Беше от ония пролетни сутрини, в които човек лесно можеше да сбърка земята с райската градина. Песните на птиците се лееха по – красиви и силни от обичайното, цветята в малките спретнати дворове изглеждаха по – истински от всякога, сякаш до сега са били просто черно – бели, а през нощта някой невидим художник им бе вдъхнал повече живот с разноцветните си бои. Във въздуха се носеше едно ухание, което бе по – приятно дори миризмата, която предвещаваха летните бури. Сякаш всичко се бе избистрило и едва сега показваше истинската си същност пред света. Да, имаше няколко такива дни в края на всяка пролет, точно преди началото на лятото. Няколко точно такива дни, заредени с една неописуема енергия, която преливаше измежду всичко живо. „Безценни бисери измежду фалшивата корона.” Така ги наричаше г – н Пейс, отдавна побелелия старец, който прекарваше по няколко часа седнал в люлеещият се стол на малката веранда пред къщата си. И за г – н Пейс всеки ден от годината приличаше на малко брилянтче или по – скоро нищо и никакво стъкълце, но тези дни... те бяха нещо съвсем различно, съвсем друг карат. Цялата земя сякаш се бе разнежила от нечия божествена милувка и точно тези дни го караха да мисли, че там някъде, горе в безкрайната синева и дори много над нея имаше някой.
Цяла сутрин прекара той, захапал крайчето на лулата си, люлеейки се в стола си и осъзнавайки, че днес дори тютюнът имаше един по – сладък вкус от обичайното, че сякаш за първи път вижда света в цветове, макар че зрението му вече хич го нямаше и че за пръв път чуваше звуците истински и кристални, а бе забравил да вземе слуховия си апарат тази сутрин.
Единственото, което обаче се мъчеше да помрачи деня беше упористта на всички наоколо да си затворят очите за тази красота, която виждаше той. Дебелакът, който живееше отсреща и караше луксозната червена кола, типично превозно средство за бизнесмените, изглеждаше нервен както винаги и както правеше всяка сутрин бясно ритна една от кофите за боклук на излизане от двора си. Качи се в автомобила си пуфтящ като разгневен хипопотам, както обича да се изразява старецът, и потегли, вдигайки облаче пепел, което обаче бързо се разсея, все едно някой отново се беше намесил. Истеричната г – ца, която живееше няколко къщи по – надолу и днес мина забързано край двора на г – н Пейс и когато той я поздрави от учтивост – нещо, което правеше всяка сутрин - тя му отвърна с обичайното „изкуфял дъртак” смънкано под големия й крив нос, а после измърмори нещо и по случай врявата на проклетите птици и как всички трябвало да бъдат изпогърмяни с пушка, за да се възцари спокойствие в това проклето място. След това отмина както всеки друг път. Г – н Пейс се изненада, че даже старчето от съседната къща, с което обичаха да играят табла следобед не забеляза промяната във въздуха. А на промяна миришеше толкова силно, че дори някой със запушен нос би я усетил. Само че приятелят му по табла не усети никаква разлика спрямо вчерашния ден, а когато г – н Пейс се опита да подхвърли въпроса той го изгледа много значително и измънка, че всичко си е просто обичайното, а после му заяви, че днес няма да може да дойде за играта на табла.
