180. От Ейприл Морн.. (2)

Oт Ейприл Морн.. (1)

photo by: photos-by-fee

„Здравейте. Казвам се Крис и днес навършвам 17 години. Ако следващите 17 изтекат със същата скорост, с която излетяха тези, то след пет минути ще съм на 34 години. След още десет минути и при доброто желание на съдбата да ме остави жива ще съм на 68. Но от където и да го погледнете след по - малко от половин час ще съм мъртва.
Животът е твърде кратък...”

Мразеше рождените дни. Или поне своите собствени. Те винаги протичаха по един и същи начин – сама, вкъщи, с редовните скучни поздрави от роднини и още няколко, малко по – забавни и интересни от ония личности в живота й, които и се водеха приятели. И като цяло до сега всички тези 17 дни, през тези 17 години биха могли да бъдат описани с една единствена дума – забравени. Забравени и ако не бяха няколкото снимки, които запечатваха събитието щяха да са дни, които никога не са съществували. Като се замислеше, дори и се искаше никога да не са съществували. Та какво отбелязваше с тия рождени дни освен поредната си безмислена и скучна година, преживяна на тая планета, захвърлена Господ знае къде из цялата Вселена на безвремие и нищета. И наистина, за кaкво и беше въобще да празнува, че пораства с още една година, през която не се с лучило нищо.. през която не правеше история. Да, беше малка, повечето хора не са правели големи истории докато са били малки, но какво – трябваше да си повтаря „Живота ми тепърва започва, имам време” всеки път докато стане на колко? На 20? На 25? На 30? Тя толкова отчаяно искаше да и се случи нещо, да има история, да бъде завъртяна от Великия Живот. Ах, колко отчаяно искаше да расте бързо, да тича към мечтите си, да се срива и много да плаче, да я заливат вълни от емоции и приключения. Ах, колко отчаяно искаше да има какво да разкаже за себе си, нещо интересно, нещо важно, нещо.. специално. Аx..
Но дните минаваха, седмиците се нижеха, месеците си отиваха, а годините, те отлитаха една след една – безвъзратно. Милиони пропуснати шансове, мигове. Пропуснати и забравени. Жалко нещо бяха рожденните дни – караха я да прави черни равносметки за близкото си минало, което нямаше да се върне, за да бъде поправено. И тя просто го оставяше да бъде минало, защото никой не е живял добре в настоящето, ако постоянно се е ровел в историята си. Нямаше какво да се товари със събития, за които не можеше да се направи нищо по въпроса, продължаваше напред и се надяваше, че когато дойде следващия и рожден ден ще има за какво да си спомня.

Пропилени дни.. не, никога не бе смятала, че дните, които е изживяла са пропилени. Тя научаваше много, тя преживяваше много, сблъскваше се с хора, дори катастрофираше в някои, раждаше се, умираше. Но всичко това, може би, защото си бе нейно и познато хич не и се виждаше като забележителна история за цели 17 години живот на тая планета. Цели 17.. кога бяха минали. Като шепа пясък бяха изтекли между пръстите й, години на детство, години на уроци, години на смях и на плач. Пясък.. Безгрижното детство отдавна бе изгубено..

Този рожден ден.. бе малко или много различен. Последният и детски рожден ден и тя получи купища поздравления от приятелите, които си бе създала в последната една година. Защото за разлика от предишните години, през тази тя бе успяла да опознае хората около себе си, бе успяла да ги види наистина и бе научила много за простичките човешки взаимоотношения. Така например се научи да не вярва по детински в думи като „никога” и „завинаги”, и както всичко, което знаеше за живота и това не бе научила по лесния начин. Беше разбрала, че някои усмивки са фалшиви, а и не само усмивките, хората под тях също. Беше разбрала и че други заслужават да им дадеш много без да очакваш да получиш нещо в замяна. Но също така, давайки, се бе опарила жестоко и знаеше, че някои само изглеждат като хора, за които си струва да дадеш всичко. С времето щеше да се научи и да ги различава по – бързо, но за сега към всички подхождаше с оная детска невинност и доверие. Все още, въпреки всеки един горчив опит, вярваше в хората и в това, че всеки един е специален по свой си начин. Вярваше в това, че зад хилядите маски и черупки всеки един човек е прекалено важен и истински, за да бъде пуснат да си отиде просто така. За жалост обаче човек не може да има хиляди приятели, защото не му стига времето. Жалко време, цинично време. И поради тая причина тя имаше малко приятели, но повече познати, с които да открива нови неща или прото да се забавлява. И повечето такива познати бяха на нейните години и дори по – малки. Сама успя да се изненада от това, че днешните деца, както възрастните наричаха 15 годишните, отдавна вече не са просто деца. Да, те всички имаха своя инфантилен поглед върху нещата, и да, в много отношения още не бяха дорасли точно защото нямаха достатъчно дълъг житейски път.. Не бяха възрастни разбира се.. И все пак бяха толкова всестранно развити и успяваха да споделят такива житейски философий за неща, които още не са преживели, а най – интересното беше, че в голяма част от случаите се оказваха прави. Последният и детски рожден ден? О, тя отдавна не бе просто дете..

