167. На Свет...

Защото просто да кажеш истината е по – лесно от това да фантазираш за несъществуващи неща..

- Колкото и да не ти се вярва... – започна с усмивка – преди време се случи така, че една вечер се озовах на терасата на малката си скучна стая. Имаше звезден дъжд... много по – интезивен отколкото би трябвало да бъде. И аз стоях там, вперил очи в къпещото се в светлини небе и си пожелах. Пожелах си да срещна някой различен, някой специален и дори да не вярвам съвсем в чудеса, вярвах в това... и то се сбъдна. – прегърна я.
Няколко минути стоя така, притихнала до гърдите му, слушайки ударите на сърцето му...
- И мислиш, че този човек съм аз? – думите излязоха тихи и невярващи...
- О, не! Не мисля. Аз го знам, сигурен съм, че си ти... Вярвам го.
- Не бих могла да оправдая това очакване... – отдръпна се като опарена от него, но той отново я приласка в обятията си.
- Не изисквам от теб да оправдаваш каквото и да е. Ти вече даде и обича достатъчно, за да знам, че си ти... Дори и сега продължаваш да даваш и обичаш, макар да не го заслужавам...
И сгушена в прегръдката му тя се усмихна едва забележимо, защото това бе всичко, което бе искала. Да е специална, да е различна, да е целия свят... не за всички – само за един... за него...
- Обичам те.
- Не го казвай, Заскрежена. Не заслужавам да ме обичаш. Не искам да ме обичаш. Нямам какво да ти дам...
- Смешно е, знаеш ли... – тя се изкикоти.
- Кое? – погледна я неразбиращо.
- Сам се оценяваш ниско, критикуваш се до край... казваш, че не умееш нищо, че не ме заслужаваш и ме издигаш на пиедестал...
- И това е смешно, така ли? – нацупи се.
- Не! Смешно е това, че аз правя същото. Аз се чувствам недостатъчна за теб по същия начин, по който и ти за мен... И начина, по който ме виждаш е същия, по който аз виждам теб...
- Сега аз те обичам...
- Само сега ли? – усмихна му се широко.
- Винаги съм те обичал...

Никога нямаше да бъдат само приятели. И двамата го знаеха... Но не можеха да имат нещо повече от това, не трябваше да имат повече... Поне не сега. Сега трябваше да са приятели, да се обичат тайно, да обичат други хора, да се ревнуват и да плачат... И някой ден може би... може би...

„На Свет... Може да не си идеален, може да не правиш нещата перфектно, може да допускаш грешки... Но аз искренно ти се възхищавам... На идеите, на чувствата на обичта...

Ти си перфектен и специален... поне в моите очи”.