С напредването на часовете обаче красотата на деня разцъфна като цвете докоснато от слънчевите лъчи. И да, слънчевите лъчи гальовно милваха земята, вплитаха се в дантелените корони на дърветата и хвърляха пъстри сенки под тях. Г – н Пейс остана на верандата по – дълго от обикновено, само когато по обяд усети глад малко се размърда като змия на припек, която се преместваше, за да се напече и другата и страна, изправи се и закуцука към вратата. Хлътна в малката кухничка, където се бави само няколко минути и отново излезе навън с един измайсторен сандвич с фъстъчено масло и пак се настани в стола си. Беззъбата му уста бавно погълна филиите намазани с маслото, което днес нямаше такъв отвратителен вкус. Стоя отвън и целия следобед, когато учениците се връщаха от училище, носещи толкова големи раници на гърбовете си, че г – н Пейс бе почти сигурен, че тежат повече от самите тях. Не, не беше просто сигурен, можеше да заложи главата си на това. Само няколко секунди по – късно, когато слънцето се бе спуснало значително ниско той почти бе склонен да благодари, че днес няма да играе табла. Обявлението на приятелят му отначало го натъжи, но сега беше доволен и благодарен, че нищо няма да наруши гледката днес, а една игра на табла определено щеше да го разсее да види всичко, което му се разкриваше пред очите. Защото картината се менеше с всяка изминала секунда и колкото по – убеден беше старецът, че не може да стане по – хубаво от сега, нещо леко помръдваше или просто трепваше и доизкусоряваше облика на земята. След няколко часа слънцето почти бе готово да се скрие зад почервенелите хълмове в далечината. Последните му лъчи целуваха дърветата, цветята, тревата, все едно утре нямаше да изгрее. И г – н Пейс знаеше, че утре нищо няма да изглежда така както бе днес – утре щеше да е един от онези обичайни и досадни дни, с които обикновено се пълнеше животът му. Беше живял почти цял век, а дни като днешния бяха сред малкото видени... Слънцето потъна далеч зад хоризонта, червените хълмове потъмняха и се оцветиха в тъмно шоколадово, а някъде високо в притъмнялото небе заблещукаха нанизи от седефено бели звезди. О, да, там горе определено имаше някой, който да рисува тази красота и туко – що приключилия ден вероятно бе един от добрите му моменти за изкуство.
- Чудесен ден да ти бъде последен, нали старче?! – прозвуча нечии глас дълбоко в него.
Да, да... той определено искаше така да запомни земята – красива и чувствена. Да, не би имало по – хубав ден, с който да се раздели с лика на този свят...
Сутринта слънцето се показа и освети г – н Пейс, който леко се полюшваше в стола си. Завари го там, отпуснат на мястото си, от което не бе ставал цяла вечер, на лицето му се мъдреше една беззъба усмивка - някак спокойна или по – скоро доволна, сияеща, а очите му бяха затворени. Когато по – късно пощальона дойде да донесе редовната поща състояща се от няколко вестника и две писма за сметките през този месец намери стареца задрямал. Или поне така си мислеше, докато не отиде да го събуди, но когато стисна ледено студената му ръка ясно разбра, че не спеше. Беше съвсем изстинал, направо вкочанен...
Да, вчера бе чудесен ден да ти бъде последен...
Цяла сутрин прекара той, захапал крайчето на лулата си, люлеейки се в стола си и осъзнавайки, че днес дори тютюнът имаше един по – сладък вкус от обичайното, че сякаш за първи път вижда света в цветове, макар че зрението му вече хич го нямаше и че за пръв път чуваше звуците истински и кристални, а бе забравил да вземе слуховия си апарат тази сутрин.
Единственото, което обаче се мъчеше да помрачи деня беше упористта на всички наоколо да си затворят очите за тази красота, която виждаше той. Дебелакът, който живееше отсреща и караше луксозната червена кола, типично превозно средство за бизнесмените, изглеждаше нервен както винаги и както правеше всяка сутрин бясно ритна една от кофите за боклук на излизане от двора си. Качи се в автомобила си пуфтящ като разгневен хипопотам, както обича да се изразява старецът, и потегли, вдигайки облаче пепел, което обаче бързо се разсея, все едно някой отново се беше намесил. Истеричната г – ца, която живееше няколко къщи по – надолу и днес мина забързано край двора на г – н Пейс и когато той я поздрави от учтивост – нещо, което правеше всяка сутрин - тя му отвърна с обичайното „изкуфял дъртак” смънкано под големия й крив нос, а после измърмори нещо и по случай врявата на проклетите птици и как всички трябвало да бъдат изпогърмяни с пушка, за да се възцари спокойствие в това проклето място. След това отмина както всеки друг път. Г – н Пейс се изненада, че даже старчето от съседната къща, с което обичаха да играят табла следобед не забеляза промяната във въздуха. А на промяна миришеше толкова силно, че дори някой със запушен нос би я усетил. Само че приятелят му по табла не усети никаква разлика спрямо вчерашния ден, а когато г – н Пейс се опита да подхвърли въпроса той го изгледа много значително и измънка, че всичко си е просто обичайното, а после му заяви, че днес няма да може да дойде за играта на табла.
