39. Нагоре и надолу. Или моето асансьорно настроение

Много съм грешала относно характера си. Много често съм си давала нереални оценки - били те твърде високи и дяволски ниски. Често се оценявам, често се се самонаказвам, заради нерални оценки и всякакви такива... Само, че сега ще си дам една много реална оценка... Аз съм асансьор... Нагоре и надолу, - в постоянно движение, а когато спира, това е само, за да спи. Обаче аз съм по - особен асансьор... Гледали ли сте "Тихия хълм"... да онази гадория, която се провъзгласява за филм на ужасите + красива смесица от психотрилърска история... Ако не сте го гледали - обяснявам. Асансьорът в хотела се движеше точно така, както се движа аз всеки ден - някой пипне ли ми бутоните, за който и да е етаж аз се изстрелвам на най - високите места, където обикновено се крие ненужна злоба и крайно ожесточение, а в друг случай е кофа сълзи и непосилно самобичуване. Никой не знае и не усеща обаче, кога на асансьорното ми настроение му минава и се спуска на най - долните етажи, където се крие неподозирано щастие, усмивки и крайно мило държание. Направо не се разбирам... то бива да съм човек на крайностите и на бързото палене и угасване, но имам чувството, че това мойто на нищо не прилича... И искам да се променя... само че както е казал Боби, колкото и да се променя човек все остава едно ядро, което се задържа в своята цялостност и всеобхватност. Странно е...
Е, има си и предимствата да си асансьор, но като цяло не ми харесва... някакви човечета се качват в теб и ти натискат бутоните постоянно, а ти хвърчиш нагоре надолу без никаква почивка...
Дали пък да не взема да заседна и да оставя човечетата вътре да се поуплашат...
Знам ли...