70. Карлсон, който живее на покрива...

Да, нали си спомняте... човечецът с перката на гърба, който живееш на покрива на една къща, в която живее Дребосъчето със своето семейство - съвсем обикновени хорица...
Карлсон... човечецът, за който не знае никой освен самото Дребосъче...
Знаете ли, Карлсон е точно като всички онези малки нещица, които ни остават като едно на ум за някой човек, когато той направи нещо, което ние приемаме криво - разбрано. Никой не подозира, че ги има, но те все пак са там с перки на малките си гърбове...
Не знам дали трябва да приемам като злопаметност всички онези неща, които запомням за хората около мен.
За тези, които ме познават е ясно, че аз лесно се паля, лесно избухвам, лесно се наранявам, лесно утихвам и лесно прощавам големите грешки на всички познати и приятели. Лесно прощавам когато ме обидят и наранят... Лесно забравям, че се сърдя на някой и още по - лесно го приемам обратно като много близък човек. Много лесно се доверявам и обичам отново...
Тогава защо в главата ми остават по едно - две малки Карлсончета, които да бръмчат с перките си и да ми напомнят, че някога този човек е направил нещо лошо относно мен... малки Карлсочнета, които носят червени светлинки и повтарят "Внимавай, Дребосъче"...
Та това може ли да се нарече истинска прошка? И въобще прощавам ли наистина или само си мисля, че го правя... и колко съм злопаметна?! Доколко позволявам на мислите си наистина да простят на някой за нещото, което е объркал...
Вие имате ли си малки Карлсончета, за които само Вие в ролята на Дребосъчето знаете?!
Отбелязвате ли си някъде някоя черна точка на приятелите си, когато сбъркат и до колко им прощавате?! По вероятно е да си имате... Май почти всеки човек има, освен онези, които безкористно прощават и забравят всяка грешка.
Виновна ли съм, че не забравям таквиа неща?!
Виновна ли съм, че с малките черни точки се опитвам да се пазя от повторна грешка?!
Виновна ли съм, че очевидно не мога да простя съвсем чистосърдечно?!
А Вие виновни ли сте...

69. Коледни чорапи...

Засилила съм му се на този пост от близките два дни, но все не оставаше време въобще да напиша какъвто и да е пост...
Та колкото и да се опитвам да се стърпявам да не пиша за идващите празници тоновете реклами с коледно настроение просто лекичко ме притискат да го правя...
Ако знаете колко ми е детинско... и едно такова весело... и постоянно слушам коледни песнички... си танцувам...
Направо не мога опиша коледното настроение, което ме е обзело, дори извадих плика с украсата и тия дни ще обновя изгледа в апартамента... време е да светна лампичките (които между впрочем не съм сваляла от стените от миналата Коледа, но през лятото не светят така вълшебно, както светят през зимата... знаете ли ей сега ще си ги включа...).
Да, празниците идват...
И ох, не мисля да говоря повече, защото много се повтарям на тази тема... снега и коледното тадуф... говоря за магията на празника...
Просто исках да отбележа, че в близките дни само си пея и се радвам... и... обичам Коледите...
А и идва новата година... кой знае какво ново ще изскочи иззад ъгъла, обуто в коледни чорапи... ^^
Само ще ви поздравя с една песничка...

Mariah Carey - All I Want For Chirstmas Is You

I don't want a lot for Christmas
There is just one thing I need
I don't care about the presents
Underneath the Christmas tree
I just want you for my own
More than you could ever know
Make my wish come true
All I want for Christmas
Is you...

I don't want a lot for Christmas
There is just one thing I need
I don't care about the presents
Underneath the Christmas tree
I don't need to hang my stocking
There upon the fireplace
Santa Claus won't make me happy
With a toy on Christmas day
I just want you for my own
More than you could ever know
Make my wish come true
All I want for Christmas
Is you...
You baby

I won't ask for much this Christmas
I won't even wish for snow
I'm just gonna keep on waiting
Underneath the mistletoe
I won't make a list and send it
To the North Pole for Saint Nick
I won't even stay awake to
Hear those magic reindeer click
'Cause I just want you here tonight
Holding on to me so tight
What more can I do
Baby all I want for Christmas
Is you...
You...

All the lights are shining
So brightly everywhere
And the sound of children's
Laughter fills the air
And everyone is singing
I hear those sleigh bells ringing
Santa won't you bring me the one I really need
Won't you please bring my baby to me...

Oh I don't want a lot for Christmas
This is all I'm asking for
I just wanna see my baby
Standing right outside my door
Oh I just want you for my own
More that you could ever know
Make my wish come true
Baby all I want for Christmas
Is you..
All I want for Christmas is you baby

68. Китайски флейти...

Понякога замисляли ли сте се колко много нежност може да се открие едва ли не във всяко нещо?! Разбира се всичко зависи от възприятията на отделния човек, но... колко често докосвате нещата така, само с връхчетата на пръстите си и ги усещате истински... и нежно? Колко често си отделяте време да погалите нещо, вместо просто да го стиснете и преместите някъде, за да не Ви пречи?!
Днес сме свикнали да усещаме нежност само в някои крепки прегръдки, в пухкавите възглавници и плюшки и такива разни неща, които са меки и доволно бухнали. Забравили сме за нежността от допира с листата на цветята, с набраздената кора на някое старо дърво и разплискването на топла вода, когато се къпем под душа. Забравили сме какво е да усетим нежност дори в острите и твърди, грапави повърности... Опитайте се да ги пипате само с върховете на пръстите... съвсем леко и бавно, наистина бавно, за да си дадете време, тогава нещата се усещат някак по - истински, по - силно... такива каквито в действително са.
Колко често пипате нещо замислейки се за истинския допир, който осъществявате с него... не всеки ден, нали?!
И нежност има не само в допира с нещо... О не... Нежност има в почти всичко, което ни заобикаля... в музиката, която слушаме всеки ден... и не говоря за онази написаната музика, за конкретни песни или нещо такова... А за вятъра вечер, който кара дърветата да шумолят, за барабаненето на капките дъжд по прозорците, за щурците през лятото, за стенанията, които издават старите къщи и както ми напомни Зу за хрупкането на снега под обувките... всички звуци понякога може да са зловещи, глухи, самотни... зависи как ги чуват ушите Ви.
Да не забравяме и миризмите и гледките... всичко, което могат да обхванат сетивата ни.

И думата, която описва всичко по - горе не е само нежност... но и красота... истинска красота...
Понякога, дори много често сме толкова улисани в объркания си живот, в бързината с която се нижат събитията и с работата, която трябва да вършим, че не обръщаме внимание на почти нищо освен основното, което правим...
А колко по - хубаво би било да си отделем няколко минути в истинско докосване на нещата, в истинско слушане на случващото се...
Аз понякога обичам да го правя, колкото и странна да изглеждам в очите на хората около мен... понякога взимам някое листо и го галя, понякога се опитвам да извлека всяко чувство, което мога да усетя докосвайки нещо и понякога успявам. Понякога е толкова лесно и става без да се мъчиш... всъщност винаги е лесно... обичам и да ходя боса през тревата или да се излегна в нея, да усетя миризмата й и да си играя със стръкчетата трева... Усащенето от това да я галиш е коренно различно от това да си я увиеш около пръста и да я откъснеш...
Опитайте се да чувствате... не е никак трудно... но понякога изисква време да се откъснеш от ставащото и да се отдадеш само на усещанията си...

