26.10.08

286. ghosts

photo by gwarf

Пет дена преди единствената нощ, в която (според Пратчет) всички магьосници и вещици си остават по домовете, е перфектно време човек да започне да се филмира и да си мисли за паранормални работи. Да, ама не. Трябваше да се сетя, че на тоя ден нищо (дори и това да се филмирам) няма да му е наред още щом отидох на работа и заварих част от щанда си потрошена. Трябваше да се досетя и когато 40 минути по - късно осъзнах, че съм отишла час по - рано на работа, защото не гледам новини и никой не ме подсети, че часовниците се връщат с час назад. Но аз отказвах. Дори, когато си разлях сока за трети път, а дори аз не съм чак толкова вързана в ръцете. Не се досетих и когато поставих рекордно висок оборот за последните си работни дни. Не, нищо на деня не му беше наред. И аз трябваше да се досетя. Ама не. Накрая на работния ден (по - точно два часа преди края му) седнахме с колегите в кафето и се отдадохме на истории с духове, убийства, вампири и всички други подобни красоти. В душичката ми започва да се промъква малкото пламъче адреналин, че ще трябва да се прибирам сама, по тъмно, през пущинака и баира и ще трябва да се преборя с ужасния тъмен вход и засядащия асансьор, армии от зли духове и демони, един - два полтъргайства и глутница върколаци. Какво казах.. да, ама не. Пренебрегнах молбата на мамс да се прибера с такси (защото видите ли, тя ми се обади, че е студено, че е неделя и има малко градски транспорт и да не се прибирам пеша (защото направих грешката да и кажа, че се прибирам пеша)) и след като изкарах две спирки с автобуса се заех с баира си. Да, ама точно днес някакви хора решили да се прибират по МОЯ маршрут. Нетипично за неделя по пътищата имаше хиляда и триста коли, всичките милярд и една лампи светеха, а всички хлапетии и не чак такива хлапетии от квартала бяха излезли да се разхождат. Човек да не се надява, че някой ще изскочи от някъде да го убие. Мамка му! Дори чудовищата-кучета на пичовете дето ги развеждат нощно време не изглеждаха страшни. Почти пред нас се изправих с един бездомен помияр, надявайки се поне той да е болен от бяс и да ми се нахвърли, ама добродушното огромно куче ме погледна и седна на средата на улицата да си чеше лявото ухо. Тъкмо пристигам пред входа, молейки се, че поне той ще ми качи адреналина (винаги го прави), а те ТОЧНО днес решили да поправят лампата отпред и всичко светеше. Качих се в малкия, често засядащ асансьор, решила, че трябва да се озова притисната между етажите с духове канещи се да влязат през тавана му, ама нъц. Човек да реши да се психясва и всичко да работи против него.
Дори моето въображение отказва да работи в квартал светъл като ден, пълен със весели хора и движещи се коли.

Гррр..

1 comment:

Алекс said...

разминало ти се е