165. Thrill...

24 януари:

"Аз винаги ще пиша хубави неща...
А през това време други хора ще пишат шедьоври... "

Кой каквото ще да пише... Аз винаги ще пиша от сърце... тук...

Честит рожден ден на... ами да, на блога ми!
И за да го отпразнувам... Ще припомня някои неща... На себе си, на Вас и... ами да на блога си... ^^

Това бях аз през тези 12 месеца... Това съм аз... И това ще бъда...

photo by: Exaltation

13 юли:
„Доживях! Мой блог! Нищо, че никога не съм харесвала блогчетата. Просто не са ми допадали това е. Но вече и аз си имам и то не за друго, а защото дружките ме амбицираха да си направя. Tака де, щом могат и те, значи мога и аз - един блог ли ще ми се опре! Не и в този живот!”

1 август:
„Приятел е този, който знае песента на сърцето ти и може да ти я запее дори, когато си я забравил!
Един посветен пост... на Зори, Зу, Габи, Ради и Мъро...”

12 август:
„А вчера се случи онова, което не се беше случвало от много време. Усетих онзи трепет у себе си, за който трябва да благодаря на един човек, който въобще не познавам, но който очевидно има нещо впредвид за мен... Първо се шокирах! Тотално се шокирах... чудех се правилно ли чета написаните редове или дали писалият ги, е бил напълно трезвен, докато е щракал по клавиатурата. Каза ми че съм един вид ценна, може би специална... почувствах се поласкана и благодарна за изпитаното чувство на приятно задоволство, на това, че някой ме е оценил, че някой, който не знае почти нищо за мен се е впечатлил... от мен! Само и единствено от моите думи! Каза, че харесва определени неща, които казах, определени неща в мен... че съм свестен човек... със заглавно уважение...”

6 октомври:
„Не знам кой знае и кой не, но искам да отбележа, че балоните са онова нещо, което винаги ми е повдигала настроението с няколко идеи... Каквито и да е балони... зелени, сини, оранжеви, във форма на сърце или от онези смешните продълговатите... балони с хелий, балони с малки балончета вътре... От любов от балоните съм крала седем бели балона от една младоженска кола... накарах едно момче да ми купи балон, нищо че нямаше почти никакви пари... уж виновна се чувствах, че го купи обаче искрено му се радвах и не давах на никой да го пипа...”

31 октомври:
„Още не е дошъл декември, а аз вече правя равносметка за годината... на кратко установих, че израствам за трети път. Никога не е било толкова бурно, никоя година не е била толкова бурна, толкова успешна в някои насоки и все пак наситена с толкова много въздишки и обляна в толкова много сълзи.”

1 ноември:
„Никога не съм била поддръжник на теорията, че времето лекува, че с времето чувствата се забравят и дори изчезват. Времето може би само притъпява, но и затова не съм сигурна. Ако времето излекува нещо, ако то заличи някои чувства, то значи те не са били истински или са били слаби, малки и незначителни. Истинските неща не се забравят, тях и въртенето на стрелките не може да заличи. Колкото и листчета от календара да откъснете, отбелязвайки новия ден истинските неща ще си останат някъде там, на дълбоко, на сигурно, може би някъде, където не продполагате, но ще ги има.”

9 ноември:
„Честно казано имам чувството, че съм забравила как става тоя номер. Общо взето, винаги когато не съм се целувала от много време (в случая са минали шест месеца (или половин година, което звучи по - грандиозно)) ми е едно такова... все едно съм го забравила. Всеки следващ път обаче се уверявам, че е като карането на колело... Няма начин да го забравиш.”

12 ноември:
„И светът отново е цветен, а сърцето цяло...
Взех поправителния изпит с целичка четворка, което вероятно се оказва отражение на душевното ми състояние. Знаете ли, че бях решила да се откажа... Не просто от школата, тя е едно на ръка. Бях решила, че ако не взема поправителната... онази, душевната ще се откажа напълно. Просто щях зарежа всичко и само ще се връщам да поглеждам приятните неща. Но моята класна ме познава от седем години и в петък след училище, когато и казах какво мисля да направя ми каза "О, не. Ти въобще не можеш да се откажеш. Не защото нямаш правото, а защото си ти!"...”

