172. We are..

Твърде млади сме, за да престанем да вярваме, че нещата ще се оправят..

Макар че понякога точно така изглежда.. Няма никакъв изход и няма никой, който да ти подаде ръка.. Една простичка усмивка.. и нея я няма.

Знаете ли, животът ми е добър. Не че всичко е наред, но имам много. Имам прекрасни приятели, още по - прекрасна майка и весел брат. Живея си хубаво и всичко ми е наред в общи линии. Не приемам това, което имам за даденост, ценя..

И едно телефонно обаждане ще срине дори радостта от новината, че съм приета в университет, точно специалността, която искам. От бащата, който никога не е бил прелестен родител, но който никога не си позволих да съдя прекалено.. И за какво. Да ми каже, че не е доволен от мен. Че не харесвал това, което аз съм щяла да уча, затова трябвало да си избера друго. Съжалявам.. няма. Омръзна ми да е постоянно недоволен и да иска още и още. Толкова имам, толкова давам. Истината е, че дори не му дължа нищо. Кога за последно ми каза, че ме обичаш? Кога за последно ме прегърна или се държа нормално и като истински баща? Кога.. Ако някой трябва да е недволен това съм АЗ... от години не общуваме, от години не се търсим редовно. От години не си ми никакъв.

И знаеш ли... МАЙНАТА ти. Не мен ми омръзна да съм недостатъчна.
Утре заминавам на море... и затова ми се накрещя. Но на мен не ми пука. Ще отида, ще се забавлявам.. А ти си стой там където си. Сам, както избра да бъдеш. Не те искам.. никога няма да те искам.

Твърде млада съм, за да престана да вярвам, че нещата няма да се оправят.
А истината е, че те дори са си подредени и са си наред.
Имам прекрасни приятели, още по - прекрасна майка и весел брат.
И много усмивки..