309. снощи сутринта

photo by indiae

Влаково..

"Не знам дали Ви е известно, но през зимата Монтито замръзва до толкова, че петима, не до там загубили ума си, души могат да се пързалят, да си подритват баскетболна топка и да се теглят по леда, седнали върху раница, без никакви проблеми. Със същата лекота единият от тях ще се подхлъзне и ще падне, вторият ще каже, че ако някой пропадне във водата отдолу другите ще си плюят на петите и ще избягат, третия ще се опитва да прави пируети, четвъртия ще се оплаква, че обувките му не са достатъчно хлъзгави, за да се пързаля както трябва, петия ще прави клипчета на телефона си, а един шести, когото не споменахме по - горе, ще седи на стълбите, защото го е страх да направи повече от три крачки навътре. Да, до толкова замръзва Монтито през зимата. Или поне през тази зима, която е първата от доста време насам, заслужаваща си наистина да я харесвам. Защото е достатъчно снежна и приказна, че да си кажеш "Ей това вече е зима!". Да. Ей това вече е зима! Хубава, коледна, новогодишна зима. Обичам я. Но празниците вече свършиха, другият път, когато мина покрай Монтито ледът сигурно няма да е толкова дебел, а във София ме очакват само хора, проклинащи снега, адски задръствания, заради същия този сняг и изкуствени ледени пързалки, на които не е толкова весело, колкото е на Монтито през нощта.
Главата ми не спира да боли, макар че престанах да плача преди повече от три часа. Не исках да си тръгвам, хич не исках, но щеше да се случи днес или утре. Утре просто щеше да е отлагане на неизбежното, окъпано в повече сълзи, отколкото му отделих днес.

(в скоби ще отбележа, че за първи път от месеци наистина се наплаках)

Не знам какъв е този наркотик. Продава се под формата на билети "София - Монтана". Взимаш го, един вълшебен влак те оставя на една гара, нейде из България, където те очакват, смеят се, свирят на китари, истински са и ти си истински, обичаш и почти не си задаваш въпроса "Как ще се чувствам, когато действието отмине?". Не си го задаваш, защото не искаш да научиш отговора, но той сам ще се появи и без да си го търсил. Краят. Обратният билет. Този, които не ти се иска да купуваш. Никога не съм харесвала обратните билети. Най - вече тези, на които пише "Монтана - София".
Не знам какъв е този наркотик. Има ли смисъл да го взимам повече, като след една година ще купувам "София - Плевен". Примерно. Той сам го каза: "Реалист съм. Просто приемам, че след две години няма да поддържам връзка с тези хора. Но сега ми е добре с тях. Ако не са те, ще са някои други." Хората са цинични, но това е самата истина. Преди две години някои хора бяха света за мен и аз бях света за тях. А сега са други. След още две ще бъдат някои сегашни непознати.
На мен обаче ми се иска да вярвам, че той и другите четирима (и още други) ще останат повече от две години. Повече от пет и от десет. На мен ми се иска да вярвам, че ще са приятели завинаги, колкото и дълго да звучи това "завинаги".
Знам, че когато след време се отдалечим постепенно и срещнем нови хора няма да ни прави впечатление, както и сега не ми прави такова за миналите дни. С малко меланхолия в гласа казвам: "Преди време имаше един човек, който..". Със същата тая меланхолия ще казвам: "Имаше един билет "София - Монтана". И толкова. Но сега, мислейки за това бъдеще и поглеждайки това настояще, изпълнено с толкова много.. не мога да не се разплача при мисълта колко много ще ми липсва. Защото то, Монтито, остана на 70 км. назад, в тъмнината на релсите. Във влака не можеш да покажеш кой знае какъв краснопис, но това едва ли има значение, когато се надяваш, че след месец същият този влак, който сега ти иде да мразиш по ред причини, ще те върне обратно до притихналата снежна Монтана и петимата на леда.
И колкото и да съм убедена, че града и хората в него нямаше да ми харесват толкова много, ако ги виждах всеки ден, и че очарованието щеше да се развали, ако го нямаше нетърпението преди да ми видят очите, не мога да се отърва от желанието да се пренеса да живея там.
Трябва само търпение, докато повече от тях дойдат в София.
А как ще преживея следващия месец, докато отида пак там, не знам. Вече не мога да си представя живеенето без пътуванията на всяка 4 - та седмица. Не мога. Понякога имам чувството, че просто преживявам четири седмици ден за ден, както дойде, само и само докато стигна до онези 3 - 4 - 5 дена, когато ще живея, макар и напълно дрогирана.
Но май няма шанс да се събудиш, когато не сънуваш..

Поне във влака е топло.
Поне ще си отида у дома и ще се смея с разказите на Бро.
Поне.. но аз го обичам и сърцето ми се подхлъзна някъде по леда на Монтито."

А хората продължават да правят глупости от обич и грижа за другите хора.
А аз си имам Две праскови и две череши..