Има дни...

Има дни, в които ръцете ми треперят от твърде много цигари и твърде малко храна. Такива, в които си мисля, че тютюнът ми е най-добрият приятел, виното е разредител за мастилото и се пиша в много бледи цветове, че поне далтонистите да не ги различат сред хилядите петънца от сълзи по листата. В такива дни слушам Damien Rice и Daugther, защото са извадили текстовете си от някакви ръбове на съзнанието ми, за които дори не съм подозирала, че съществуват. Гледам филми като The Virgin Suicides и What's Eating Gilbert Grape, които събират всичките ми мечти и лудости, чиито контури отдавна са се размили и са слели в едно мазохистично себеотричане, което е в ежедневно съревнование с нарцисизма ми. Хем се обичам, хем понякога толкова ми е писнало от мене си, че искам да се заровя някъде, ама и това няма да помогне понеже ще пусна корени и ще поникна и вятъра пак ще погали рехавите руси краища на косите ми, които горят от прекалено много слънце. Има дни, в които съм ходещо противоречие и дори това не е точно определени, тъй като най-често не намирам сили да излазя от леглото, ако ще на четири крака и ставам едно цяло със завивките, които ухаят на среднощния нервен срив, който ме събужда в два сутринта и не ме оставя да спя до момента, в който ми дават цяла шепа успокоителни с първите слънчеви лъчи. Не искам да сменя чаршафите, нито калъфките на възглавниците, защото ще миришат на някаква пролет и ще ме лъжат, че не съм тая развалина, която съм. Не искам да си измия косата, защото ще трябва да разплета плитката със сините мъниста и да ги оставя да се изсулят по пода, да се разпилеят и да се скрият в дупката на пода между леглото и вратата. В такива дни не ми се готви, защото трябва да измия тиганите натрупани в мивката, а да си поръчам нещо по телефона означава да започна няколко часова борба между вегетарианско меню или бекон, която накрая ще завърши с поръчване на същото от предния път, защото е най-лесно, за да приключа с това, че ще поровя с вилицата из кутията и просто ще я изхвърля. В които не искам да започна да опаковам багажа си, защото дори една сгъната дрешка ще е крачка по-близо или по-далеч към някакъв край, който зная, че искам, но който все още не мога да погледна в очите. 

Има дни...

а после има и други дни.

И ги чакам да свършат, защото може би утре ще е по-добре, може би утре ще си измия косата или поне чиниите...