А защо написах "китайски флейти"...
Защото Мъро ми подхвърли една песен, в която те бяха най - красивото и същественото нещо... най - нежното, най - невероятното...

67. В шляпащо настроение...

Да... за дъждовния ден, облачното небе и шляпането в локвите ще Ви говоря днес... Както се казва "Няма нищо по - хубаво от лошото време!".
Събудих се около обед, за да видя, че навън така хубавко си вали, че просто едва ли има накъде повече... и всъщност валя през целия ден, така спокойно и монотонно, просто приятно...
Излязох без чадър... и то с пълното и ясно съзнание, че не искам чадър... и колкото и да ходихме навън аз нито веднъж не се скрих при някой... Нямах нужда... беше приятно мокро и забавно...
Успях и да пошляпам в няколко малки локви, защото не ми се изпречиха по - големи...
Джвак, джвак... или шляп, шляп...
Обувките ми шляпат...
Това ми напомня на Пипилота... имаше една глава в книгата, където беше наджапала в някакви локви и пееше някаква смешна песеен в стил "Обувките ми шляпат, шляп, шляп, шляп..."
Пък небето бе толкова бяло... отрупано с облаци като памук... всъщност изглеждаше точно като... от ванилия... меко и бяло... просто красиво и плачеше... В унисон с любимата ми фраза -"Ах, как обичам небето дълго да плаче..."
Знаете ли, дано и утре е така... макар че твърде хубаво не е нахубаво и сигурно няма да го усетя така както го усетих днес... и дори ще взема големият червен чаdър, който днес остана да виси самотен на закачалката. Да, може би и той се нуждае от малко от разходка.. може би и той иска капките да го погалят както аз исках днес...
Може би... знам ли какво иска, той винаги сърдито ми мълчи... странен е и много тих... Един такъв строг... да, може би му трябва малко дъжд...
Знаете ли колко е красив, когато го напръскат капките... все едно се усмихва...

Намерих си и ключ... не знам от къде е, на кого е... просто самотен захвърлен ключ, но си го взех... Ако на чъдърите мястото им под дъжда, то на ключовете не е там... Те трябва да стоят на някоя връзка със своите събратчета или на топло в нечий джоб...
Този сега е в моя...
Не за друго... просто изглеждаше изгубен...

66. Облечи се дебело...

Вие знате ли, че след 10 дни ще е декември...

След още 25 ще е Коледа...
И 6 дни след това ще е Нова година...

Звучи ми някак страшничко... вече идват тия толкова дълго чакани празници, а пък то все едно вчера гледах фойерверките за заминаванащата си 2005 и идващата 2006...
Както Таня днес каза: "Поглеждаш назад и не си спомняш кога си се омъжила, че даже имаш и две деца!"...
Което бе образно казано на това как бързо се ниже времето (да, знам, че всички заради това мрънкате напоследък)...
Аз пък обичам декември... има дяволски много празници, рождени дни на мама и дядо, аз имам и имен ден... И разбира се много вкусни неща за ядене, които не ти се струват толкова хубави, ако не е Коледа...
Ох, рано е още, ама на мен тая Коледа ми е в главата от началото на октомври месец, така че ще ме прощавате, че я споменавам цял месец преди да е дошла...

Знаете ли, това, което всъщност чакам с нетърпение не е самата коледа или празничното чувство, което в последните години някак отслабва... Аз си чакам снега. Нищо че вече валя веднъж, колкото да отбие номера за първи сняг. Аз си чакам онзи големият бял сняг, който ще пада на огромни пухкави парцали и ще покрие всичко грозно и сиво по улиците. И чакам да усетя Онова чувство... Нали се сещате, да излезеш рано сутрин и да усетиш свежестта на всичко наоколо. Студено е, но онзи приятен и свеж начин, който вдъхват чистите неща. Разбира се това чувство се усеща само в първите дни след падналия сняг, защото после става наистина студено, но пък си заслужава като се замислиш за масовия бой със снежни топки...
И какво като вече съм голяма за такива работи...
Апропо... това хич не ми пречи да се вдетиня и да правя снежни ангели като миналата зима...
Пък и аз обичам да стоя на терасата и да дърпам клоните на липата до прозорците, когато минават хорица отдолу, едва държащите се на краката си по леда... Всъщност е мааалко гадничко, но ми е любим момент, който ако не се получи както трябва все едно не е било зима...
И обичам дълго да се разхождам навън, да минавам под дърветата и пак да дърпм клоните обаче върху себе си...
И да ме посипят малките бели чудеса, които ме заслепяват, блеснали под мекото зимно слънце...

65. Life, oh life...

photo by: dub-psychosis

Прибирах се от лекции - някак странно уморена едва в началото на деня, почти спяща и измръзваща от студ, макар че в колата духаше топло то парното...
После я чух по радиото и се оживих мигновено, размърдах се на мястото си, попитах за песента и услужливо усилиха радиото...
Почти ми идеше да пея и попитах как се казва, защото съм я чувала, но не си я спомнях, никой не можа да ми каже, само ми припомниха клипа. Но пък както обичам да правя запоних част от текста и побързах да се прибира вкъщи след като ни оставиха близо до училище. Отидох на спирката и уж сред всичките окапали листа и пожълтяла трева нямаше нищо интересно, когато забелязах едно малко храстче опсипано с ярко червени шипки. По принцип не би направило впечатление, обаче беше толкова изпъкващо насред цялото пусто пространство наоколо... изпъкващо като тоновете на песента в доскучалото пространство във вътрешността на иначе топлата и удобна кола.
Знаете ли, не мисля да пиша повече за днес, песента сама ще каже останалото...

I'm afraid of the dark
Especially when I'm in a park
And there's no one else around,
Oh I get the shivers.
I don't want to see a ghost,
It's the sight that I fear most
I'd rather have a piece of toast
And watch the evening news.

Life, oh life! Oh life! Oh life! doo,
Doot doot dooo... Life, oh life! Oh life!
Oh life! doo doot doo

I'm a superstitious girl
I'm the worst in the world
Never walk under the ladders,
I keep a rabbit's tail.
I'll take you up on the dare,
Anytime, anywhere;
Name the place,
I'll be there,
Bungee jumping, I don't care!

Life! Doo doo doo doo doo...

So after all said and done
I know I'm not the only one
Life indeed can be fun,
If you really want to.
Sometimes living out your dreams,
Ain't as easy as it seems
You wanna fly around the world,
In a beautiful balloon.

64. Намерих те, сърце мое...

