част 1
Не мога да свържа едно правилно изречение и затова се налага да слушаш салатата от думи, която изсипвам в чинията ти. Добре разбъркани, нарязани на твърде големи и неудобни парчета и обилно поляти с оцет. Точно както аз ги обичам. Но ти не.
Някъде от нищото се е появил един комплекс: да получа Твоето одобрение и уважение. Не да ме обичаш, не да ми прощаваш грешките. Просто да се съгласиш, че, някъде там, не пряко свързана с теб, Аз същесвувам и макар и да не влизам в твоите рамки за добро поведение, съм добра за другите. Разхождам се из града и се чувствам на вражеска територия, затова съм го разделила на сектори. Има места, които избягвам. Определени кафенета, хотели, клубове, цели квартали дори. И когато ми се случи да попадна на място, където е съвсем нормално да се появиш, не чувствам не на място. Измислям какво точно да ти кажа, ако се срещнем и макар че истината е съвсем праволинейна и нормална, аз решавам, че трябва да ти кажа нещо по - впечатляващо, по - добро. Изтощаващо е, но как да се отърва от тази обсебеност? Поглеждам назад и осъзнавам, че тя не същестува от днес или от вчера, просто тези дни и дадох име и я сложих в рамка. Някой би казал, че съм направила първата крачка към освобождението си. Аз мисля, че в последната една седмица съм скъсала шевовете на раната, за да установя, че въобще не е зараснала. Гледам някоя своя снимка и знам какво би казал, ако я видиш. Знам, че ще го отречеш, но да.. познавам те добре. Може би не знам как обичаш да пиеш кафето си, дали въобще обичаш да пиеш кафе, каква музика слушаш в последно време и какво те вълнува в момента, но те познавам. Зная как би реагирал в ситуации, какво би казал, дали ще ме прегърнеш, кога ще погледнеш настрани и ще се направиш, че не си ме чул.
Обсебеност. И тя ще мине. Отдавна спрях да плача. След това спрях и да се ядосвам. Днес изхвърлих всичко свързано с тебе, което все още пазех.
Ето ти салата. От моите думи..
част 2
Още се чудя как един и същи човек може да каже най - ужасното нещо на света и само след малко да каже най - красивото. Също така, още се чудя какво да правя със себе си, с тебе, с нас.. Последната седмица съм се задълбочила в тоя проблем и сменям крайностите през няколко минути. Ту плача, ту се смея, ту ми се иска да те прегърна, ту да ти кажа "Сбогом". Не мога да те загубя, но не мога да те имам, а средното положение хич не е удовлетворяващо. Търпението ми се държи все още, но истината е, че не знам до кога. Ти от своя страна само стоиш, гледаш ме разбиращо и кимаш. Казваш, че ще приемеш всяко мое решение, каквото и да е то. Искам да кажеш или направиш нещо повече от това, но очевидно няма да ме улесниш. Накрая ще оставя нещата такива каквито са и ще чакам времето да покаже дали ще се мразим или ще се обичаме, дали ще сме приятели, врагове или ще си бъдем никакви. Страх ме е от последното, а истината е, че постоянно чувствам как съм Никоя за тебе. Ти пък ми казваш, че мислиш, че ти си Никой за мене.
част 3
Толкова ли е трудно да повярваш, че те обичам и че си важен?
Не мога да свържа едно правилно изречение и затова се налага да слушаш салатата от думи, която изсипвам в чинията ти. Добре разбъркани, нарязани на твърде големи и неудобни парчета и обилно поляти с оцет. Точно както аз ги обичам. Но ти не.
Някъде от нищото се е появил един комплекс: да получа Твоето одобрение и уважение. Не да ме обичаш, не да ми прощаваш грешките. Просто да се съгласиш, че, някъде там, не пряко свързана с теб, Аз същесвувам и макар и да не влизам в твоите рамки за добро поведение, съм добра за другите. Разхождам се из града и се чувствам на вражеска територия, затова съм го разделила на сектори. Има места, които избягвам. Определени кафенета, хотели, клубове, цели квартали дори. И когато ми се случи да попадна на място, където е съвсем нормално да се появиш, не чувствам не на място. Измислям какво точно да ти кажа, ако се срещнем и макар че истината е съвсем праволинейна и нормална, аз решавам, че трябва да ти кажа нещо по - впечатляващо, по - добро. Изтощаващо е, но как да се отърва от тази обсебеност? Поглеждам назад и осъзнавам, че тя не същестува от днес или от вчера, просто тези дни и дадох име и я сложих в рамка. Някой би казал, че съм направила първата крачка към освобождението си. Аз мисля, че в последната една седмица съм скъсала шевовете на раната, за да установя, че въобще не е зараснала. Гледам някоя своя снимка и знам какво би казал, ако я видиш. Знам, че ще го отречеш, но да.. познавам те добре. Може би не знам как обичаш да пиеш кафето си, дали въобще обичаш да пиеш кафе, каква музика слушаш в последно време и какво те вълнува в момента, но те познавам. Зная как би реагирал в ситуации, какво би казал, дали ще ме прегърнеш, кога ще погледнеш настрани и ще се направиш, че не си ме чул.
Обсебеност. И тя ще мине. Отдавна спрях да плача. След това спрях и да се ядосвам. Днес изхвърлих всичко свързано с тебе, което все още пазех.
Ето ти салата. От моите думи..
част 2
Още се чудя как един и същи човек може да каже най - ужасното нещо на света и само след малко да каже най - красивото. Също така, още се чудя какво да правя със себе си, с тебе, с нас.. Последната седмица съм се задълбочила в тоя проблем и сменям крайностите през няколко минути. Ту плача, ту се смея, ту ми се иска да те прегърна, ту да ти кажа "Сбогом". Не мога да те загубя, но не мога да те имам, а средното положение хич не е удовлетворяващо. Търпението ми се държи все още, но истината е, че не знам до кога. Ти от своя страна само стоиш, гледаш ме разбиращо и кимаш. Казваш, че ще приемеш всяко мое решение, каквото и да е то. Искам да кажеш или направиш нещо повече от това, но очевидно няма да ме улесниш. Накрая ще оставя нещата такива каквито са и ще чакам времето да покаже дали ще се мразим или ще се обичаме, дали ще сме приятели, врагове или ще си бъдем никакви. Страх ме е от последното, а истината е, че постоянно чувствам как съм Никоя за тебе. Ти пък ми казваш, че мислиш, че ти си Никой за мене.
част 3
Толкова ли е трудно да повярваш, че те обичам и че си важен?
No comments:
Post a Comment