15 ноември:
„Всеки е целунат от Бог по челото... Мен не зная къде точно е целунал, но мисля че не е било точно там... Мен вероятно дори не ме е целунал, което не намирам да е лошо... Предпочитам да ме е прегърнал, давайки ми възможност да обгърна всичко някой ден...
Знаете ли, не искам да се ограничавам в едно нещо... не искам да отделя някое, което да е по - важно от другите...
Може би това е моята малка специалност... Че всяко нещо, от снежинките до зелените ябълки, е моя малка любов...”

23 ноември:
„Събудих се около обед, за да видя, че навън така хубавко си вали, че просто едва ли има накъде повече... и всъщност валя през целия ден, така спокойно и монотонно, просто приятно...
Излязох без чадър... и то с пълното и ясно съзнание, че не искам чадър... и колкото и да ходихме навън аз нито веднъж не се скрих при някой... Нямах нужда... беше приятно мокро и забавно... Успях и да пошляпам в няколко малки локви, защото не ми се изпречиха по - големи... Джвак, джвак... или шляп, шляп... Обувките ми шляпат... Това ми напомня на Пипилота... имаше една глава в книгата, където беше наджапала в някакви локви и пееше някаква смешна песеен в стил „Обувките ми шляпат, шляп, шляп, шляп...”

3 декември:
„Главния въпрос е смееш ли да рискуваш или не... Смееш ли да се изправиш, дори да знаеш, че някой може да те бутне обратно на пода... Смееш ли да поискаш всичко, въпреки риска да го изгубиш завинаги...”

4 декември:
„Защо трябва да умират пеперудите?! Защо са толкова отнесени, толкова крехки и толкова красиви, че когато някой ги поиска и ги хване, те най - често те умират в шепите му...
Защо хората не са внимателни... И защо някои хора ги пробождат със карфици и ги рядат в разни колекции... Защо не им дават да летят...
Защо ако успеят да ги запазят цели все пак са отнели от цветовете в крилата им и прашеца е останал полепнал по пъстите им, а пеперудата вече не красива... и е още по - крехка...
Спасете една пеперуда... като просто не я хващате...
Подайте и ръка... като просто не се протягате към нея...
Но не можете да го разберете, нали...”

13 декември:
„Да клюкарстват. Каквото и да си въобразяваха, че е променило настроението й от черно до бонбонено розово със златна подплата, не знаеха и половината. Лу имаше право. Животът можеше да се преобърне за един ден. За един час! За една идеална, експлозивна секунда!”

28 декември:
„И въпреки всичко, когато си на ръба и съзнанието ти ясно осъзнава, че единственият път от тук насетне е надолу и само надолу, там където е студено и тъмно и няма нищо... В мига, в който дъждът почва да вали в очите ти и почне да те боли, докато всичко в теб крещи "Всичко свърши, нали?!"... Когато се загубиш в мъглата... Когато дори от сънищата те боли... най - често се появява нечия топла ръка, която да те издърпа обратно в топлата си голяма и истинска прегръдка. Там, на топло и сигурно, където няма мрак и самота... Където се чувстваш приютен, цял, изпълнен... Където си себе си и никой няма нищо против това... там, където единственото, което витае във въздуха е любов... Там където дори сълзите са сладки... защото са от щастие... и защото се усмихваш... И там, разбираш, че всичко си е струвало... И че всичко е наред...”

4 януари:
„You're more than who you think you are”... и питам аз... как да не се почувстваш удивително дори за малко... как да не се почувстваш специален...
Удивително е да разбереш какво си за някои хора...
И още по - удивително е да разбереш, че си нещо красиво в живота им...”

9 януари:
„Колкото и да е странно, но за приятните неща и за приятно прекараното време няма какво толкова да се разказва, а и няма какво толкова да се слуша, докато от неприятните, тревожните и дори страшни неща може да се съчини един дълъг разказ, който дълго, дълго да се разказва.”

