"Да клюкарстват. Каквото и да си въобразяваха, че е променило настроението й от черно до бонбонено розово със златна подплата, не знаеха и половината. Лу имаше право. Животът можеше да се преобърне за един ден. За един час! За една идеална, експлозивна секунда!"
Напоследък във всичките ми разговори присъстват изрази, които твърдят "Че не можем да знаем какво ни чака зад следващия ъгъл! Че не можем да сме сигурни каква красива усмивка ще изскочи иззад него и че не трябва да спираме да се надяваме!"...
И днес сякаш всички са се наговорили, за да повярвам в това...
Докато отивах на училище и свивах покрай него съзрях една моя стара учителка...
За мен тя никога не е била по - специален човек, а за нея аз не съм била нищо повече от ученичка, с която сега ще си разменя любезни усмивки...
Но и двете вдигнахем поглед едновременно, спогледахме се и широко си се усмихнахме... Подмихнахме се с кратки въпроси, имащи още по - кратки отговори, но не мога да лъжа, че ми остана едно чувство за задоволеност, че съм я видяла...
В тролея, когато се прибирах пък, забелязах едно момче да върви към мен... спомням си, че смътно си помислих "Дали ще ме заговори?!"... останах изненадана, когато спря при мен, усмихна ми се и ме попита "Как съм!?"... оказа се стар познат, ако въобще мога да го нарека така, защото сме виждали има няма два пъти преди около три години... Но топлия поглед, приятното лице и голямата усмивка ми дадоха още светлина днес... Само фактът, че ме помнеше, като не аз бях главната виновница за запознанството ни, че ме позна и че дойде да поговорим също ме усмихна, макар че не си спомнях ясно кой е... Но той ми припомни (а после имах и бърз разговор с Таня, за да се уверя, че е той)...
Слязохме от тролея с идеята, че сигурно ще се засечем след някакви си три години... ще сме още по - различни, той вероятно пак ще ме познае и ще се помъчи да ми се припомни...
А аз ще се усмихна леко изчервено, защото не го помня и все пак доволна, че той не ме е забравил, макар че от моя гледна точка в живота му съм била просто никоя...
Много усмивки днес предполагам...
И едни такива съвсем случайни, някак дълбоки, неочаквани и приятни... истински...
И не, че промениха животът ми, но поне настроиха денят ми на "усмивка" по вселенските мегахерци...
Сега чакам онази "една идеална, експлозивна секунда...", за която се твърди, че може да преобърне светът ми, както направиха днес тези случайни срещи, за деня ми...
Но да бъда честна се чувствам толкова добре, че не бързам за никъде...
Синият ми облак от парфюм днес мечтае да се превърне в бонбонено розов със златна подплата, докато отнесено слуша Mooi...
Напоследък във всичките ми разговори присъстват изрази, които твърдят "Че не можем да знаем какво ни чака зад следващия ъгъл! Че не можем да сме сигурни каква красива усмивка ще изскочи иззад него и че не трябва да спираме да се надяваме!"...
И днес сякаш всички са се наговорили, за да повярвам в това...
Докато отивах на училище и свивах покрай него съзрях една моя стара учителка...
За мен тя никога не е била по - специален човек, а за нея аз не съм била нищо повече от ученичка, с която сега ще си разменя любезни усмивки...
Но и двете вдигнахем поглед едновременно, спогледахме се и широко си се усмихнахме... Подмихнахме се с кратки въпроси, имащи още по - кратки отговори, но не мога да лъжа, че ми остана едно чувство за задоволеност, че съм я видяла...
В тролея, когато се прибирах пък, забелязах едно момче да върви към мен... спомням си, че смътно си помислих "Дали ще ме заговори?!"... останах изненадана, когато спря при мен, усмихна ми се и ме попита "Как съм!?"... оказа се стар познат, ако въобще мога да го нарека така, защото сме виждали има няма два пъти преди около три години... Но топлия поглед, приятното лице и голямата усмивка ми дадоха още светлина днес... Само фактът, че ме помнеше, като не аз бях главната виновница за запознанството ни, че ме позна и че дойде да поговорим също ме усмихна, макар че не си спомнях ясно кой е... Но той ми припомни (а после имах и бърз разговор с Таня, за да се уверя, че е той)...
Слязохме от тролея с идеята, че сигурно ще се засечем след някакви си три години... ще сме още по - различни, той вероятно пак ще ме познае и ще се помъчи да ми се припомни...
А аз ще се усмихна леко изчервено, защото не го помня и все пак доволна, че той не ме е забравил, макар че от моя гледна точка в живота му съм била просто никоя...
Много усмивки днес предполагам...
И едни такива съвсем случайни, някак дълбоки, неочаквани и приятни... истински...
И не, че промениха животът ми, но поне настроиха денят ми на "усмивка" по вселенските мегахерци...
Сега чакам онази "една идеална, експлозивна секунда...", за която се твърди, че може да преобърне светът ми, както направиха днес тези случайни срещи, за деня ми...
Но да бъда честна се чувствам толкова добре, че не бързам за никъде...
Синият ми облак от парфюм днес мечтае да се превърне в бонбонено розов със златна подплата, докато отнесено слуша Mooi...
No comments:
Post a Comment