Стоеше пред огледалото и решеше късите си рижи коси с широк дървен гребен, който бе купила съвсем наскоро от някакво крайпътно павильонче. Дървото беше потъмняло, изглеждаше старо, все едно бе стояло на щанда с години, незабелязвано от никой, но тя обичаше тия малки съкровища и им обръщаше вниманието, което другите хора не му обръщаха. Може би и затова, където и, в безкрайното интернет пространство, да правеше свой профил под интереси пишеше „Всичко онова, от което ограниченото Ви съзнание не се интересува”. Просто защото се интересуваше от всичко онова, което хората подминаваха. Остави гребена на шкафа, където разхвърляни стояха всички дрънкулки, събирани кой ли знае от къде, и се усмихна на бледото, обсипано с лунички отражение отсреща. Още се чудеше как да каже на майка си, че сама бе отрязала дългите рижави къдрици. Всъщност май нямаше смисъл да и казва, тя сама щеше да забележи коренната и леко смешна разлика. Но на Крис и харесваше и това май беше най – важното, брат й май също се израдва на промяната. Но пък той винаги се смееше на новите й прически, макар че тайно наистина ги харесваше. Така и така кичурите отрязана коса вече бяха изхвърлени и връщане назад нямаше от мига, в който отряза първите двадесет сантиметра. Отне и още пет минути да се оглежда в огледалото – пет минути през които реши, че прическата й отива, че е ужасна, че е красива, че изглежда потресаващо зле и накрая се спря на това, че е просто различна и ще и трябва време да свикне с нея. И с чувството да ги няма косите, които докосват раменете й. В интерес на истината това чувство и харесваше и вече започваше да и липса, но бързо щеше да бъде заместено от това да прокарва пръсти през късите коси.
Времето като цяло минаваше скучно, а дори не чакаше с нетърпение да удари полунощ и да започне новия ден, защото той щеше да е именно рожденият и ден, а тя презираше и почти мразеше датата, защото с нея не отбелязваше нищо специално. Имаше 364 други дни в годината, които като цяло и се струваха доста по – забавни, макар че бяха нейни не – рождени дни, а рождени дни на някои от приятелите й и на милярдите други хора живеещи по света. Защо тогава не можеше да харесва и точно тая дата. 18 август. Нямаше му нищо на деня, нито на датата, съвсем нормални, написани там някъде из календара две числа. А тя ги ненавиждаше. Може би защото си бяха нейни.. макар, че ако се замислим бяха и на още милиони други хора родени по това време. Часовника отброи още един час на циферблата си, отчитайки точно 23:00 и започна да набира новите секунди. Крис потрепери.. чувството на безсилие, което я връхлиташе в тия моменти бе способно да я подлуди и отчае. Не можеше да направи нищо дори да изпотроши всички часовници в къщата, защото щеше да постигне единствено това, че сама пред себе си нямаше да знае колко е часа, но по света имаше прекалено много други часовници, календари и отброяващи дните.. неща, които да и напомнят, че видиш ли тя пораства. Дори и да се върнеше в камената ера, където да не следи нито часовете, нито дните, слънцето пак щеше да изгрява и залязва и тя пак щеше да пораства. А в интерес на истината бе почти сигурна, че дори по онова време пещярниците някак си са отбелязвали дните. Дявол го взел тоя копнеж на хората постоянно да научават, изобретяват и отчитат нещо ново. Да, безсилие бе точната дума, която описваше чувството, което изпитваше в тоя момент, докато гледаше безмилостното отброяване на стрелката за секунди. 60.. един пълен кръг, който накара стрелката за минутите да се помести на следващата чертица. Защо, когато и трябваше времето да тече бързо, когато нямаше търпение да дочака нещо тия проклети стрели се движеха хиляди пъти по – бавно. Сякаш стрелките забавяха хода си максимално, просто защото знаеха, че вече пощурява от копнеж. Сякаш правеха всичко възможно да я измъчат, да я тормозят до толкова, че да и иде да строши проклетия часовник.. отново! А сега, когато се надяваше да са мудни, когато искаше да задържи момента максимално дълго, когато не искаше да идва утре, същото това време изтича през пясъчния часовник с невероятна скорост. Песъчинките все едно се надпреварват коя да изтича първа през отворчето... див, лудешки спринт. Спринт, който я измъчава... и кара всичко свърши толкова... толкова бързо.Циник! Това бе второто име на времето.