16 януари:
„- Как мина с Биби?!
- Разделихме се...
- Боли ли?!
- О да... *усмивка*...”

25 януари:
„If I lay here
If I just lay here
Would you lie with me and just forget the world?”
Знаете ли, какво им е хубавото на тези мигове...
Свършват твърде бързо...
За да можете да ги оцените след това, когато се върнете в реалния свят, когато стените отново се появят и започнете да чувате двигателите на колите... За да можете да осъзнаете, че това е било най - красивия миг... и че е просто... единственият... И макар че съжалявате, че e свършил и безвъзвратно отминал... доволни, че сте го изживели...
Миг, който спира дъха, замъглява погледа и кара Земята да спре да се върти...”

28 януари:
„Предполагам тези неща не се разбират... В един момент ти просто знаеш, че си готов да направиш всичко за хората, за които „приятели” е мъничка дума, с която да ги опишеш... Предполагам един хубав ден осъзнаваш, че чувствата ти към тях са много повече от това, което си мислил че са... Предполагам главицата ти просто проумява, че без тях до теб светът и животът ти няма да са същите... И предполагам изведнъж ти хрумва, че за тях би рискувал себе си...”

7 февруари:
„Someone loves you...
...even when you don't think so...”

13 февруари:
„Ако трябва да опиша на един лист всичките си постижения, то листът ще остане празен. А сега, за първи път в живота си аз имам шанс да направя нещо значимо. Да подаря сърце на най - добрия си приятел... да подаря баща на децата му и съпруг на съпругата му.”

26 март:
„Казват, че когато видиш любовта на живота си времето спира. И това е така. Нищо, че на мен ми отне почти година да те видя... И да, времето спря. И спираше стотици пъти преди да се видим, преди да те прегърна... да... „И преди да те видя, и преди... пак те обичах”. Пък това, дето не казват, било, че след това времето си наваксва спирането и изведнъж всичко завърта твърде бързо... и да, и това беше така... Поувлякохме ли се, опитвайки да хванем всичко в това бързо нижещо се време?!”

1 април:
„- Никога не издигай хората в култ... все пак, те са само хора.
- О, не... аз не Ви издигам в култ. Понякога стоя и Ви гледам отстрани и си мисля как може да сте толкова глупави... но истината е, че въпреки всичко сте чудесни... чудесни.”

7 април:
„Не си заслужава да плачеш и да гониш призраци в утрото на своята пролет, кицуне.”

12 април:
„Моля те... умолявам те... на коленете, както не съм молила никой до сега...
Не се връщай в живота ни, болиш ни...
Разбираш ли?!”

18 април:
„Светът и животът са твоята детска площадка. Сам избери тебеширите, цветовете и започвай да рисуваш, да създаваш и да живееш така както пожелаеш. И недей да се затваряш в установени квадрати, правоъгълници и триъгълници. Има много други и по - интересни форми, че да рисуваш неща, които са изрисувани от някой скучен, който е можел да чертае само прави линии. Никой не може да те спре, разбираш ли?! Нарисувай квадрат с криви линии и пет ъгъла!”

28 април:
„Имитациите само я ласкаеха... тъй или иначе те разпространяваха не друго, а именно нейния образ. Правеха я по - известна, по - търсена, по - интересна... по - забележима дори. И най - хубавото от всичко бе това, че колкото и да се стараеха да приличат на нея те оставаха само имитации... парчета хартия излезли изпод принтера. Тя оставаше оригинала... Първата... Истинската. И нито един от всички онези фалшификати не можеше да и стъпи и на малкото пръстче, защото тя бе създадена с чувство, изградена от мечти и сини облаци... А те бяха плод на копирната машина. Жалки нейни дубликати без никаква стойност.”

2 май:
„- Нищо не умея...
- Не говори глупости - прегърна я...
- Вярно е...
- Не спори с мен... тихо. Ти можеш нещо много по - специално. Ти имаш способността да даваш смисъл, знаеш ли... - усмихна се...
- Да давам... смисъл? - погледна го неразбиращо...
- Трудно е да го обясня... но ти просто можеш да даваш смисъл на човек... да продължи. Да бъдеш светлината в тунела му... да бъдеш причината...
- Мога ли?!
- Можеш!
- Това беше най - милото нещо, което някой някога ми е казвал...
- И е истина...”

