криле

от водното конче

останали бяха

само тъмно-сини,

прозрачни крила

заплетени в паяжина,

тихо шептяха

истории за тежки

дъждовни лета

за мечти над полета

от ръж полетели

за слънчеви утрини,

къпещи се във роса

попивам ги с пръсти,

толкова ожаднели

посинели и заскрежени

от зимна слана

а тези криле нямат уста,

ни тяло, нито сърце

и все пак говорят,

преборват се с вятъра

думи, безмълвни,

които докосват с ръце

тънките струни

на моята стара китара

как да не се влюбиш

в незабравчени приказки

как да не искаш за миг

да им принадлежиш

да не те тегли към

приключения дръзки

как да успееш

тоя порив да удържиш

нищо че паяка сякаш

изял му е същината

нищо че останали

само тия тъмно-сини криле

именно в тях

е цялата – свободата

литнала тихо

в това лятно небе