След още пет минути отчаяно взиране в стрелките, установи, че е по – добре да не ги гледа, защото дори така не може да направи нищо по въпроса. Нямаше да им обръща внимание, нямаш да обръща внимание на нищо от това, което щеше да се случи след час и през целия ден утре. Щеше да се преструва, че това не е нейният ден, че не празнува нищо. Щеше да се преструва, че това е един от всичките й не – рождени дни и щеше да си прекарва нормално и просто.. добре. Маските често вършеха добра работа. Повъртя се из стаята си, размени няколко думи с няколко познати с помощта на компютъра и пак се повъртя наоколо. Ето, дори те с нищо не издаваха, че след по – малко от час тя ще стане на седемнадесет. „По – малко от час!? За Бога.. Спри да обръщаш внимание..” Само дето тоя по – малко от час съвсем скоро се стопи до обикновените тридесет минути, след още малко до петнадесет и като с вълшебна пръчица се превърна в пет минути.
След малко четири.. И макар, че не се усещаше тя постоянно хвръляше по едно око на часовника. Загриза един от ноктите си и огледа стаята си още веднъж.
Три минути. Стана, завъртя часовника към стената и седна обратно пред компютъра. Но след секунда погледна пак натам и я загложди колко ли време и остава, затова скочи като опарена и го постави по стария начин.
Две минути. Повтори цялия ритуал с завъртането на часовника и с поставянето му на първоначална позиция.
Една минута. Просто излезе от стаята.
50 секунди. Влетя през вратата обратно и се настани на същия тоя стол, на който бе седяла преди малко.
40 секунди. Отново излезе.
30 секунди. Отново влезе.
20 секунди. „Държа се като луда”.
10 секунди. „Нищо няма да се случи”.
5 секунди. „Полудявам”
3 секунди. „Полудявам и този път е наистина”.
0 секунди. Нищо не се случи. Телефонът не звънна, не се появиха мигащи съобщения на екрана на монитора, никой от семейството не влезе в стаята й да я поздрави. Крис си пое дълбоко въздух и се усмихна. За миг дори и мина приятната мисъл, че света може да е забравил, че днес тя пораства. Отпусна се в стола си и щаклика с мишката. Хвърли един погледна на часовника.. Бяха минали почти 5 минути и никой не отбеляза с нищо това. Чудесно! Само дето след още 5 минути започна да я гложди друго чувство. Нима наистина всички бяха забравили, че днес тя става на седемнадесет?! Поне някой трябваше вече да се е обадил.. нали?! Един приятел?! Или майка й!? Някой.. далечен познат?! ВСЕ НЯКОЙ!? Още 5 минути си отидоха толкова бързо, колкото и преишните. Ето сега вече беше готова да полудее. И този път НАИСТИНА!
А после телефонът извъня. На малкия светещ дисплей се изписа „Татяна”. Момичето, което в последните години се бе превърнало в най – доверената й приятелка. Не се поколеба въобще дали да вдигне или не.
- ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, КРИИИС! – се чу изкрещяно от няколко гърла, а после на слушалката започна да говори само Татяна – Не можахме да реши, кой да ти честити първи и затова решихме да го направим заедно, затова се забавихме..
И поне 10 минути всички се изреждаха на телефона с пожеланията си, а когато обърна поглед върху монира светеха 13 непрочетени съобщения.. 14.. 15. 20?!.
Колкото и да не и се искаше да го признае.. денят вече бе станал специален.