56. Разговарях с теб...

В съня си и в мечтите си...

Не съм сигурна в кое от двете, защото не мога да кажа дали тази нощ спах или будувах блуждаейки из някакви мечти, които никога няма да станат реалност... И казвам никога, защото го знам, а тази думи по рождение не ми присъства в речника и изричането и е трудно.

Късметлия си...
Смоняш ли си мечтите ми, а сънищата ми, помниш ли!? Ти не присъстваше там, но дали ги помниш...
Всъщност как би могъл да присъстваш където и да е, когато просто не съществуваш... Не си е реален, ти си просто моя блян и фантазия, нищо повече...
Да, късметлия си...

Като такав никога няма да се срещнеш със суровия свят, а ще останеш на скрито... само в моето съзнание. Не че там е много сигурно, дори е самоубийствено понякога, но е по - добре от това да си навън, така изложен на вятъра както съм аз...

I had a dream last night
You were there
You held my hand so tight
I thought I'd just die
Do you remember?
When we use to have
So much fun
I used to cry sometimes
Those days are gone
Did you remember?

А знаеш ли, че те обичам?!
Не, нали...
Едва ли има значение дори да знаеше... И знаеш ли защо няма значение?! Защото колкото и да си те представям ти никога няма да можеш да ме докоснеш наистина... Няма да ме целунеш така както го правеше снощи в сънищата ми, защото те просто не са реалност...
Както казва Зари, те са само скритите трепети на душата... Защо ли скрити, когато аз ги споделям всекидневно поне на един човек. А може би не ги споделям напълно...
Може би не споменавам как се чувсвтам, когато отмяташ с пръсти косата ми и когато устните ти докосват челото ми...
Да, това вероятно го пропускам...
А знаеш ли, че още не мога да махна снимката ти... Не си е реален, но имам твоя снимка, да... И я гледам всеки ден, сърце не ми дава да я скъсам и да я пратя в кошчето... Защо ли? Скритите трепети на душата, че може би ще прекрачиш стената на иреалното и ще станеш истински...
Кой знае...