"Ей, ти... да ти, с крилете!
Къде си тръгнал?! Към небето казваш?! Към слънчевите лъчи и сините облаци от парфюм!?
Не, ти нямаш право да летиш..."
Винаги съм се чудела на способността на съдбата и хората да те поставят на колене. Винаги ми е било чудно как винаги успяват... Как винаги режат криле, как винаги те бутват на земята и как винаги те принуждават просто да стоиш на нея... Как винаги успяват да счупят илюзиите, мечтите, бляновете... И не само тях, а дори и реалните хубави неща. "Защо всички хубави неща имат край... " и защо всяка песен трябва да има финални акорди...
Защо съдбата, живота и другите хора мразят човешкото, твоето лично щастие?! Защо го чупят... Защо те гонят с мрежи, с които се ловят пепруди, свалят те от облака ти и групово разкъсват крилете ти, докато на гърба ти не останат само две кървави рани?!
Защо всеки идеалист, всеки мечтател трябва така жестоко да се сблъска с реалността...
Че какво и е красивото на реалността в определени моменти?! Облаците под крилете ни понякога са много по - красиви...
И да, нека сме отнесени, нека сме странници, нека бъдем луди в очите на хората, гледащи в очите жестокостта по реалните човешки пътища и приемайки я такава каквато е... Нека ни мислят за глупаци, за малки дребни човечета, които не знаят що е реалност...
Нека... нека, просто ни оставят на нашите си облаци, пречим ли им?! Или просто ни завиждат...
Зная ли...
Поне крилете винаги порастват отново...
Или поне моите...
"Ей ти... да ти, с крилете?!
Ние пак ще те хванем... и пак ще те боли..."
"И така да е аз пак ще летя..."
Държа да отбележа, че пиша този в пост в пълно душевно спокойствие...
Не не съм разстроена, не плача, не въздишам...
Слушам The Cranberries и всичко е наред на моя облак от син парфюм...
Не, ти нямаш право да летиш..."
Винаги съм се чудела на способността на съдбата и хората да те поставят на колене. Винаги ми е било чудно как винаги успяват... Как винаги режат криле, как винаги те бутват на земята и как винаги те принуждават просто да стоиш на нея... Как винаги успяват да счупят илюзиите, мечтите, бляновете... И не само тях, а дори и реалните хубави неща. "Защо всички хубави неща имат край... " и защо всяка песен трябва да има финални акорди...
Защо съдбата, живота и другите хора мразят човешкото, твоето лично щастие?! Защо го чупят... Защо те гонят с мрежи, с които се ловят пепруди, свалят те от облака ти и групово разкъсват крилете ти, докато на гърба ти не останат само две кървави рани?!
Защо всеки идеалист, всеки мечтател трябва така жестоко да се сблъска с реалността...
Че какво и е красивото на реалността в определени моменти?! Облаците под крилете ни понякога са много по - красиви...
И да, нека сме отнесени, нека сме странници, нека бъдем луди в очите на хората, гледащи в очите жестокостта по реалните човешки пътища и приемайки я такава каквато е... Нека ни мислят за глупаци, за малки дребни човечета, които не знаят що е реалност...
Нека... нека, просто ни оставят на нашите си облаци, пречим ли им?! Или просто ни завиждат...
Зная ли...
Поне крилете винаги порастват отново...
Или поне моите...
"Ей ти... да ти, с крилете?!
Ние пак ще те хванем... и пак ще те боли..."
"И така да е аз пак ще летя..."
Държа да отбележа, че пиша този в пост в пълно душевно спокойствие...
Не не съм разстроена, не плача, не въздишам...
Слушам The Cranberries и всичко е наред на моя облак от син парфюм...
2 comments:
Истински прекрасен и реалистичен пост...
Дори метафорите са толкова истински...
Хубаво е,че крилете ти растат.Не ги оставяй,да закърняват,ей.
По дяволите,незнам какво е станало с оставения по-рано от мен комент и защо съм се превърнала в анонимно същество...
о.О
Но аз съм просто Сал,в случай,че не си разбрала (:
Post a Comment