26.6.10

5/365. If looks could kill

Срещаш ме след няколко години, поздравяваш ме и ме запознаваш със засуканата русокоска, която се е закачила за ръката ти. Разбирам я. И аз да се бях качила на толкова високи и тънки токове никога нямаше да се пусна от лакътя ти. Добре, че така и не развих някаква любов към подобен тип обувки, защото само те биха ме задържали при теб. Ако знаеше това преди години и беше малко по-хитър сигурно щеше да ми купиш онзи чифт - единственото нещо, което някога съм поискала да ми купиш - високи боти с британското знаме. Изглеждаха превъзходно стилни, зад витрината на един магазин в близост до Съдебната палата и сигурно щях да ги обуя един единствен път, колкото да угодя на женските си прищевки. Ти пък щеше да угодиш на мъжката си прищявка да ме имаш, но ти се досвидиха парите. Вярно, че не бяха евтини, но никога не съм била от жените, които са искали да им купуваш парцалки всеки ден.
Русокоската обаче изглежда като една от тях и се чудя колко ли си се изръсил по нея. Позвъняват ти, много виновно поглеждаш дисплея и се отдалечаваш, оставяйки ме сама с безпомощната мадама с кокилите. Предпочитаме да не си говорим. За мое пълно очарование тя не е толкова глупава и успява да схване, че не съществува нещо в нейната вселена, което да ме впечатли. Зяпа една от витрините, а аз съм наострила ухо по посока на телефонния ти разговор. Чувам как се извиняваш на някого. Мария. Коя Мария? Ще вземеш детето от детската градина.
Моля? Лентата назад с една идея. Господи, как се радвам, че не ми купи оня чифт обувки. Сега щеше да се извиняваш на мен, да взимаш нашето дете от градината, а междувременно да купуваш на Блонди онази, зелената чанта от африканско крокодилченце, дето не спря да я гледа в последните десет минути. Пак усещам онова чувство от онази вечер в апартамента – че трябва да ти крещя, само че не е мое правото в случая.
Затваряш и ми се усмихваш гузно, защото знаеш, че съм чула. Русокоска ти прошепва нещо на ушенце и хлътва в магазина, където я виждам как сочи чантата и после се фръцка с нея пред огледалото. Горкото крокодилченце, а ти не осъзнаваш, че тя и тебе ще те одере, както се е случило с нилското приятелче.
Питам на колко години е детето и от там отприщвам едни отговори, на въпроси, които не съм се сещала и да задам. Оказва се, че си женен за онази Мария, с която те хванах преди години и заради която те оставих. И то веднага след като сме се разделили, сте заживяли в нашия, тъй де, твоят апартамент, а малкият Димитър е на 5. Него си го направил веднага след като аз се изнесох. Блонди се казва Дара, а Митко я обичал повече от собствената си майка, с която въпреки всичко не си разведен и споделяш едно легло всяка вечер. Аз ли се обърках нещо или ти си станал по-голям задник и от преди? Оправдаваш се с това, че след като си се прибрал онзи следобед не си знаел какво да правиш без мен и веднага си взел Мария при себе си. Всичко било любов, шоколад и рози за запълване на дупката, която аз съм била оставила. А хич не ме изкарвай виновна, драги. След това си разбрал, че сърцето ти не е при нея, а е при мен и от тогава до сега все ме заместваш, я с Дара, я с друга блондинка. Чакай малко. Аз и преди да си тръгна ги имаше разни Дарета, Марии и така нататък. Само дето го нямаше малкия, който да ме върже за тебе и каквато съм слабохарактерна да те търпя до края на живота си за благото на детето.
Дарето излиза от магазина, мрънка ти пет минутки, прави кучешки поглед в стил „моля се за лакомство, най-добре от онзи салам „Кучешка радост”, стига да има” и в замяна получава кредитна карта. След още пет минути (защото тя е като тренирана нинджа с черен колан щом стане дума за ползване на кредитна карта) излиза с чантата. От африканското крокодилченце. Усещам как един нерв се е опънал и ей сега ще се скъса, така както се къса струна на китара, но някак се сдържам да не я попитам тя по принцип толкова лигаво ли приказва или просто ми театралничи нещо. С други думи, разминава ѝ се на косъм.
Добре че на мен ми звънят и дръпвам няколко бързи извинения относно това колко е спешен тоя разговор (а той хич няма да е) и както си му е реда си плюя на петите и избягвам (тъй де, отдалечавам се на прилично разстояние и веднага щом се обръщате на другата страна за секунда, все още чакайте ме офейквам). По-добре така, че всичко ще вземе да свърши с някоя Дарина глава разбита в ръба на тротоара, макар че чак привечер, след доста мислене по въпроса стигам до извода, че то девойчето не е виновно, ама ти си...
Ти си цяла отделна книга, която прочетох до средата и разбрах, че няма да ми хареса.

No comments: