273. dolls

photo by glitterscene

Когато си на 19 или на 18... или на 24, когато си млад... океанът ти е до колене, светът е в краката ти, защото дори да не си постигнал нищо имаш сили да се бориш. A когато прехвърлиш 45 - те разбираш, че още имаш малко сили, за да продължиш или се научаваш да живееш с всичките си неосъществени и разбити на пух и прах мечти.

Последните два дни все едно си копая дупчицата. Честно Ви казвам, ако решите да се сдухвате хронично няма никакъв по - добър и лесен начин да го направите, от това да прочетете "Factotum" на Чарлс Буковски и "Долината на куклите" на Джаклин Сюзън в два последователни дни, да слушате някое убийствено танго постоянно, да продължавате да се давите в един и същи мисли за изгубени или счупени неща и да проведете разговор за реалните нералности, които може да си докарате с много синтетика, тютюн и промишлено количество алкохол, с един пристрастен.

Днес обяснявах на Поли, че не искам някой да приеме блога ми като депресиран, защото е в тъмни цветове, ама като гледам какви работи пиша напоследък май на там избива. Затова искам да успокоя редовните си читатели-приятели. Честно! Спокойна съм, не съм депресирана и не се опитвам да се депресирам. Просто такива неща ми се събраха в рамките на два дена. И те не са ме депресирали, само малко ме поуплашиха.. Обаче нещо в тая тъмна страна на света ме влече неописуемо много. Искам да я разбера. Искам да я видя, но ме е страх, че ако се опитам ще ме завлече. Затова просто много говоря с хората, опитвайки се да бъда съпричастен странчиен наблюдател, който да разбере всяка подробност от филма и да я попие, да й повярва.

Тръгнах си от работа в 9, както обикновено. Господи, направих всичко възможно, за да мине деня по - бързо и се получи. Накрая събрах всичко възможно най - скоростно, пожелах лека нощ на единствените си свестни колеги и побързах да се махна от там. Една голяма клюкарщина пада по цял ден... отвращава ме, но когато ми писне да си седя на щандчето, а реша, че на момчетата от компютрите им се гледа филм, а не им се говори с мен, ми се налага да седна на масата на останалите. Свива устни. След малко ми се налага ми се и да се махна, защото не издържам особено дълго в подобна компания, която само се чуди кой да одума. Представям си какво говорят за развлаченото момиче от щанда за свещи a.k.a. за мен. Не съм като тях, момчетата от компютрите не са като тях. Не се и учудвам, че сме единствените хора, които не общуват с почти никого от колегите си. Типични.. както и да е. Побързах да се махна от там. Естествено две таксита ми отказаха да ме приберат до вкъщи, но автобуса тъкмо идваше.. качих се, докато още се движеше и слязох две спирки по - надолу... също в движение. Дори не си правих труда да си намеря седалка - всички бяха празни, но си останах права. Слязох на спирката, от където трябваше да си хвана нещо за към вкъщи, но искрено се колебаех дали да не тръгна пеша. 30-минутна разходка нямаше да ми се отрази зле, но не ми се вървеше. В същия момент пристигна автобуса ми. Беше празен. Спря само за мен, скочих вътре и той потегли моментално. Слязох три спирки по - рано от обичайната. Не ми се вървеше, но ми се пушеше, а не искам да пуша вкъщи. Старая се да се случва рядко и се получава доста успешно. За цяла седмица имам само три фаса в пепелника. Разстоянитето от спирката до нас обичайно взимам за две минути. Сега го взех за две цигари (плюс трите в пепелника - 5 за тази седмица). Срещнах възрастни цигани, които водеха едно дребно магаре, което изглеждаше по - охранено от мършавото им внуче. В градинката почти пред блока ми момче и момиче се натискаха, като ме видяха с цигарата ми поискаха. Дадох им цялата кутия. И без това ми бяха останали само три. Скрих се от погледа им, когато ми прималя. Погледнах угарката между пръстите си - заради тая гадост ли слязох от автобуса. Забързах към входа и бях на две крачки, когато някакъв тъпак затръшна вратата пред носа ми. Видя ме... пет пъти ме погледна, докато вървях, кучият му... и ми затръшна вратата под носа, а аз трябваше да си ровя из чантата, да се блещя в тъмното и да се мъча да налучкам ключалката. За 9 години в тоя скапан блок нито веднъж някой от великите ми съседи не ми е задържал вратата, без значение тази на входа или тази на асансьора, не че е кой знае какво, ама аз ги чакам мръсниците. Като ги видя, че са три - четири крачки от мен, защо да се правя на гъз. Те се правят. Да се раздавам на хората, които обичам без да получавам нищо в замяна е добре. По - важно е да обичаш, отколкото да си обичан. Но да правя дребни услуги на всички останали, да се раздавам без някой да се сети да каже едно "Благодаря"... кучи.. Не че го очаквам това "Благодаря", но не отричам, че щеше да ми стане хубаво и щях да намирам по - често смисъл да го правя.

За силно реалистичния ми поглед вина имат горните двама писатели и момчето с разговора за нереалните реалности. Иначе съм добре... доста по - добре, отколкото звучи от тоя пост. Просто нямам какво положително да напиша, освен да споделя за усмивките на Поли, Били и Зори, късите им косички и шарените лакове за нокти. И ми донесоха манджа, бях умряла от глад на работа. Усмивка. Всъщност посещението им значи много повече, отколкото си мислят и отколкото мога да изразя, в тия два поредни мрачни дни.

Като си на 19... си пълен с интерес и положителен поглед към всичко. Дори към песимистичната страна на нещата, защото имаш силите да я пребориш.. на мен просто ми е интересно да се ровя там, колкото и пагубно да е понякога.