Когато бях малка и често пътувахме насам натам с нашите обичах да се облягам на прозореца на колата и просто да гледам електрическите стълбове, които подминаваме. И не говоря за малките стълбове с лампи накрая, а за онази метални гиганти изоставени в права линия насред полето, изписвайки път към следващия град или село и носейки електричество натам. И винаги затварях очи и си представях в една чернобяла снимка, правилно подредени и отдалечаващи се като стройна редица от войници.
Винаги е било внушително и когато отивахме на полето с братовчед ми се приближавахме до някой от тях. От близо ми изглеждаха още по огромни, а те и наистина са си големички... Моите големи безмълвни великани... Знаете ли зарекох се да я направя тази снимка... и ще я направя... Дори някой да ме изпреварил аз ще си имам моя си...
И вчера се прибирахме с Танчето от лекции и се размазах на седалката до стъклото. И ги видях... все едно се бяха появили от нищото, все едно не ги бях виждала преди. Големи, метални и сини, а около тях преплетени десетки жици. Днес се прибирах сама от училище и пак ги гледах... права редица...
И разбрах, че това е моето нещо. Моите стълбове...
А ги бях забравила из всичко наоколо...
Намерих те, сърце мое...

63. Да видиш слънчев отблясък...

Вчерашният ден беше дълъг, нощта - също.
Но не мисля да се впускам в прекалено дълги обяснения и само ще кажа, че на практика самовнушанието било по - полезно, отколкото предполагах, че е.
Сега обаче ще говоря за днес...
Събудих се спокойна, непривично спокойна след разговорите снощи. Все едно някой, например Оле Затвори Очички, бе направил някоя приятна магия, разтворил е цветния чадър над мен и всичко просто е наред.
Няма да отричам, че повечето неща все още са в главата ми...
Но днес и сега нещата започват да излизат от тунела. И този път наистина защото всичко най - накрая е изяснено (или поне така се надявам).
А и много навреме се появи Таня с една стара тетрада от преди две години. Писали сме я около януари - февруари, когато бяхме 10 клас. Тогава, когато по сладката ирония на съвпаденията и събитията се оказахме хлътнали по едни две момчета, а после и двете накуп харесвахме смао едното от тях. Сложно беше...
Но както винаги съм казвала едно влюбване никога не ми е пречило на приятелството, с който и да е. В това винаги съм се старала и винаги ще се старая.
И в тази тетрадка сме писали общо казано: буквалните глупости - и за двете момчета, и за хората, които не сме харесвали и са ни дразнили (честно казано и сега не ги харесваме (а и сме играли на филми в тетрадката с рисунки и добре, че сме писали на коя картинка кой филм отговаря, защото сега никога не бих могла да се сетя)). Седяхме в кафето преди лекции, гледахме картинките, четяхме глупостите и се смеехме с глас, така както се смяхме и докато си писахме. Явно тогава това е бил начина за преодоляването на всичко - смях.
Но наред с целия смях си спомняш какво ти е било наистина. Спомняш си нещата, които не си предполагал, че се намират в главицата ти и до днес. Позволяваш им да нахлуят в главата ти, да разбъркат мислите ти, но не и да те разтревожат или разстроят. Всъщност те ти се показват, за да видиш, че си ги преодолял...
Понякога е полезно да се върнеш към нещата, които някога са те измъчвали, стига да не се поддадеш на мисълта "Толкова е било кофти и сега е кофти, явно винаги е кофти". Ако не можеш да избегнеш това хрумване по - добре не си спомняй, но съзреш ли поуката в грешката, осъзнаеш ли как и в какво си се спънал и видиш ли, че дори тогава си успял да се изправиш, разбираш че всичко ще бъде наред... че всичко и сега си е наред, просто трябва малко време да се загладят ръбовете на сглобката наречена "В момента светът ми е розов".
И както пее Боб Марли: "Не се тревожи, защото всички неща ще бъдат наред"...

62. Игра на възли...

Дали сте играли нa въженце някога...
Нали знаете, оплитате въжето по определен начин, после човечето, което играе с Вас захваща заплетените места, прокрава ги от друго място, после е ваш ред и така, докато не изкарате въжето напълно разплетено. Обикновено не е много трудно, но видиш ли не си ли прокараш правилно пръстите само на едно място, изпуснеш ли само една нишка и вече си безвъзвратно оплетен. Единственият изход е да развалиш играта и да започнеш отново или да продължиш да се мъчиш оплитайки всичко още повече, завързвайки още и още възли, които после се отвързват страхотно трудно...
Снощи играх няколко часа с една приятелка... днес в училище също, дори се опитах да науча един двама, пък с Поли един път го изкарахме докрая и ни остана разплетено въженце.
Та се замислих, колко много ми заприлича тая игра на връзката между двама души...
И двамата ловко се мъчите да избегнете възлите и оплитанията и понякога успявате да стигнете до красив финал без никакви обърквации. Понякога обаче нещата се объркват, завързвате ги едни такива... никакви и трябва да развалите всичко, да започнете на ново или да започнете със съвсем друг човек...
Въпроса главно се състои в това дали сте достатъчно добър, че да знаете кои възли да хванете, че да ги разплетете както трябва или ако дружката Ви оплеска нещата Вие да успеете да ги оправите...
Май още от началото само исках да попитам, Вие колко добре играете на възли?!
Затова млъквам, а Вие си отговорете на въпроса...

61. Хвърчащият куфар...

photo by: poop-art

Пътуването на една нимфа...
Или боб с катерици и калинки с майонеза, както би казал Дарки...

Донякъде ще говоря за Тити, донякъде и за себе си...
Днес най - накрая си я видях - от толкова много време... Както и Лили и едно друго Лили и не на последно място Зари (много често взех да я споменавам в блога си, тази мъничка бухтичка)...
Та, моята нимфа бе пътувала до София, а и предстоеше още по - голямо пътуване - до Берлин. Само, че кое пътуване е пътуване, без изпращане от България в името на едно Мак меню в МакДоналдс. Така че се изтипосахме там, наглабихме таблите с храна и седнахме навън да се порадваме на последните топли есенно - зимни дни.
Врабчетата ни гледаха...
Беше забавно да ги храниш с картофки, но взе да става вери крийпи, когато групата им стана огромна, накацаха по съседната маса и столове и ни гледаха страшно...
Но пък говорихме с Тони по телефона (точно сега ме хвали, че гласът ми бил готин)... тя се хилеше както винаги прави (това е чисто предположение)...
Общо взето успяхме да си поговорим, да се напрегръщаме продължително... От много време не се бях гушкала така дълго с някой - добре че е тя милата и обича такива дълги гушки.
И в момента, в който я изпратихме до микробусчето, което да я извози до летището и да превърне куфарът й в летящ такъв започна моето хвърчане по софийските улици...
Тичах за рейса (между другото още като отивах за малката срещичка ми тръгна на зле с транспорта), който се натъпка до козирката се отказах да се навирам като сардинка в консерва. Изчаках следващият, който се яви след сто години и се тутка още толкова до училище. Тъкмо седнах в стаята по Екотуризъм и майка ми ми се обади да ходя при нея на работа... Знаете ли какво си помислих, като сметнах, че трябва да взема същия път на обратно и още толкова отгоре. Точно така! Помислих си да скоча от четвъртия етаж и без това бях на него. В крайна сметка го изминах и тъкмо исках да се размажа на стола на работното си място, когато заидваха клиенти... Това е по ирония на съдбата и само защото Аз бях на работа! Къпините я взели съдбата!
Хвърчи из заведението да обслужваш...
Голямо хвърчане беше днес било то на куфари или на хора...
Всъщност много ми се пътува... И по света, и у нас...
До Монтана, до Ямбол, до Бургас и Несебър, все за по няколко дни... и все при някои от Вас, симпатяги...
До Дрезден при вуйна ми, до Лондон, до Париж, навсякъде...
Непосилно е за човек отворен към света като мен да стои с вързани ръце и крака... просто е непосилно...
Вярвам обаче, че един ден ще ида... Навсякъде...
И започвам от българските си места...

