Нищо не може да те накара да мислиш така истински и трезво за живота, както мисълта за смъртта..
Имаме нещо толкова крехко, което всеки може да счупи дори без да иска. Нещо толкова мъничко, което никой да не забележи. Нещо, което продължава толкова кратко, колкото е необходимо на песъчинката да падне на дъното на часовника. Нещо толкова различно, живот, който не е идентичен с ничий друг. Нещо толкова.. наше си. И все пак нещо, което просто подминаваме и не оценяваме. Мъчим се да преживяваме и забравяме да живеем. А е толкова жалко. Бързаме на някъде, бързаме да постигаме целите си, бързаме да искаме повече и повече.. и просто забравяме ей тъй.. да живеем. Простичко.. И понякога сме толкова нагли и нахални, задето искаме да имаме всичко. И понякога сме толкова смели в мисълта, че държим живота си в ръцете си, докато живота ни е пръснат във всички други шепи, но не и в нашите. Забравяме, че зависим прекалено много от всичко и всички наоколо. Забравяме колко сме уязвими, добри актьори сме и си втълпяваме, че сме Херкулесовци, а сме толкова слаби.. и сме толкова чупливи. На света пука ли му за нас, Гилбърт? Не.. това дори няма значение, важното е че на нас ни пука за света. Когато на нас ни запука истински за случващото се наоколо, когато започнем да пазим, тогава може би и света ще види, че ей там, някой мъничък прави нещо добро. И това добро се възприема от хората наоколо.. и че са щастливи. Не е ли това смисъла на мъничкия ни животец.. раждаме се в светлина.. за да творим, за да създаваме, за да правим красиви неща, в свят, който сами направихме грозен. И да раздаваме тая красота и светлина на всички наоколо. Аз мисля, че е това.. Колкото и да сме крехки, колкото и да сме безпомощни.. винаги имаме нещо мъничко, което за нас е даденост, но за някой е светлината на утрешния ден. И нека някой ни счупи.. и нека някой убие душите ни.. И нека света не види, че ние пръскаме красота и усмивки.. Няма значение дали някой ще разбере, че сме били важни, че сме били целия свят за хората, които ни обичат. Смисъла е просто да даваме.. всичко, което имаме, на всеки - заслужил и не. Раздавай красота - все ще се намери някой, който да отвърне.. Раздавай живота си, сърцето си - някой ще ти даде своето. Знам го.. Малка съм, но го знам. Света не ме познава и на света на му пука за мен, и света може да ме убие.. Но аз ще опитам да му дам всичката красота, която мога да сътворя.. защото за някой, това ще значи много.. това ще значи всичко.. Защото това е да живееш истински.. да си ценен, да си полезен, да си обичан, защото ти самия обичаш.. А смъртта.. тя просто ще вземе много, може би твърде много. Но дори тя може да бъде надживяна.. Как? В спомените.. простичките спомени.
Имаме нещо толкова крехко, което всеки може да счупи дори без да иска. Нещо толкова мъничко, което никой да не забележи. Нещо, което продължава толкова кратко, колкото е необходимо на песъчинката да падне на дъното на часовника. Нещо толкова различно, живот, който не е идентичен с ничий друг. Нещо толкова.. наше си. И все пак нещо, което просто подминаваме и не оценяваме. Мъчим се да преживяваме и забравяме да живеем. А е толкова жалко. Бързаме на някъде, бързаме да постигаме целите си, бързаме да искаме повече и повече.. и просто забравяме ей тъй.. да живеем. Простичко.. И понякога сме толкова нагли и нахални, задето искаме да имаме всичко. И понякога сме толкова смели в мисълта, че държим живота си в ръцете си, докато живота ни е пръснат във всички други шепи, но не и в нашите. Забравяме, че зависим прекалено много от всичко и всички наоколо. Забравяме колко сме уязвими, добри актьори сме и си втълпяваме, че сме Херкулесовци, а сме толкова слаби.. и сме толкова чупливи. На света пука ли му за нас, Гилбърт? Не.. това дори няма значение, важното е че на нас ни пука за света. Когато на нас ни запука истински за случващото се наоколо, когато започнем да пазим, тогава може би и света ще види, че ей там, някой мъничък прави нещо добро. И това добро се възприема от хората наоколо.. и че са щастливи. Не е ли това смисъла на мъничкия ни животец.. раждаме се в светлина.. за да творим, за да създаваме, за да правим красиви неща, в свят, който сами направихме грозен. И да раздаваме тая красота и светлина на всички наоколо. Аз мисля, че е това.. Колкото и да сме крехки, колкото и да сме безпомощни.. винаги имаме нещо мъничко, което за нас е даденост, но за някой е светлината на утрешния ден. И нека някой ни счупи.. и нека някой убие душите ни.. И нека света не види, че ние пръскаме красота и усмивки.. Няма значение дали някой ще разбере, че сме били важни, че сме били целия свят за хората, които ни обичат. Смисъла е просто да даваме.. всичко, което имаме, на всеки - заслужил и не. Раздавай красота - все ще се намери някой, който да отвърне.. Раздавай живота си, сърцето си - някой ще ти даде своето. Знам го.. Малка съм, но го знам. Света не ме познава и на света на му пука за мен, и света може да ме убие.. Но аз ще опитам да му дам всичката красота, която мога да сътворя.. защото за някой, това ще значи много.. това ще значи всичко.. Защото това е да живееш истински.. да си ценен, да си полезен, да си обичан, защото ти самия обичаш.. А смъртта.. тя просто ще вземе много, може би твърде много. Но дори тя може да бъде надживяна.. Как? В спомените.. простичките спомени.
2 comments:
(усмивка)
Попаднах на твоя блог през Хогуортс... И това, което пиша не е само коментар на настоящия ти пост. То е за всичко, което успях да прочета тук, за всичко, до което успях да се докосна.
Пишеш... прекрасно... и прекрасно улавяш нещата.
Не ми се чуди, аз съм просто случайно минаваща непозната, но пък трябваше да драсна някой ред ^^
Post a Comment