334. mein herr

photo by nilgunkara

Ето ти нещо, което не съм виждала отдавна.
Мисля че са на около 60 години. И двамата. Там някъде. Би могло и повече, но не съм сигурна. Просто двама души, на които годините личат върху лицата им. Но са красиви. Седят един до друг. Тя е облегнала главата си на рамото му, ръката и е около врата му, а пръстите и са се вплели в косата му. Тънки, костеливи, омайващи. Ръце, в които можеш да се влюбиш само докато гледаш как жестикулира с тях.

Дано не ги притеснявам с това мое щракане по клавиатурата.

И двамата са затворили очи, вероятно задрямали, а може би не, защото отвреме на време си разменят по някоя друга дума. Но спокойни.

Толкова спокойни, колкото аз и ти не сме били. Дори когато спим един до друг и аз долавям аромата на косата ти, парфюмът попил в половера ти или усещам как дишаш. Не го чувам, а го усещам. Не сме толкова спокойни и когато сутрин ме завиваш с одеалото преди да излезеш, защото моето се е свлякло на земята и макар че съм завита с юрган ти знаеш, че той не ми е достатъчен. Че на мен вечно ми е студено и затова спя с една дебела стара блуза от твоите. Нито, когато седим на покрива, оглеждаме къщите наоколо, първото цъфнало дръвче за тази година и пушим без дoри да си говорим, защото няма нужда.

Никога не сме били..
И не мисля, че ще бъдем.
И аз те освободих.

А това.. че видях тях. Облечени в червени жилетки, обули овехтели обувки, но заедно, все още обичащи се въпреки цялото това време, в което.. дори не знам. Но ми дава надежда, че някой ден ще ми се случи и на мен. Не с теб. Но с някого.
А сега осободих и себе си.

Сама на себе си мога да бъда достатъчна за известно време. Искам да бъда спокойна. Отпусната. Като лукумче, както се чувствах снощи след йогата. Дишаща, mein herr. Искам да дишам.. за себе си. Да се усмихвам на себе си. Да съм..
И чувствам как скоро ще бъда или как вече почти съм. От няколко дни. Просто трябваше да те видя, за да се убедя в свободата си.

Bye bye mein herr..