3 май:
„- Обичам те...
Мълчание...
- Не искам да се омъжа за теб... не искам да живея с теб, дори не знам дали искам да се срещаме... Но те обичам... А знам, че и ти ме обичаш...
- Казваш това, за да ме разсееш от факта, че туко - що едва не ме убиха, нали...
- Знаеш ли, веднъж за малко щях да умра... И си помислих за хората, за които знача нещо, които ще скърбят за мен... които ме обичат... Ти си обичан...
Мълчание...
- Тук е моментът, в който по романтичните филми момчето казва на момичето "И аз те обичам"... или нещо не чак толкова ангажиращо като "Ухаеш прекрасно"...
- Ухаеш прекрасно...
Усмивка...”

19 май:
„Хората създават звезди и идоли... Хората създават богове... И после, когато тези звезди покажат слабост, покажат, че те също плачат, биват изоставяни... И им се казва "За мен ти беше почти Бог... а разбрах, че си обикновен човек"...
Хората са глупаци...”

22 май:
„Хората казват, че от думи боляло най - много... Но нея не я болеше... Първо: те не я познаваха... И второ: хах... те не я познаваха... Не я интересуваше кой какво говори, защото тя знаеше, че повечето неща, които излизаха от устите им бяха измамни. Защо да обръща внимание на лъжи тогава, защо да се ядосва... А дори да кажеха някоя истина за нея, дори да я изопачаваха и да я изкарваха крива Тя пак не се поддаваше, защото не се срамуваше от действията си или от думите си... Нека говорят каквото си щат... те никога няма да разберат защо дъгата й е оцветена в индигово и защо е обичана...”

23 май:
„Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл. Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече. Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив. Желая ти достатъчно болка, така че и най - малките радости в живота да ти изглежда по - големи. Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си. Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш. Желая ти достатъчно „Здравей”, за да ти дадат сили, за последното „Довиждане!”

6 юни:
„Не искам да си ида... Не искам да съм щастлива... не и без теб...
И без тебе ще дишам... и без тебе ще мога... Но аз искам с теб...”

18 юни:
„Пътувах с бляскавата карета... и в парка, на една пейка... стояха той и тя. Побелели коси, остарели лица, но с живи очи и красиви усмивки... Беше я прегърнал и я гледаше с оная обич, с която се гледахме с теб. А тя държеше букет свежи цветя... и бе преплела пръсти в неговите... Вечно. Как е станало така, че са успяли да се опазят... въпреки всичко и въпреки всички? Как са имали силите, търпението, волята...”

21 юни:
„И няма виновни... Има само една глупачка, която ще направи всичко възможно... всичко по - силите си... За да може поне да повдигне рамене и да си каже: „Поне опитах... да те обичам...”

26 юни:
„А върха на перото се плъзгаше по кожата, спираше се във всяка гънка и после продължаваше, пръстите докосваха нежната лебедова шия, дъхът разбъркваше белите перца...”

29 юни:
„I love you, you know? I do!
And I love you... But, somehow, it just... doesn’t seem to be enough...”

30 юни:
„Обещавам...
Да обичам...”

5 юли:
„Хората имат склонността да забравят обичта, да забравят приятелите си. Имат склонността да взимат без да почувстват нуждата да подаряват... Имат способността да бъдат егоисти, които правят онова, което е добро за самите тях...”

8 юли:
„Докато един ден... след много счупени ръбове, след много заглаждане... от мен ще е останало толкова мъничко, че няма да има къде да се скрие дори най - мъничкото раче... И тогава... тогава ще си остана сама... на дъното... изхабена, изоставена...
Но помнеща... че някога е била обичана...”

А помните ли Фенси и синьото облаче... И в часност облачето, защото Фенси се задържа за малко (той още е в стаята ми, просто не го споменавам)... Помните ли...
Аз помня всичко...

Поздравявам всеки един от Вас, дочел това чудо до края и припомнил си с Travis - Sing...