162. На Уайрийн...

И все очакваш да съм там, когато имаш нужда от мен... А поне веднъж запита ли се дали ти си тук, когато аз имам нужда от теб...
Животът ти е пълен с очаквания към мен... Големи очаквания... И никога не предположи, че аз също имам такива към теб... А ти не ги оправда... Нито едно от тях. Защо аз да продължавам да съм ти верен? На теб и на приятелството ни? Нямам причина, нали?

Нямам причина... Правя го само заради това, че те обичам. Малката истина в цялата история обаче е, че обичта доста често просто не е достатъчна, за да крепи отношенията ни... Те имат нужда от нещо повече от простичкото изказване на думичките "Обичам те"... Те имат нуждата от доказването на същите тези думички...
Поднесох ти всичко, което имах... И ти беше благодарна, и ти беше трогната... за самия момент. После сякаш забрави, че ти подарих душата си... Забрави. Не се сърдя. Хората имат склонността да забравят обичта, да забравят приятелите си. Имат склонността да взимат без да почувстват нуждата да подаряват... Имат способността да бъдат егоисти, които правят онова, което е добро за самите тях...
Малка моя Уайрийн... Аз те обичах, аз те обичам и винаги ще те обичам. И може да изглеждам смешен в чуждите очи, може да изглеждам като глупак, който подарява всяка своя вещ за да види щастието на другите... Но това ме прави щастлив. Аз ще продължавам щедро да раздавам малките късчета от сърцето, което ти разби, ще продължа да те обичам по всеки един начин, на който съм способен... Просто защото това ме кара да се чувстам полезен... Полезен на теб, макар че ти не го заслужи по никакъв начин.

Искам да те видя как порастваш, Уайрийн... Искам да виждам усмивката ти, искам да изтривам сълзите ти...

Обвинявам те в ума си, задето ти не ми отвръщаш с тая отдаденост, но нямам право да изрека каквото и да е обвинение, защото не чувствам да си истински виновна за нищо... Освен за това, че не се научи да уважаваш нещата които обичам и ценя, хората, които обичам и ценя дори да не ги одобряваш... Аз се научих да уважавам избора ти, защо ти не се научи да уважаваш моя... Защо не спря да ме съдиш?

Накрая искам да ти кажа, че съжалявам задето те карам да четеш това обвинително писмо. Поредното душевно излияние, което не заслужаваш. Искам да знаеш, че съжалявам за начина, по който те нараняват думите ми... Съжалявам, че обстоятелствата са такива, съжалявам, че още сме деца, които трудно живеят в свят създаден за възрастни...

И сега осъзнах, че не съм чувал красивия ти глас да казва "Обичам те" от четири месеца насам... И не съм видяла усмивката ти и не съм усетила прегръдките ти да ми доказват тия думи...
Отдавна си е било отишло...
Нашето приятелство...

А аз винаги ще те обичам, моя малка Уайрийн...
Моята малка... моята най - добра... моята най - скъпа...
Моята...