Във вчерашния си пост обърнах внимание главно на Теди... днес ще обърна голямо внимание на всички нови, малки и големи балони, които се пръкнаха в моя свят... Трябваше още вчера да ги спомена, но вчера си беше за Теди.. а днес е само за тях.
В последните месеци бях ограничила броя на познатите си, на приятелите си. Бях спряла да посещавам нови места, бях престанала да търся хора и ги отхвърлях, когато те ме търсеха. Исках да се задоволя само с тези, които вече имах. До известен период се получаваше, но после започнаха да ми липсват тълпите хора и хора, които така ли иначе никога не съм притежавала... Само че...
Ето го днес... уж един обикновен ден, в който отиваш на лекциите по Държавно управление. Влизаш в кафето до залата и се започват прегръдки, усмивки и въпроси... "Как си?", "Какво си правихте?!" Всички онези нови хора и всеки един се интересува от теб, само и изцяло от теб. Защото споделяте еднакви стилове, чувства и мисли... ако щеш и музика... Защото се харесвате един друг. После телефона ти звъни и се започва бързото обясняване, че други приятелчета те чакат някъде другаде с някаква изненада... И ти едва дочакваш края на лекциите, мяташ се на първия автобус и отиваш при тях... и нови усмивки, нови закачки и каквото още ти хрумне. Хора дошли от другия край на България... от близо и далече, както се казва, които гледат реакцията ти, когато ги виждаш за първи път, а ги познаваш от почти година. Прибираш се с голяма усмивка, доволен от деня, доволен че си намерил подходящите хора... най - накрая... Сядаш пред компютъра и всички онези, които не си видял днес те заливат с още и още... чиста обич...
Затова вярвам в хората, затова вярвам, че всеки един от тях носи нещо истинско, споделя красиви мечти и интереси...
Затова обичам моите балони...
И всички онези, които още не съм срещнала и които са някъде далеч или близо...
Но ще ги търся...
Защото обичам всички балони... и хората зад тях...
В последните месеци бях ограничила броя на познатите си, на приятелите си. Бях спряла да посещавам нови места, бях престанала да търся хора и ги отхвърлях, когато те ме търсеха. Исках да се задоволя само с тези, които вече имах. До известен период се получаваше, но после започнаха да ми липсват тълпите хора и хора, които така ли иначе никога не съм притежавала... Само че...
Ето го днес... уж един обикновен ден, в който отиваш на лекциите по Държавно управление. Влизаш в кафето до залата и се започват прегръдки, усмивки и въпроси... "Как си?", "Какво си правихте?!" Всички онези нови хора и всеки един се интересува от теб, само и изцяло от теб. Защото споделяте еднакви стилове, чувства и мисли... ако щеш и музика... Защото се харесвате един друг. После телефона ти звъни и се започва бързото обясняване, че други приятелчета те чакат някъде другаде с някаква изненада... И ти едва дочакваш края на лекциите, мяташ се на първия автобус и отиваш при тях... и нови усмивки, нови закачки и каквото още ти хрумне. Хора дошли от другия край на България... от близо и далече, както се казва, които гледат реакцията ти, когато ги виждаш за първи път, а ги познаваш от почти година. Прибираш се с голяма усмивка, доволен от деня, доволен че си намерил подходящите хора... най - накрая... Сядаш пред компютъра и всички онези, които не си видял днес те заливат с още и още... чиста обич...
Затова вярвам в хората, затова вярвам, че всеки един от тях носи нещо истинско, споделя красиви мечти и интереси...
Затова обичам моите балони...
И всички онези, които още не съм срещнала и които са някъде далеч или близо...
Но ще ги търся...
Защото обичам всички балони... и хората зад тях...
No comments:
Post a Comment