60. Елфът на розовия храст...

Или за малките нещица, които казваме, че са си само наши...
Например: Елфът на розовия храст, Цветята на Ида, Дъждът на Лия, Балоните на Боби, Шоколадът на Зари, Зеленото на Мири, Жулиета на Ромео, Червеното на Елмо, Бисквитките на Бисквитеното чудовище, Музиката на това нарисувано момиченце... И много други... За всичките важи и обратното и то в пълна сила.
Прекарах дни в чудене кое е моето нещо...
Всички горе изброени неща чувствам и мои...
Обожавам дъжда и балоните, да не говорим за зеленето... шоколада и бисквитките пък просто са оная красива сладост...
И все пак с веднъж ясно изявени "собственици" те ми се струват странно капарирани и във всеки случай Не мои...
Защото, когато кажа, че обичам дъжда всички се сещат за Лия, когато кажа "шоколад", в нечии ум неизбежно изниква Зари, а балоните и Боби са направо неразделни... Преди време предполагах, че лалетата са мои, но не говорех много за тях, а сега очевидно са на Зу и Боби... Облаците пък ми се струват някак усмихнати по начина, по който Зари се усмихва...
И аз мислих... кое е Моето нещо и кое е моята малка специалност, кое е нещото, което никой не разбира така както аз го разбирам и усещам, и кое е нещото, което никой не е обявил за свое.
Осъзнах, че дяволски обичам есенните листа, огъня, разтопения восък, пчелите, пианото, вишните, цветните реклами и спрайтът... Всеки човек си има нещо, което обича най - много... Но само аз ли не мога да избера?! Само аз ли се лутам между цветните копчета и плюша... Само аз ли не съм открила Моето нещо?
И знаете ли... номерът очевидно е да обичаш всичко наоколо достатъчно силно, че да не можеш да отделиш едното от другото... Да разделям любимите си неща и хора, да определям кое е "най", ми напомня на някоя майка, която избира кое от двете си деца обича повече...
Не зная, но на мен ми е странно... и някак празно от това, че не зная коя си е моята специалност... Но и пълно, задето понякога чувствам, че всичко е мое...
Да, всеки човек си има малки специалности, всеки е различен по свой си начин, всеки носи нещо добро и различно и с него оставя следи в чуждите сърца. Всеки слага своя цветен или невидим печат върху някой ли нещо... Всеки е целунат от Бог по челото... някои и по двата крака както обичам да се изразявам за добрите футболисти...
Мен не зная къде точно е целунал, но мисля че не е било точно там... Мен вероятно дори не ме е целунал, което не намирам да е лошо... Предпочитам да ме е прегърнал, давайки ми възможност да обгърна всичко някой ден...
Знаете ли, не искам да се ограничавам в едно нещо... не искам да отделя някое, което да е по - важно от другите...
Може би това е моята малка специалност...
Че всяко нещо, от снежинките до зелените ябълки, е моя малка любов...

59. Цветята на малката Ида...

Тръгнало ми е на заглавия от приказките на Андерсен. Точно тази ми беше една от любимите... Нали помните, цветята на малката Ида, които всяка нощ танцуват на приказния си бал... В една лунна нощ Ида се събужда от звука на пианото. Тя надзърва в съседната стая и с изумление вижда всички цветя от Ботаническата градина и кралския парк да танцуват в захлас. На веселия бал са дори и болните й цветя, които била сложила на топло в креватчето на своята кукла… и разбира защо на сутринта те са повехнали... просто защото са уморени след дългите танци.
Знаете ли, танцува ми се...
Сега се чувствам така, все едно съм танцувала цяла нощ без да спра... капнала... само дето ми липсва онова чувство на удовлетвореност след танците... просто ми е дяволски уморено.
Деня беше ужасно дълъг... ужасно уморителен... изпиващ всяка капчица сила...
Чувствам се точно като малко цвете с повехнало стъбълце, което просто е увиснало във вазата си, оклюмало цветната си главица и чакащо някой да го изхвърли, защото вече не изглежда естетически добре в стаята.
Хубаво е да си цвете... ако бях едва ли щях да танцувам цяла нощ, по - скоро бих си почивала... Поне Зари би си почивала, тя обича да мързелува (да не се засегнеш, хънски). Щях да си въртя цветната главица към слънцето, щях да гледам небето и облаците. Щях да оставям дъждът да капе по лицето ми... Да, хубаво е да си цвете, но не откъснато... да си някъде наоткрито... из полята...

Не, май въпреки дългия ден ми се танцува...
Аз дали ще си имам някоя малка Ида, която да ме гледа, потънала в почуда и захлас?!
А ти би ли бил моята малка Ида, която ще ме сложи в легълцето на куклата си, завита под детските одеалца?!

Дори не ми се пише дълъг пост...
Но пък знаете ли, въпреки всичко се чувствам приятно... душевно имам в предвид. Усмихнато ми е, забавно ми е...

58. Оле затвори очички...

Знаете ли, когато бях на 11 години се появиха първите ми проблеми с очите, заради, които и до днес нося очила. Разбира се отидох на лекар и първият, който ме прегледа (ако го намеря, ще го пребия със собствената му диплома) ми каза, че в близките няколко години болеста ми толкова ще прогресира, че... ще ослепея.
Знаете ли какво значат тези думи за едно дете, казани толкова директно и строго право в лицето му?! Едва ли знаете...
Всеки от Вас, може би някога си е представял, какво ли ще е, ако някога ослепее, но това никога не Ви е минавало сериозно през съзнанието. На мен ми го заявиха толкова твърдо, че два дена не си отворих устата и стоях затворена в стаята си.
Знаете ли какво е чувството да знаете, че вече няма да може да виждате формите, очертанията, цветовете... Замисляли сте се някога, какво би било, ако не можете да видите "малките цветни чудеса" на есента... нито на пролетното зелено. На жълтия пясък и синьото море, и белите преспи през зимата съчетани със червено - белите захарни бастунчета. Някога да Ви е минавало през ума, че въобще няма да можете видите лицето на близките си и небето от ванилия. И изведнъж ще станете... просто не зная какво следва след многоточието...
Понякога си мисля, че хората родени слепи се справят много по - добре от ослепелите след време. Родените слепи, никога няма да разберат какво изпускат... да, тежко е, но те никога не са виждали облаците при залез и вероятно не могат да си ги предсатвят така, както ги виждаме ние. И представете си изведнъж... вече да не виждаме нищо.
Тогава си мислех, че ако това се случи просто ще взема успокоителните на майка ми... Не бих могла да живея, когато съм видяла дъгата и знам, че за мен тя повече никога няма да съществува такава... истинска. Едно е да си спомняш... друго е да видиш цветовете. Много би ми липсвало оранжевото...
Имам и познати далтонисти... един пълен и един, който различава само ярките цветове. Веднъж без да исках разплаках момчето, което вижда само в черно и бяло... сиво. Не исках, просто не повярвах, че е далтонист и го попитах най - сериозно за розовите облаци... и той се разплака като малко дете. Още не мога да си го простя... И се извинявам на всички влюбени в сивото, но мразя този цвят, ако трябва да му бъда робиня цял живот. Ако ще да има милиарди нюанси... той е просто нищо и никакво сиво... без живот в себе си.

