"Сърцето ми още на птица е, но Вие няма и да разберете, за Вас ще бъда твърда корица".
Отне ми един час да се загубя, да се изплаша, да се разплача. И още един да се успокоя, да се намеря, до стигна до вкъщи и да измия миризмата на скръб от кожата си, а после да се сгуша в леглото си и да заспя.
"Прибирам се. Пътувам с влака към София и съм се заела да пиша песен. Да, пише ми се песен. Тя сама се излива отвсякъде. За разочарованието, което ме е изпълнило от глава до пети. За един определен човек. Чудя се колко пъти трябва да ми се случи едно и също нещо, за да започвам да забелязвам признаците му. Всъщност по - точно казано, чудя се кога ще се откажа от идеята, че хората са добри, и че зад усмивките им не се крият мисли тотално противоположни на това, което показват лицата им. "Когато загубиш приятеля си, най - важен става врагът".
Това пътуване беше инцидентно. Незамислено. И все още не съм го преживяла. Просто хрумване на човек, който е разбрал, че има два неочаквани почивни дни. Все още не съм сигурна да съжалявам или не за пътуването. По - скоро не. Винаги е по - добре да знаеш, отколкото да тънеш в неведение. Да, тормозиш се над истината, но пък си наясно, че вече трябва да спреш да даваш и показваш повече от истинското себе си. Наясно си и че е по - добре да изтриеш един - два образа от съзнанието си и да ги оставиш да станат част от мебелировката в стаята. Като онази грозна стара лампа, която не можеш да изхвърлиш, но не ти пречи, защото не и обръщаш внимание и дори не забърсваш прахта от нея. И точно това ще направя в момента, в който кракът ми стъпи на гарата в София, но сега съм решила да се отдам на въпросното разочарование и обида. И да напиша песен за тях. И съм бясна. Обидена, но повече бясна. И ще крещя много в песента, която е почти готова."
..и пристигнах на гарата в София, загубена, объркана и.. явно подсъзнанието ми работеше на пълни обороти, за да се погрижи да се изгубя напълно, за да започна да се търся. И се качих на погрешния автобус. И се уплаших, и се наплаках. Но бавно и сигурно се ориентирах в ситуацията, в нужния транспорт и се почувствах на топло както си бях навън, в студената вечер, но пред познаните сгради. Прибрах се два часа по - късно от предвиденото, заради това.. приключение. И всичко ми миришеше на възглавницата на Вальо. Имах нуждата да измия всичко това. Още не съм изпрала дрехите, но ги изхвърлих на терасата. Нямах сили за повече. Все още нямам. Просто трябваше да спра да усещам ароматът му върху себе си.
Сега в главата ми изплуват сандвичи със сирене и лютеница, приятелски позвънявания и birds. И се радвам, че имам такъв приятел. Щастлива съм заради него и заради това топло чувство, което ме изпълва като се замисля как е на път на да се влюби. Споделено. И ми се пуши.. и хич ми не е зор кой какво ще каже по въпроса. А "Паркингът на моето детство" ме кара да мечтая.. или да си спомням.
"Прибирам се. Пътувам с влака към София и съм се заела да пиша песен. Да, пише ми се песен. Тя сама се излива отвсякъде. За разочарованието, което ме е изпълнило от глава до пети. За един определен човек. Чудя се колко пъти трябва да ми се случи едно и също нещо, за да започвам да забелязвам признаците му. Всъщност по - точно казано, чудя се кога ще се откажа от идеята, че хората са добри, и че зад усмивките им не се крият мисли тотално противоположни на това, което показват лицата им. "Когато загубиш приятеля си, най - важен става врагът".
Това пътуване беше инцидентно. Незамислено. И все още не съм го преживяла. Просто хрумване на човек, който е разбрал, че има два неочаквани почивни дни. Все още не съм сигурна да съжалявам или не за пътуването. По - скоро не. Винаги е по - добре да знаеш, отколкото да тънеш в неведение. Да, тормозиш се над истината, но пък си наясно, че вече трябва да спреш да даваш и показваш повече от истинското себе си. Наясно си и че е по - добре да изтриеш един - два образа от съзнанието си и да ги оставиш да станат част от мебелировката в стаята. Като онази грозна стара лампа, която не можеш да изхвърлиш, но не ти пречи, защото не и обръщаш внимание и дори не забърсваш прахта от нея. И точно това ще направя в момента, в който кракът ми стъпи на гарата в София, но сега съм решила да се отдам на въпросното разочарование и обида. И да напиша песен за тях. И съм бясна. Обидена, но повече бясна. И ще крещя много в песента, която е почти готова."
..и пристигнах на гарата в София, загубена, объркана и.. явно подсъзнанието ми работеше на пълни обороти, за да се погрижи да се изгубя напълно, за да започна да се търся. И се качих на погрешния автобус. И се уплаших, и се наплаках. Но бавно и сигурно се ориентирах в ситуацията, в нужния транспорт и се почувствах на топло както си бях навън, в студената вечер, но пред познаните сгради. Прибрах се два часа по - късно от предвиденото, заради това.. приключение. И всичко ми миришеше на възглавницата на Вальо. Имах нуждата да измия всичко това. Още не съм изпрала дрехите, но ги изхвърлих на терасата. Нямах сили за повече. Все още нямам. Просто трябваше да спра да усещам ароматът му върху себе си.
Сега в главата ми изплуват сандвичи със сирене и лютеница, приятелски позвънявания и birds. И се радвам, че имам такъв приятел. Щастлива съм заради него и заради това топло чувство, което ме изпълва като се замисля как е на път на да се влюби. Споделено. И ми се пуши.. и хич ми не е зор кой какво ще каже по въпроса. А "Паркингът на моето детство" ме кара да мечтая.. или да си спомням.
No comments:
Post a Comment