414. red, pink, white

Имам някакъв много мил спомен с теб. Как седим на покрива върху едно одеало, едвам се крепим на керемидите с бутилка червено вино и чаши. В червено си спомням всичко. За виното и керемидите - ясно.. но одеалото, дрехите ти, моята коса (а съм сигурна, че беше вече кестенява по онова време). През някакъв филтър, мек, полупрозрачен, си спомням. Може би съм гледала през чашата. Липсва ми поезията в жестовете на ръцете ти и мекотата, с която думите падат от устата ти, ронят се, галят ушите. И луничките ти ми липсват.
Винаги си била една от най - съществените личности в живота ми. И чакам да се прибереш. Това лято трябва да издирим кучето на Вальо.. по селата. Той май се е отказал, но аз и ти можем да свършим тази работа, с фотоапаратите и камерата, като журналисти.
Ще разследваме.

Новите си дрехи ги виждам в розово. Дори лилавите кецове, дето ги купих днес. Сложи им бяло и ей го. Розови рокли, розови блузи, розови панталонки, дори една пола. В потрес от себе си съм, отказвам. Както отказах русата коса, така отказвам и розовото облекло. Обаче ми харесва, дявол да го вземе. И то, някакви комбинации, дето никога не бих се сетила, а сега като ги видях..
грр.

Седя на площадката пред вратата, Кестен се гуши в мен и филтъра е бял. Може би защото съм облечена цялата в бяло, а и заека, в по - голямата си част, споделя цвета. В предния двор цъфтят бели минзухари, чинийката за вода на Кестен е бяла, колата паркирана отсреща и вратата, на която се подпирам също са в цвят. Тихо е, ако може така да се каже. Птиците се надпреварват в свирукането, постоянно прехвърча някоя кола, чувам кучетата на съседите и един самолет сега минава над къщата. Но на мен ми е тихо.
Слушам само как Кестен мърда мустаци.