48. Бягство...

photo by: whereismouse

Аз не слушам българска музика като цяло...
Това знаят всички мои близки приятелчета...
Но да, определени неща си заслужават, определени неща никоя друга музика не би могла да "нарисува" така както ги "рисува" българската музика...
Не зная защо обаче си позволих да се отдалеча дори от тези, въпросни красиви песни...
А ги обичам и винаги съм ги обичала, но може би не съм искала да го призная...
Долу написаната песен най - често ме сдухва, защото я слушам в моменти, в които ми е криво. Действа потресаващо силно, особено ако моментът е точно такъв. Даже само преди няколко дни ми влияеше точно така, в точно един определен момент, в който исках да седна и просто да плача... да си напиша едно "Оставете ме сама! В момента се отказвам от живеенето, а всички знаете колко пристрастяващо е то!" на челото си и толкова...

Авеню - Бягство

Последна нощ, а утре ме очаква път.
Поглеждам през прозореца дали навън вали.
Не ме е страх от теб, не искам да остана тук.
Това, което остава да направя пак е да бягам.

За кой ли път аз признавам пред теб,
че не мога да бъда сам. Безброй години.
Години наред аз не мога да спра своя бяг.
Защо повярвах на думи,
в които не вярва и малко дете.
Защо избягах, защо повярвах.

Дали дъждът навън или студът във мен
е това, което спира моя бяг. Оставам тук.
Не знам дали страхът, че връщам се отново тук
като странник без подслон, загубил своя дом.
Не спира сега.

Знаеш ли...
Не се интересувам от къде идваш...
Важното е, че идваш при мен...
Знаеш ли...
Не се интересувам от миналото ти и не те съдя заради него...
Интересувам се от това, че настоящето ти е обвързано с мен...
Знаеш ли...
Че ако си тръгнеш от мен, ще се моля да се върнеш тичайки...
Или ще избягам с теб...
Но знаеш ли...
Че ако поискаш няма да те спирам, защото нямам право да ти забраня нищо...
Всъщност... знаеш ли...
Че няма да позволя да се случи нещо, което да те накара да поискаш да избягаш...

Така че, нека не мислим за бягството в толкова лош аспект...
В крайна сметка всяка сутрин бягаме заедно в парка...

За всички мои приятели... и за онези, които няма да пуснат да избягат без да се боря за тях... И сега се чудя да споменавам ли имена или да напиша, че те си знаят... Защото може би не си знаят, може би не са сигурни, защото само аз мога да кажа, кои чувствам толкова близо...
И все пак ще го оставя безименно... Нека го почувстват сами... успеят ли, значи всичко е наред...