Знаете ли, гледах едно клипче...

Клипче на една китайска песничка, в което едно момиче ослепя... Момчето, което я обичаше и подари очите си на цената на това, че самият той никога няма да успее да види светът, който подари на нея. На цената на това, че той никога няма да види лицето й, цвета на косата й и бялата кожа... Вероятно съм прекалена егоистка, за да го направя... вероятно не съм срещнала такава любов, че да го направя. И вероятно никога няма да я срещна...

Изгледайте го, заслужава си...

Ти би ли подарил свят от форми и цветове на някой, знаейки, че ти никога повече няма да успееш да видиш морските вълни и горещия шоколад?
Би ли затворил очи завинаги, за да ги отвори някой друг...
И би ли могъл да продължиш да съществуваш, ако изведнъж света ти стане просто черно петно...
Аз не бих могла...

57. Четворка на поправителната...

И светът отново е цветен, а сърцето цяло...
Взех поправителния изпит с целичка четворка, което вероятно се оказва отражение на душевното ми състояние. Знаете ли, че бях решила да се откажа... Не просто от школата, тя е едно на ръка. Бях решила, че ако не взема поправителната... онази, душевната ще се откажа напълно. Просто щях зарежа всичко и само ще се връщам да поглеждам приятните неща. Но моята класна ме познава от седем години и в петък след училище, когато и казах какво мисля да направя ми каза "О, не. Ти въобще не можеш да се откажеш. Не защото нямаш правото, а защото си ти!"...
И очевидно одържах фронта, средставата оправдаха крайната цел. Главоболието няколко вечери подред зверене в монитора сруваше една четворка.
Отчаянието, вйкането и всикчо останало струваше една четворка...
Не е отличен, не е много добър, но е четворка. А това е добър резултат... Надделях оценката: "Душевно състояние - пълна скръб". Или поне така се надявам... о, нека да е така. Нека от сега следват само усмивки...
Моля...
Едва се събрах и подредих.
И просто знам, че ако ме удари още нещо... ще падна и няма да мога да се изправя. Да, винаги искам да съм като топчето... колкото по - силно го удрят, толкова по - силно отскача... Но накрая то се изтърква и Големият удар го спуква... и остава само размекната празна обвивка.
Дявол го взел пък... аз няма да седя и с плач да го чакам. Когато дойде, дойде... дотогава ще си отскачам и ще се смея в лицето на всичко, на което аз не му изнасям.
И въпреки всичко продължавам да твърдя, че живота и света са пичове...
Само хората сме джъркс...

56. Разговарях с теб...

В съня си и в мечтите си...

Не съм сигурна в кое от двете, защото не мога да кажа дали тази нощ спах или будувах блуждаейки из някакви мечти, които никога няма да станат реалност... И казвам никога, защото го знам, а тази думи по рождение не ми присъства в речника и изричането и е трудно.

Късметлия си...
Смоняш ли си мечтите ми, а сънищата ми, помниш ли!? Ти не присъстваше там, но дали ги помниш...
Всъщност как би могъл да присъстваш където и да е, когато просто не съществуваш... Не си е реален, ти си просто моя блян и фантазия, нищо повече...
Да, късметлия си...

Като такав никога няма да се срещнеш със суровия свят, а ще останеш на скрито... само в моето съзнание. Не че там е много сигурно, дори е самоубийствено понякога, но е по - добре от това да си навън, така изложен на вятъра както съм аз...

I had a dream last night
You were there
You held my hand so tight
I thought I'd just die
Do you remember?
When we use to have
So much fun
I used to cry sometimes
Those days are gone
Did you remember?

А знаеш ли, че те обичам?!
Не, нали...
Едва ли има значение дори да знаеше... И знаеш ли защо няма значение?! Защото колкото и да си те представям ти никога няма да можеш да ме докоснеш наистина... Няма да ме целунеш така както го правеше снощи в сънищата ми, защото те просто не са реалност...
Както казва Зари, те са само скритите трепети на душата... Защо ли скрити, когато аз ги споделям всекидневно поне на един човек. А може би не ги споделям напълно...
Може би не споменавам как се чувсвтам, когато отмяташ с пръсти косата ми и когато устните ти докосват челото ми...
Да, това вероятно го пропускам...
А знаеш ли, че още не мога да махна снимката ти... Не си е реален, но имам твоя снимка, да... И я гледам всеки ден, сърце не ми дава да я скъсам и да я пратя в кошчето... Защо ли? Скритите трепети на душата, че може би ще прекрачиш стената на иреалното и ще станеш истински...
Кой знае...

55. Нещо ново, нещо старо...

Днешния ден няма нищо общо с младоженци, бели рокли и ориз.
Използвам фразата за заглавие, само защото днес се случи така, че и имам и двете.

Започвам със старото, което още не съм получила съвсем...
Другата неделя ще имаме среща с учениците от бившия клас. Някои от тях не съм виждала от четири години, някои виждам от време на време, а някои виждам всеки ден. Някои искам да видя, други - не. Някои ще ме очароват с промените в себе си, други - не. Всъщност едва днес научих, а вече искам да идва идния уикенд и да се срещнем, да поговорим, за сега, а после и за това, което беше, но вече не може да бъде. Ще се посмеем на нечия издънка, ше се сдухаме за нещо, случило се преди време. Всъщност като цяло вероятно ще бъде забавно и приятно. Не вярвам някой да ме ядоса или нещо такова, просто ще се радваме, че се виждаме. Като се замисля... ами че то повечето си ги спомням съвсем бегло и изведнъж започват да ми изплуват лица и случки.

Нека идва вече...

Но да минем към новото...
Нова "философия" и нова "етика" за живота и света...
Една дума... Уика...
Може би...
Отворена съм към нови неща, искам всичко наоколо да е чисто, неопознато, просто ново. Може би затова го отбелязах с нов каскет. А по принцип шапки не нося...
Време му е очевидно...
Има и друго ново нещо... но все още няма да го кажа. Не че е важно, но за мен е... има голямо тълкование в две страхотно противоположни посоки...
Защото се чувствам нова.

54. Мемоари на целувките...