С напредването на часовете обаче красотата на деня разцъфна като цвете докоснато от слънчевите лъчи. И да, слънчевите лъчи гальовно милваха земята, вплитаха се в дантелените корони на дърветата и хвърляха пъстри сенки под тях. Г – н Пейс остана на верандата по – дълго от обикновено, само когато по обяд усети глад малко се размърда като змия на припек, която се преместваше, за да се напече и другата и страна, изправи се и закуцука към вратата. Хлътна в малката кухничка, където се бави само няколко минути и отново излезе навън с един измайсторен сандвич с фъстъчено масло и пак се настани в стола си. Беззъбата му уста бавно погълна филиите намазани с маслото, което днес нямаше такъв отвратителен вкус. Стоя отвън и целия следобед, когато учениците се връщаха от училище, носещи толкова големи раници на гърбовете си, че г – н Пейс бе почти сигурен, че тежат повече от самите тях. Не, не беше просто сигурен, можеше да заложи главата си на това. Само няколко секунди по – късно, когато слънцето се бе спуснало значително ниско той почти бе склонен да благодари, че днес няма да играе табла. Обявлението на приятелят му отначало го натъжи, но сега беше доволен и благодарен, че нищо няма да наруши гледката днес, а една игра на табла определено щеше да го разсее да види всичко, което му се разкриваше пред очите. Защото картината се менеше с всяка изминала секунда и колкото по – убеден беше старецът, че не може да стане по – хубаво от сега, нещо леко помръдваше или просто трепваше и доизкусоряваше облика на земята. След няколко часа слънцето почти бе готово да се скрие зад почервенелите хълмове в далечината. Последните му лъчи целуваха дърветата, цветята, тревата, все едно утре нямаше да изгрее. И г – н Пейс знаеше, че утре нищо няма да изглежда така както бе днес – утре щеше да е един от онези обичайни и досадни дни, с които обикновено се пълнеше животът му. Беше живял почти цял век, а дни като днешния бяха сред малкото видени... Слънцето потъна далеч зад хоризонта, червените хълмове потъмняха и се оцветиха в тъмно шоколадово, а някъде високо в притъмнялото небе заблещукаха нанизи от седефено бели звезди. О, да, там горе определено имаше някой, който да рисува тази красота и туко – що приключилия ден вероятно бе един от добрите му моменти за изкуство.
- Чудесен ден да ти бъде последен, нали старче?! – прозвуча нечии глас дълбоко в него.
Да, да... той определено искаше така да запомни земята – красива и чувствена. Да, не би имало по – хубав ден, с който да се раздели с лика на този свят...
Сутринта слънцето се показа и освети г – н Пейс, който леко се полюшваше в стола си. Завари го там, отпуснат на мястото си, от което не бе ставал цяла вечер, на лицето му се мъдреше една беззъба усмивка - някак спокойна или по – скоро доволна, сияеща, а очите му бяха затворени. Когато по – късно пощальона дойде да донесе редовната поща състояща се от няколко вестника и две писма за сметките през този месец намери стареца задрямал. Или поне така си мислеше, докато не отиде да го събуди, но когато стисна ледено студената му ръка ясно разбра, че не спеше. Беше съвсем изстинал, направо вкочанен...
Да, вчера бе чудесен ден да ти бъде последен...
No comments:
Post a Comment