361. в снимки

Дори не знам от къде да започна. Вече почти месец се чудя с кои думи да го направя и все не успявам. А се трупат все повече неща, които искам да кажа и тъкмо набера сили да запиша и... а после се натрупват още.

Едва ли е имало по - хубаво лято. Едва ли е имало по - добри приятели. Едва ли е имало повече бира. Едва ли е имало повече целувки. Едва ли е имало повече пясък и чайки. И едва ли е имало повече безсънни часове, прекарани по влаковете.. колкото имах аз в последния месец.

Между другото... този пост го пиша за Иво (усмивката на първата снимка най - горе). Каза, че не е чел нещо хубаво от маса време, аз взех, че се поласках и реших да пиша. А няма да оправдая очакването на нещо хубаво за четене, но все пак.. поне ще се опитам. Ако не друго, надявам се снимките да Ви харесат. Подбрала съм някои от най - добрите за последните две седмици и малко повече. Не всички са правени от мен (повечето са), но все пак ще благодаря на Зоти и Мимо за няколкото екстра шота.

Едва ли някога, през целия ми живот до сега, сърцето ми е приливало с повече топли чувства и споделено щастие. Може и да съм обичала повече, но за първи път ми се отвръща толкова.. изцяло, отдаващо се и прегръщащо. Правещо палачинки рано сутрин, смеещо се, пиещо бира във влака, играещо роли в тоалетната на въпросния влак (Господи Милене, ще се смея цял живот на това изпълнение), залитащо по коридорите и връхлитащо с реплики в стил "Егати пиянската история", спящо на плажа, гмуркащо се с огромните си жълти шорти, гледащо ме.. с онзи поглед, който още няма описание с бедните думички, които използваме. Рошаво, невинно. Не бих искала да връщам времето и да го изживявам пак, защото нямаше да е толкова специално и неповторимо. Не искам да беше по - дълго или по - кратко, защото ако беше, нямаше да срещна други неща и хора по пътя си. За пореден път осъзнах колко простичко е всичко и как няколко секунди могат да променят живота ти изцяло. Как някой може да се качи в купето ти, защото е взел последните свободни билети. Как този някой, може да е Онзи Някой, дето го срещаш иззад ъгъла, т.е. направо се сблъскваш с него и света се променя. А после изведнъж ядете заедно в леглото и правите секс всяка вечер, в която се виждате(но това е друга тема на разговор), събуждате се заедно, бързате за работа, защото сте се успали.. и двамата, а щом си кажете "Довиждане", това значи само, че съвсем скоро пак ще си кажете "Здравей" и навъртате километрични телефонни сметки, за няколкото часа, в които не сте си пред очите и... и... Още толкова много.

А аз се чувствам леко виновна, задето не успявам да изрязя както трябва всичко онова, което вътре в мен. Към него, към всички Вас, към Иво, който иска да прочете онова, което имам да кажа. Загубила съм го онова... нещо, което кареше думите да се изливат направо от душата ми. Сега просто си мълча. Промънквам нещо от време на време, колкото да не е без хич и се надявам докосванията и целувките ми да са достатъчни, за да разберат всички какво чувствам.. но не знам дали се получава.

Толкова се учих да съм по - тиха и да мълча.
Сега започвам да се уча да говоря. Отново.
Защото много имам да споделя. На хора, които си заслужават.