Честно казано имам чувството, че съм забравила как става тоя номер. Общо взето, винаги когато не съм се целувала от много време (в случая са минали шест месеца (или половин година, което звучи по - грандиозно)) ми е едно такова... все едно съм го забравила. Всеки следващ път обаче се уверявам, че е като карането на колело... Няма начин да го забравиш. Но пък всеки следващ път с нов човек е страшно забавен...
Опипвате почвата и разбирате, че стиловете Ви ама хич не си пасват. Затова започват да се правят компромиси... Нагаждаш се по него, той по тебе и в един момент той прави твоето, за да ти е удобно на теб, а ти неговото и общо взето пълна обърквация. На мен в такива моменти ми е или крайно досадно или крайно разлигавено и се хиля като идиот. В крайна сметка обаче успявате да се нагласите един по друг и после става лесно.
Докато не дойде следващия нов...
Всъщност нещо се бях замислила за първата си целувка...
Интересно, но при мен се получи още от първия път. Не че знаех точно какво и как да го направя, то просто стана... перфектно. Нищо сега ненавиждам човека самата целувка си спомням с умиление, момента беше красив, нещата просто бяха други, отношенията ни също... и бях хлапе, прибрах се цялата разтреперана, зачервена и обяснявах на брат ми, а той не проявяваше особен интерес.
Втората целувка я преживях като първа. Беше с друг човек и беше за отмъщение. Беше сладка, зла, но сладка... И беше по - хубаво, по - приятна и... абе все едно втори шанс за първа целувка.
Пък после... с много хора съм се целувала и все още втората си беше най - хубава. Още не съм намерила момче, което да се целува, като онова... без име. Но пък и друг път съм се целувала така... лошо, з аотмъщение и пак ми беше много сладко. Май точно тези целувки, с ами били най... хех... Зверче съм очевидно. И какво от това?!

Но пък искам... Наскоро Мъро ме навежда на темата и ми се целува. Даже някакъв тест си правих... била съм имала перфектна техниха и дрън дрън. Едва ли... така на теория може би. Е, не че не са ми го казвали и на живо *усмихва се загадъчно*, но не се имам чак толкова добра...
Ох, стига за целувки, че ми се целува, ама много...
Много лошо - нямам близки изгледи...
Което не ми пречи да си го предсатвям, но друго си е... да си е наистина все пак.

53. Rollin' on the floor laughin'

Днес ще се смеем... Не, няма само да се усмихваме, ще се смеем от сърце, така както не сме се смяли от много време насам... ще сме смеем толкова силно и толкова дълго, че ще ни заболи корем...
Ако питате какъв е случая, ще кажа, че случай няма...
Трябва ли да има случай и причина, че да е щастлив човек, да е позитивно настроен и да се смее от сърце?
Аз казвам, че не трябва. Човек може да се смее винаги когато поиска, дори да не му е особено смешно. И определен час за смях няма. Няма записвания на дълги листи, смееш се когато ти дойде от вътре. Тихичко, силничко или с цяло гърло. Дори да изглеждаш като идиот...
Смеха не е знак на лудост, както някой твърдеше. Знак на лудост ли е да покажеш на света, че си щастлив? Знак на лудост ли е да видят хората, че душата ти е пълна с положителни емоции, които просто трябва да излязат и да зарадват и останалите? Не, не е... Луди са тези, които казват, че е. Смеха е хубаво нещо, кара всички наоколо да се усмихват, зарежда ги позитивно.
Ето днес например, с някои от дружките седяхме в часа, на едни десетокласници, които правеха контролно по история. От опит знам, че нашата класна дава кофти контролни, което беше и причината почти всички да са омърлушени. Да, обаче ние най - нахално се настанихме в часа и най - нахално ги накарахме да се заусмихват...
Как ли - говорихме си глупости (не простотии, но неща, които не са особено важни от обществена гледна точка)...
Нали два дни не бях ходила научилище, имаше какво да си кажем, на какво да се посмеем както си трябва. Вероятно някои хора малко бяха отплеснали днес, защото постоянно пускаха някой друг лаф.
Общо взето с Танчето решихме да ходим на кънки на лед и много се смяхме на идеята как ще отидем на леда, ще паднем, че се мъчим да станем пет часа, за да паднем отново... Толкова ни беше забавно и смешно, че сме си запушвали устите с ръце, за да не се изхилим прекалено грубо. А всички се въртяха и ни се усмихваха и само повтаряха "Е, какво си шушкате сега там, че е толкова смешно?". Даже госпожата ни погледна и ни се ухили учудено...
Отдавна не съм се смяла така, както се смях днес в почти всички часове. Отдавна не ме е боляла устата от смях. Дори коремът ме заболя по някое време, толкова много ми бе смешно и забавно.
Знам ли... денят си беше нещо, което не съм имала от много време.
Беше от ония... многоцветните, изпълнени с много звуци и веселие...
Или поне така го усетиха моите сетива...
Да, смееш се и забравяш всичко останало. Улових се, че вече не мисля за някои неща, които миналата седмица не успяха да ми излязат от главата, дори когато правех сметките по счетоводство, на контролното. За тях сега мисля само, когато си легна вечер и няма какво друго да правя...
И ми мирише на Коледа вече, може би заради коледното звънче, което съм закачила на телефона си... едно такова мъничко, но звучи точно на... Коледа и празници...

Ей, благодаря за днешния ден... не че знам точно на кой трябва да благодаря, просто благодаря...
Тъ тъ ръъъ...

Nelly Furtado - Somebody To Love

52. Съблечи ме...

Ох, днеска ми е подчертано развратен ден...
Още от рано всички ми говорят за някви си ти работи, за които моите детски уши все още не са пригодени (кой залъгвам, Чийзъс)... То не бяха подробни обяснения и какво ли не...
Не че не ми беше забавно, разбира се... То не би могло да е другак, веселко беше, смяла съм се от сърце...

Та, да те питам, ти кога махаш дрешките?! На първата среща... на втората... или чакаш да се опознаете по - добре с човека?! Колко бързо се предаваш под чара на симпатичното същество от среща или на твоето собствено желание и захвърляш парцалите на прикритието, предлагайки вече разголената си душа?! (Нали не мислеше че ще говоря за истинско събличане... о, не... аз съм човек на метафорите, ако вече не си разбрал). Колко бързо се доверяваш?
И въобще кое му е хубавото на това да се поднесеш голичък на някой... Туко - виж ти забелязал някой недостък и ще има да ти се присмива. Е, не че винаги е така, разбира се... Хората очевидно имат нужда сами да се съблекът понякога. Просто да се отпуснат и да си покажат всичко, до рождените белези на... абе, на места, които по принцип са скритички...
Обаче пък да ти кажа има много опитни мачовци... при тях без да искаш изведнъж подскачаш стреснато и осъзнаваш, че дрехите ти отдавна са разхвърляни на такива места, че даже не можеш да си представиш коя Света крава ги е кичнала там. Толкова ловко са те оплели, че не си разбрал, кога си разкопчало самичко копчетата на ризката, после ципа на дънките, че чак до чорапите. Бива ги, много а добри... а и често се срещат, обаче на всичкото отгоре са зад чертата, обозначваща "лошите герои във филмите". В смисъл... разбра ме май, те просто са опитни гаднярчета... (възможни са изключения - добрият лош гадняр, например).
Както и да го сучем обаче събличането си е проява на чиста форма на доверие към човека, пред който сме оставали блузката да тупне на пода. Дори да сме прилъгани пред него изпитваме чисто на сигурност (дори лъжовна да е) и му вярваме. Той ще ни пази... (да ама не, бих казала аз... или поне в повечето случаи никой не те пази, даже не ползват... ония малките гумените... отплеснах се). Обобщавам от този параграф: исках да кажа, че когато се събличаме пред някой твърдо вярваме, че той е правилния човек, който може да види всички белези и бенки без да се уплаши и да ни зареже след това...
А да се събличаш или да те събличат обичаш...
Ох, да отплесвам се...
Обаче аз обичам да ме събличат...

