Знаете ли, когато бях на 11 години се появиха първите ми проблеми с очите, заради, които и до днес нося очила. Разбира се отидох на лекар и първият, който ме прегледа (ако го намеря, ще го пребия със собствената му диплома) ми каза, че в близките няколко години болеста ми толкова ще прогресира, че... ще ослепея.
Знаете ли какво значат тези думи за едно дете, казани толкова директно и строго право в лицето му?! Едва ли знаете...
Всеки от Вас, може би някога си е представял, какво ли ще е, ако някога ослепее, но това никога не Ви е минавало сериозно през съзнанието. На мен ми го заявиха толкова твърдо, че два дена не си отворих устата и стоях затворена в стаята си.
Знаете ли какво е чувството да знаете, че вече няма да може да виждате формите, очертанията, цветовете... Замисляли сте се някога, какво би било, ако не можете да видите "малките цветни чудеса" на есента... нито на пролетното зелено. На жълтия пясък и синьото море, и белите преспи през зимата съчетани със червено - белите захарни бастунчета. Някога да Ви е минавало през ума, че въобще няма да можете видите лицето на близките си и небето от ванилия. И изведнъж ще станете... просто не зная какво следва след многоточието...
Понякога си мисля, че хората родени слепи се справят много по - добре от ослепелите след време. Родените слепи, никога няма да разберат какво изпускат... да, тежко е, но те никога не са виждали облаците при залез и вероятно не могат да си ги предсатвят така, както ги виждаме ние. И представете си изведнъж... вече да не виждаме нищо.
Тогава си мислех, че ако това се случи просто ще взема успокоителните на майка ми... Не бих могла да живея, когато съм видяла дъгата и знам, че за мен тя повече никога няма да съществува такава... истинска. Едно е да си спомняш... друго е да видиш цветовете. Много би ми липсвало оранжевото...
Имам и познати далтонисти... един пълен и един, който различава само ярките цветове. Веднъж без да исках разплаках момчето, което вижда само в черно и бяло... сиво. Не исках, просто не повярвах, че е далтонист и го попитах най - сериозно за розовите облаци... и той се разплака като малко дете. Още не мога да си го простя... И се извинявам на всички влюбени в сивото, но мразя този цвят, ако трябва да му бъда робиня цял живот. Ако ще да има милиарди нюанси... той е просто нищо и никакво сиво... без живот в себе си.
Знаете ли какво значат тези думи за едно дете, казани толкова директно и строго право в лицето му?! Едва ли знаете...
Всеки от Вас, може би някога си е представял, какво ли ще е, ако някога ослепее, но това никога не Ви е минавало сериозно през съзнанието. На мен ми го заявиха толкова твърдо, че два дена не си отворих устата и стоях затворена в стаята си.
Знаете ли какво е чувството да знаете, че вече няма да може да виждате формите, очертанията, цветовете... Замисляли сте се някога, какво би било, ако не можете да видите "малките цветни чудеса" на есента... нито на пролетното зелено. На жълтия пясък и синьото море, и белите преспи през зимата съчетани със червено - белите захарни бастунчета. Някога да Ви е минавало през ума, че въобще няма да можете видите лицето на близките си и небето от ванилия. И изведнъж ще станете... просто не зная какво следва след многоточието...
Понякога си мисля, че хората родени слепи се справят много по - добре от ослепелите след време. Родените слепи, никога няма да разберат какво изпускат... да, тежко е, но те никога не са виждали облаците при залез и вероятно не могат да си ги предсатвят така, както ги виждаме ние. И представете си изведнъж... вече да не виждаме нищо.
Тогава си мислех, че ако това се случи просто ще взема успокоителните на майка ми... Не бих могла да живея, когато съм видяла дъгата и знам, че за мен тя повече никога няма да съществува такава... истинска. Едно е да си спомняш... друго е да видиш цветовете. Много би ми липсвало оранжевото...
Имам и познати далтонисти... един пълен и един, който различава само ярките цветове. Веднъж без да исках разплаках момчето, което вижда само в черно и бяло... сиво. Не исках, просто не повярвах, че е далтонист и го попитах най - сериозно за розовите облаци... и той се разплака като малко дете. Още не мога да си го простя... И се извинявам на всички влюбени в сивото, но мразя този цвят, ако трябва да му бъда робиня цял живот. Ако ще да има милиарди нюанси... той е просто нищо и никакво сиво... без живот в себе си.
Знаете ли, гледах едно клипче...
Клипче на една китайска песничка, в което едно момиче ослепя... Момчето, което я обичаше и подари очите си на цената на това, че самият той никога няма да успее да види светът, който подари на нея. На цената на това, че той никога няма да види лицето й, цвета на косата й и бялата кожа... Вероятно съм прекалена егоистка, за да го направя... вероятно не съм срещнала такава любов, че да го направя. И вероятно никога няма да я срещна...Изгледайте го, заслужава си...
Ти би ли подарил свят от форми и цветове на някой, знаейки, че ти никога повече няма да успееш да видиш морските вълни и горещия шоколад?
Би ли затворил очи завинаги, за да ги отвори някой друг...
И би ли могъл да продължиш да съществуваш, ако изведнъж света ти стане просто черно петно...
Аз не бих могла...
2 comments:
Хриси ще те бия! Ама на почивки, да знаеш! Как може да говориш и да си мислиш такива неща?! Направо не ти позвалявам! Този доктор, какъвто и да е(аз знам историята имъката ти за това), просто не е бил д- р, а просто един човек, който нищо не знае и не разбира. А това за делтонистите, вярно, че има много такива хора, но пък аз съм чувала, че делтонистите бъркат само два цвята, а не всички цветове в света. Недей да се сдухваш за такива неща, че така ще прогледнеш боя дето ще ти дам, че направо не знам :Р Шегувам се, ей, ама не си заслужава да се разтройваш за това. То не е така, и нищо такова няма да се случи. Сигурно огава ти е било много тежко и гадно, но сега вече не трябва да е така:) Просто се радвай на това, което имаш.Цунки
Ами мила, не съм разстроена, просто се сетих затов аи имах нужда да го опиша...
И знам, понякога ми е нужен пердах...
<3
Post a Comment