14. Разходка по върховете

Отдавна имах идеята, но чак вчера примряла от скучни помисли, реших че му е крайно време да се кача на покрива на двенадесет етажния блок, който обитавам от вече 6 години. Тъй като беше почти десет часа и не можах да намеря фенерчето се задоволих само с кутия кибрит и светлината на тела и се изкачих нагоре. Не посмях обаче да се кача в асансьора с изгорялата крушка - шемети като мен имат фантазия да измислят поне петима изкормвачи, духове и пришълци в тясната метална кутия. Затова пратих тъмния асансьор на първия етаж и повиках другия. Хубаво, успях да се докопам до таванските помещения, едвам не обърках коридорите, докато стигна първия капак, който отвежда до покрива, изгорих си ръцете с клечките кибрит, а капака не се отвори. Не можах да видя в тъмното какъв е проблема, а фантазията ми измисли още няколко убийци в тъмните коридори и се отказах... но не изцяло. Поне се насладих гледката от прозорците на дванайстия етаж. Беше дяволски тихо, долу всичко тънеше в тъмнина, защото градината пред блока няма осветление, но всеки прозорец от блоковете, подредени в странни редици светеше, виждаше се големия мост и хвърчащите по него коли. Беше страхотно... почти забравих че в действителсност блоковете са сиви и рушащи се и че всички коли, на които в далечината виждах само фаровете, са очукани таратайки. После автоматичната лампа (да поясна, че въпросната има обхват само по етажите, не и на тавана) изгасна, стреснах се от сянката си, появила се при паленето на кибрита и побързах към асансьора. Добре че той примирено все още ме чакаше на етажа и направо натиснах бутона на третия етаж. Днес обаче бях твърде решена поне по светло да се кача, да отворя скапания капак и да изляза отгоре. Вярно, че на тавана пак е тъмно, но през деня е определено по - приветливо и не е чак толкова лошо, даже нямах нужда от кибрит. Умно се сетих да взема малкия бинокъл, който си купих миналото лято и който е пълно менте и боклук, но все пак предоставя прилична видимост. Този път капака не ме затрудни, защото видях че имал нещо като райбер, качих се по малката стълбичка и ето ме на покрива, където вече ме чакаха смешно изкривените антени, кокетно накичени с дузини пърхащи гълъби, които не си дадоха вид да ме забелязват. Дебели градски пилета... Не можах да се нарадвам на гледката във всичките и посоки и още веднъж съжалих, че нямам фотоапарат, че да запечатам всичко наоколо, както и почти безоблачното небе. Вярно, блоковете бяха сиви, мазилката им падаше, други бяха боядисани отчасти в какви ли не цветове, но бяха красиви. Закрачих към ръба и огледах алеята пред блока - никога не ми се беше струвала толкова безкрайно дълга, колкото когато я погледнах отгоре. Дърветата бяха страхотно ниски, като малки зелени храсти, колите с размерите на кибритени кутийки правилно подредени по тротоарите и малките хорица, които крачеха по улиците. Беше красиво, високо, защото блока ми е сред най - високите наоколо, шумно и горещо. Колкото повече седях, толкова повече ми ставаше криво от липсата на онова щракащо нещо, което запечатва такива гледки и забързах да слизам надолу, само че по стълбите като гледах през всеки прозорец на етажите. На осмия се изравних с най - високата тераса на съседния блок, който заедно с дърветата и всичко отвън растеше все повече докато слизах надолу. Когато стигнах на скромния си трети етаж, установих че гледката от прозореца направо не си е гледка. Клоните ти пречат да видиш по далеч от носа си, а ако евентуално успееш съседните блокове запушват останалото. Но от покрива се виждаше всичо... като на длан... Все едно можеш да го хванеш и да го прибереш в джоба си...