51. В леглото...

Днес си беше един пропилян ден за живеене като цяло... Да го бях проспала май щеше да е по - добре.
А може би не...
Не съм излизала въобще, прекарах си един окъпан ден на топло в леглото с няколко учебника. Не че научих кой знае колко много или нещо такова, но поне си свърших няколкото работи.
Всъщност днес си беше един от ония дни, в които си отдаден или на спокойствието на завивките или на самотата в същите тия завивки... Нали все пак си самичък под тях. Аз ще го определя като ден за размисъл... Защото главно си слушах телевизора, чертаех графики, учех определения и размишлявах. Отдаде ми се да го правя всичкото наведнъж и от без никакъв проблем, но размислите си бяха най - важни...
Вчера обаснявах на Зари, че имам желание нея и още няколко души да си ги запазя като приятели за по - дълго...
И днес осъзнах защо го искам. Ние сме си деца... нищо, че един е на 21, друг на 19 или не знам си колко си... Ние сме си деца, лесно се затрогваме, лесно се усмихваме, лесно преодаляваме висчко, защото то още не е станало толкова дълбоко и силно, още не ни е заблъскал както си трябва живота...
И искам да запазя хората около себе си, за да мога да ги видя какви са, когато всички пораснем. Искам да съм голяма и да кажа... "Ей, ние се познаваме от вече 8 години, преминахме през толкова неща заедно и пак сме приятели, и пак сме заедно". Отношенията разбира се ще са се променили или задълбочили, но искам да ни видя след време...
Сигурно би било хубаво да поддържаме същите тия отношения...
Пък самотната гледна точка в леглото няма да я обяснявам. Имах си час за реване, не че се разплаках... Не ми достигна малко, явно вече наистина съм се поуспокоила... В смисъл, явно да, на децата бързо ни минава... Падаш, ожулваш си коляното, разплакваш се, ставаш и се усмихваш, защото са те целунали и ти е минало...
Което не че е лошо, ама...

Ох, пиша еднообразни и глупави неща...
Нищо, скоро ще се оправя както си трябва...
И после ще пиша глупости...
Ще ме изтърпите малко...

50. Да ти пишат двойка... по любов!

Да, днес бях на изпит и за неразбралите изкарах цяло и пълно 2... всъщност то може да е по милост, вероятно са ми добавили три еденички, за да вляза някак в системата на оценяване, ясно е че не могат да ми пишат в книжката "Държавно управление: Оценка: -1" и затова са се направили на добрички...
Оставете, че е смешно, ами от сто души около 70 в събота сме на поправителна...
Това вече си е смешно... и после защо в България няма добри управници, ми всички изкарваме "слаб" на изпита по управление...

Няма да говоря затова сега, обаче...
От близо седмица се опитвам да напиша поста, който ще последва надолу, но вероятно не исках да афиширам с него някои събития и случки... Пиша ги някакви такива съвземащи се, но не съм написала от какво се съвземам, нали...
Не че и сега ще го напиша конкретно, Вие сте умни ще се досещате...

Интересно ми е какво правите, когато Ви драснат една хубава и завъртяна двойчица по любов. Ей така, на хубавата бяла и напарфюмирана хартия, една грозна, черна двойка, която направо да ти скапе целия живот в близките дни. И също като за поправителна сесия, сядаш преговаряш всичко и оставяш квесторите, в случая съдбата да ти пише поне тройка и да те остави намира. Обаче, докато научиш за поправителния изпит направо ти се съсипва живота - стоиш по цяла нощ буден и повтаряш онова глупаво определение, а именно "Ще го преживея и това, в крайна сметка не съм първия, нито последния с двойка и разбити чувства!". Неясно го разбираш, но не успяваш да го запомниш и разбереш както си трябва и продължаваш да си представяш огромната изкривена цифра, от която ти се повръща (защото докато си чаках оценката на мен ми се догади истински, направо не можех да дишам). Накрая с много мъки изкарваш нещичко над 2... Някак си изтриваш числото на хубавия лист, но очертанията му си остават и хартията е протъркана. А най - често дори не я трият, а до нея пишат "Изкарал на поправката... еди - колко - си". Т.е. като някой го погледне винаги вижда, че първо си бил скъсан... Разбира се, не че си много удовлетворен след поправителната, защото не си я получил тая заветна шестица и тия проклети чувства от другата страна - на пейката на изпитната комисия, но поне вече не си на ниво две и някак си я преживяваш цялата история. Или поне се опитваш...
За жалост обаче, лошата оценка не се забравя... Аз все още помня двойката си на изпита по математика след седми клас. Помня и всичките си двойки по любов... те просто са си там, поглеждаш си дипломата след време и те си стоят, за да ти напомнят, че някъде нещо не си го научил както трябва... Най - лошото е, че особено на вълна чувства човек трупа наистина много двойки. Дори, когато получи 5 или 6, след време то вероятно се превръща в 2... Защото все някога нещата рухват до слаб...
Моята диплома е с общ успех малко под три вероятно... Колко жалко...
А оценките май са наистина много...

49. Цветни копчета...

Случайно да имате някоя кутия с копчета някъде у Вас...
Със сигурност имате, всеки си има...
Огромна кутия с копчета - обикновени, бели, черни, цветни, малки, големи, метални, с малки стъкълца изглеждащи като брилянтчета...
Копчета събирани от мама или баба с цел като се скъса и загуби някое копченце от някоя блуза да могат да измъкнат кутията, да изровят някое подходящо и да го заместят с два - три шева. Днес разрових кутията...
Та спомням си бях си правила преди, бе нещо като табло...
Една стара тениска, окачена на закачалка насред стаята с пришити към нея копчета. Копчета на непривични за копче места...
Всяко бе различно от другите, всяко имаше свой си смисъл разбира се... Всяко копче беше мой приятел. В смисъл, не че самите копчета ми бяха приятели, де. Те просто бяха олицетворение на приятелите ми. Изчаквах да мине известно време след запознанството ми с някое човече, преценявах го и ако сметнех че го чувствам като приятел внимателно му избирах копче и го зашивах някъде из тениската. Никога не съм събирала повече от десет копчета накуп... и веднъж дори остана без нито едно копче. По едно време често се сменяха... и тениската се износи. Стана цялата на дупки, защото когато свалях копче шевовете си личаха.
Накрая когато реших, че душата ми доволно се е изтъркала, разкъсала и надупчила изхвърлих тениската. Но пък мисля сега да си направя нова... някакси не се чувствам изхабена... мога да побера още копчета, мога да преживея още разшивания...

За Таня веднага намерих едно посипано с брокат, лъскаво и черно...
Зари... запазвам ти едно квадратно кихлибарено на цвят копче...
За Мъро си избрах едно голямо синьо...

За сега ще си спестя защо и къде точно ще ги зашия, но един ден ще разберете...
А утре ще избера другите копчета...

48. Бягство...

photo by: whereismouse

Аз не слушам българска музика като цяло...
Това знаят всички мои близки приятелчета...
Но да, определени неща си заслужават, определени неща никоя друга музика не би могла да "нарисува" така както ги "рисува" българската музика...
Не зная защо обаче си позволих да се отдалеча дори от тези, въпросни красиви песни...
А ги обичам и винаги съм ги обичала, но може би не съм искала да го призная...
Долу написаната песен най - често ме сдухва, защото я слушам в моменти, в които ми е криво. Действа потресаващо силно, особено ако моментът е точно такъв. Даже само преди няколко дни ми влияеше точно така, в точно един определен момент, в който исках да седна и просто да плача... да си напиша едно "Оставете ме сама! В момента се отказвам от живеенето, а всички знаете колко пристрастяващо е то!" на челото си и толкова...

Авеню - Бягство

Последна нощ, а утре ме очаква път.
Поглеждам през прозореца дали навън вали.
Не ме е страх от теб, не искам да остана тук.
Това, което остава да направя пак е да бягам.

За кой ли път аз признавам пред теб,
че не мога да бъда сам. Безброй години.
Години наред аз не мога да спра своя бяг.
Защо повярвах на думи,
в които не вярва и малко дете.
Защо избягах, защо повярвах.

Дали дъждът навън или студът във мен
е това, което спира моя бяг. Оставам тук.
Не знам дали страхът, че връщам се отново тук
като странник без подслон, загубил своя дом.
Не спира сега.

Знаеш ли...
Не се интересувам от къде идваш...
Важното е, че идваш при мен...
Знаеш ли...
Не се интересувам от миналото ти и не те съдя заради него...
Интересувам се от това, че настоящето ти е обвързано с мен...
Знаеш ли...
Че ако си тръгнеш от мен, ще се моля да се върнеш тичайки...
Или ще избягам с теб...
Но знаеш ли...
Че ако поискаш няма да те спирам, защото нямам право да ти забраня нищо...
Всъщност... знаеш ли...
Че няма да позволя да се случи нещо, което да те накара да поискаш да избягаш...

Така че, нека не мислим за бягството в толкова лош аспект...
В крайна сметка всяка сутрин бягаме заедно в парка...

За всички мои приятели... и за онези, които няма да пуснат да избягат без да се боря за тях... И сега се чудя да споменавам ли имена или да напиша, че те си знаят... Защото може би не си знаят, може би не са сигурни, защото само аз мога да кажа, кои чувствам толкова близо...
И все пак ще го оставя безименно... Нека го почувстват сами... успеят ли, значи всичко е наред...

47. Humanity can be beautiful!

Изпитвам острата нужда да му подаря цял един пост... Може би с малко повече думи отколкото би трябвало, но изпитвам нужда. И да, казвала съм, че такива красиви неща, не бива да се натоварват с думи, но аз ще опитам да го направя без да го разваля...
Първо го изгледайте, моля...

Безплатни прегръдки...

Историята си е красива, дори малко вдъхновяваща...
Преди около 2 години и половина или малко повече, момчето от клипа, Хуан, който е от Австралия се прибрал в Сидни след пътешествие, и виждайки колко нещастни изглеждали всички решил да пораздава малко безплатни прегръдки. Както сами видяхте забързано ежедневие в началото дори не позволи на хората да му обърнат внимание... или може би не смееха. Само че с първата прегръдка всичко стана цветно...
Обаче... общината го кара да направи застраховка обществена отговорност (явно смятат, че някой ще се нарани от всички тези прегръдки?!?) на стойност 25 милиона долара и той събира 10 хиляди подписа и отново получава разрешение да раздава прегръдки безплатно в една от най - оживените части на Сидни. Той вдъхновява интернационално движение, което раздава безплатни прегръдки. Кампанията е проведена в 25 страни след това - от Чили до Корея и Израел, а всички новини предават за Хуан... Дори всеизвестната Опра го кани в шоуто си.
А знаете ли, че дори има Световен ден на прегръдките... И когато търсих на коя дата е всъщност този ден открих... поне 10 различни дати, и цяла лятна седмица посветена на тях... Наистина много прегръдки...
Очевидно има начин да обърнеш света. Очевидно има начин да накараш хората да се почувстват по - добре, по - усмихнати, по - добри... Очевидно... само трябва да намериш начина. И да, вероятно знаем, че утре човека, който сме прегърнали ще е забравил, а ако не е това сигурно с нищо няма да промени начина му на живот и всичко останало... Но за един кратък миг, той ще се е усмихнал, ще е разбрал, че има и човечни хора...

Колко ли хора имат нужда от прегръдка...
Не зная за Вас, но аз не мога да спра да го гледам или да слушам песничката...
За мен всичко е уникално красиво и нежно...
Зари снощи обеща да си направи табела за другата среща... хех...
Хора... просто отворете ръце и прегърнете света...

Sick Puppies - All The Same

46. Дори стъклото изтичало...

Или пост посветен на часовниците и на това как въртенето на стрелките ни лекувало...

Никога не съм била поддръжник на теорията че времето лекува, че с времето чувствата се забравят и дори изчезват. Времето може би само притъпява, но и затова не съм сигурна. Ако времето излекува нещо, ако то заличи някои чувства, то значи те не са били истински или са били слаби, малки и незначителни. Истинските неща не се забравят, тях и въртенето на стрелките не може да заличи. Колкото и листчета от календара да откъснете, отбелязвайки новия ден истинските неща ще си останат някъде там, на дълбоко, на сигурно, може би някъде, където не продполагате, но ще ги има. Вероятно дори няма да знаете, че ги има и че ги помните, но някога, някъде по някаква причина ще се случи нещо, което ще ги извади отново на повърността, за да Ви покажат, че времето е просто величина измислена от хората и че часовниците просто мерят тази величина...
И всъщност целия процес на потулване и заряване на чувствата става бавно. Случвало ли Ви се е да мине половин година, година или повече от някое събитие, което по някакъв начин Ви е потресло, извъднеж да се сетите за него и да видите, че то е още там. В съзнанието Ви и само споменът за него Ви докарва до сълзи отново, защото тогава, а и дори сега сте го почувствалии го чувствате истински...
Ето, видяхте ли... времето не лекува...
Чували ли сте, че стъклото е течност и че тече...
Че, когато отидете в някоя много стара къща долната част на всички прозорци винаги е по - дебела от горната, защото през цялото време стъклото е текло надолу, изтънявайки в горната си част, но натрупвайки се долу...
И това е съвсем незабележимо, освен, ако не го измерите или ако прозорецът не е наистина много много стар, че само при допир с пръсти да усетите я тънкостта, я дебелината...
Само това може времето... Да изтъни чувствата горе, само в горната им част... днес, когато не Ви правят впечатление... За жалост или не обаче те са се натрупали някъде, по - силни, по - истински и по - здрави...
И чакат да си спомните за тях...

Не, времето не лекува...
Времето не Ви кара да забравите...
То е просто е малка инжекция от успокоение...
Ей видите ли минало е толкова много време, не би трябвало да ни боли вече...
Да...
Ама не...