20.11.06

64. Намерих те, сърце мое...

Когато бях малка и често пътувахме насам натам с нашите обичах да се облягам на прозореца на колата и просто да гледам електрическите стълбове, които подминаваме. И не говоря за малките стълбове с лампи накрая, а за онази метални гиганти изоставени в права линия насред полето, изписвайки път към следващия град или село и носейки електричество натам. И винаги затварях очи и си представях в една чернобяла снимка, правилно подредени и отдалечаващи се като стройна редица от войници.
Винаги е било внушително и когато отивахме на полето с братовчед ми се приближавахме до някой от тях. От близо ми изглеждаха още по огромни, а те и наистина са си големички... Моите големи безмълвни великани... Знаете ли зарекох се да я направя тази снимка... и ще я направя... Дори някой да ме изпреварил аз ще си имам моя си...
И вчера се прибирахме с Танчето от лекции и се размазах на седалката до стъклото. И ги видях... все едно се бяха появили от нищото, все едно не ги бях виждала преди. Големи, метални и сини, а около тях преплетени десетки жици. Днес се прибирах сама от училище и пак ги гледах... права редица...
И разбрах, че това е моето нещо. Моите стълбове...
А ги бях забравила из всичко наоколо...
Намерих те, сърце мое...

No comments: