ще останат повече от две години. Повече от пет и от десет. На мен ми се иска да вярвам, че ще са приятели завинаги, колкото и дълго да звучи това "завинаги".
Знам, че когато след време се отдалечим постепенно и срещнем нови хора няма да ни прави впечатление, както и сега не ми прави такова за миналите дни. С малко меланхолия в гласа казвам: "Преди време имаше един човек, който..". Със същата тая меланхолия ще казвам: "Имаше един билет "София - Монтана". И толкова. Но сега, мислейки за това бъдеще и поглеждайки това настояще, изпълнено с толкова много.. не мога да не се разплача при мисълта колко много ще ми липсва. Защото то, Монтито, остана на 70 км. назад, в тъмнината на релсите. Във влака не можеш да покажеш кой знае какъв краснопис, но това едва ли има значение, когато се надяваш, че след месец същият този влак, който сега ти иде да мразиш по ред причини, ще те върне обратно до притихналата снежна Монтана и петимата на леда.
И колкото и да съм убедена, че града и хората в него нямаше да ми харесват толкова много, ако ги виждах всеки ден, и че очарованието щеше да се развали, ако го нямаше нетърпението преди да ми видят очите, не мога да се отърва от желанието да се пренеса да живея там.
Трябва само търпение, докато повече от тях дойдат в София.
А как ще преживея следващия месец, докато отида пак там, не знам. Вече не мога да си представя живеенето без пътуванията на всяка 4 - та седмица. Не мога. Понякога имам чувството, че просто преживявам четири седмици ден за ден, както дойде, само и само докато стигна до онези 3 - 4 - 5 дена, когато ще живея, макар и напълно дрогирана.
Но май няма шанс да се събудиш, когато не сънуваш..

Поне във влака е топло.
Поне ще си отида у дома и ще се смея с разказите на Бро.
Поне.. но аз го обичам и сърцето ми се подхлъзна някъде по леда на Монтито."

А хората продължават да правят глупости от обич и грижа за другите хора.
А аз си имам Две праскови и две череши..

2.1.09

308. tea

И така... ден втори след новата година с чаша чай и поредното изслушване на "Пет" (не знам дали ще я понеса отново тази песен, ама пък добре се разпира на нея... мисля) с Вальо се опитваме да сметнем колко много време е минало от посрещането на Новата година, защото имаме чувството, че е било преди седмица.
.
Ами Нова година я посрещнах на студено (климатика нещо беше забил), топлеща се на приятелски прегръдки, китари и НЕогромно количество алкохол. Не, всъщност излъгах... посрещнах я на топло с роднините на Вальо и много храна, вино и шампанско.. Да, така беше. Но след един час беше с приятели и по горе описания начин. Не би могло да бъде по - перфектно в интерес на истината. Особено с нашата тоалетна хартия... тъй де, четири часа преди 12 с Вальо се замеряхме с тоалетна хартия, играхме бейзбол с нея и накрая всичко приключи с висящи от всякъде бели ленти. Дъ. Злета сме. И после, и после... никой не смееше да я скъса, всички я прескачаха и минаваха под нея и те така.. Хех. Мога само да кажа, че си струваше да присъстваш, особено когато се засвири на китарите и се пяха разни безобразни известни и не чак толкова български и световни хитове (аз като казвам, че всяко второ момче в Монтана може да държи китара и да свири доста добре на нея не лъжа!). А пък Ники и Джоти (надявам се да съм чула правилно имената).. няма такъв синхрон на свирене и пеене. Мух.. Жива съм и след афтер-партито и съм горда със себе си. И съм се съсиспала от смях рез цялото време. Особено, когато днес в 6 сутринта се замъкнах към леглото и Вальо и Росен ми пяха на главата.
.
Усмихната година на всички!
.
.
.
За Косето едно уиски с фъстъци.. (: