141. Breathe...

Поеми си дълбоко въздух... под вода...
И пий от цветовете на дъгата...
Тези две неща ти се струват трудни, нали?! Превърни ги в копнеж на сърцето си, бори се докрай и ще успееш...
Ела, ще ти покажа как... И не забравяй да си вземеш сладолед...

photo by: Niktoria

Някога Тя имаше две мечти... Красиви, истински, големи мечти. Старателно изрисувани в съзнанието й, добре съхранявани и доразвивани. Всяка от мечтите си имаше някакво сигурно ядро, но периферията се изменяше, пооправяше и допълваше в зависимост от настроенията й... Да преследва тия мечти, да се протяга към висините и да тича неуморно бе нещото, което я държеше будна... истински жива отвътре. Стремежът към копнежа на сърцето ти било най - красивото нещо, казват някои... Тя не беше сигурна дали са прави, но се стремеше към тези два красиви копнежа на сърцето си с всеки изминал ден, с всяка изтичаща между пръстите й песъчинка от вечността. Не се спираше никога, колкото и изгубена да изглеждаше каузата и колкото и нереални да изглеждаха шансовете един ден да успее да докосне мечтите си дори за миг. Защото, с цялото ми уважение, бляновете й бяха крайно... крайни. Невъзможни... Само че ако искаш нещо истински... ако положиш всички усилия, ако се бориш до края въпреки всичко, което понасяш междувременно... накарая го получаваш. Миг на истинско щастие... различна песъчинка от всички онези... различна. Но само една, която също си заминава във вечността... И после блуждаеш... Успял си, постигнал си своето, взел си го... но... Но си загубил копнежа на сърцето си. Затишие... вече нямаш към какво да се стремиш, вече нямаш за какво да се бориш. Радостта ти е била неземна, когато си хванал своя сапунен мехур, но след това... след това какво. трябва да търсиш нов копнеж?! Да... точно това трябва да направиш. Да намериш новата си цел... За свое улеснение Тя имаше и втора мечта, както споменах още в началото. Друг копнеж... може би дори по - невероятен от първия. Но след като успя да хване първия... тогава защо... защо да не успее да хване и втория. Той вече не изглежда толкова далечен, не е закачен на толкова високо... Защо ли обаче имаше чувството, че няма да успее? Може би да се бе уморила след дългото гонене на първия... Не, не беше. Но я бе страх, че след като хване и този мехур... няма да и останат други. И трябваше да търси нови... Не че се страхуваше от промяната, но... имаше нещо жалко, в това да загубиш целите си, да загубиш пътя си, дори да си стигнал до самия му край. Да, беше славно... но беше и жалко...

Синият ми облак протяга ръце към своя блян... Ей, сладурче... ще те повдигна, за да го стигнеш, ако искаш... Но сигурен ли си, че си готов да го хванеш... Ако нещо не е наред след това...

140. Why...

Чудно й беше...
Защо хората виждат нещо хубаво и масово започват да го използват...
Вместо да измислят нещо хубаво сами... Нещо от себе си...
Може би просто не искаха... а може би просто не можеха...

photo by: sugarfree cherry

Не така... Не че имаше нещо против. Имитациите само я ласкаеха... тъй или иначе те разпространяваха не друго, а именно нейния образ. Правеха я по - известна, по - търсена, по - интересна... по - забележима дори. И най - хубавото от всичко бе това, че колкото и да се стараеха да приличат на нея те оставаха само имитации... парчета хартия излезли изпод принтера. Тя оставаше оригинала... Първата... Истинската. И нито един от всички онези фалшификати не можеше да и стъпи и на малкото пръстче, защото тя бе създадена с чувство, изградена от мечти и сини облаци... А те бяха плод на копирната машина. Жалки нейни дубликати без никаква стойност. Тя беше бисерът във короната пълна с фалшификати... И не само бижутерите забелязваха, че само тя има нужните карати, всички го забелязваха и знаеха, че брилянтите около нея са нищо и никакви стъкълца. Жалко, че самите те не го осъзнаваха...
И както казах, не че тя имаше нещо против имитациите... Но те я правеха някак тъжна. Нима хората около нея бяха пораснали толкова лишени от фантазия, от въображение, че трябваше да имират думите й, почерка й, усмивката й дори... Не разбираше защо те се опитваха да намерят себе си, докато гледаха в нея, докато се правеха на нея... Защо не поглеждаха в себе си, защо не ровеха в своята същност, а ровеха в нейната... Глупаво бе да не слушат себе си, да не слушат сърцето си, а да се опитват да слушат нейното... тъй или иначе те не можеха да хванат нейния ритъм...

Синият ми облак се оглежда да не би някой да го е изимитирал. Слава Богу за сега няма натрапници... И да има те дори не биха могли да са като него. Защото той е мой, уникален...

139. Sugar...

Щеше да е много хубаво, ако хората по - често се замисляха за последствията от действията си... Щеше да е много хубаво...

photo by: monstermagnet

Обичаше шоколада, захарния памук, жилираните мечета, близалките, бонбоните с пълнеж, захарните петлета... Как би могла да не ги обича, всяко дете ги обичаше и хич не го интересуваше колко много му се увреждат зъбките от всичките тия сладки неща. На децата хич не им пука за такива неща... Те не мислят за бъдещото, те мислят за днес. Дори не за днес, дори не за онова, което ще е след пет минути... мислят само за настоящия момент. Когато си малък и светът още не те е взел в суровите си ръце на кукловод, докато пет пари не даваш за нещата, които ще се случат след време, същестува само едно нещо... кратко и ясно... Сега! Тропават с краче, искат си шоколада Сега и на момента пък за кариесите ще се мисли утре на зъболекарския стол, защото Сега това утре изглежда така далечно.
Тя беше същата... като малко дете, което иска всичко на момента и което не мисли за последствията от действията си. Че защо да мисли за тях... какво толкова лошо може да стане?! Тя беше само на 17... животът беше пред нея, живот с принцеси, феи и Пепеляшки... Както и пукаше какво ще стане утре, след пет месеца или година. За Нея бе важно да се живее за мига без да я интересуват последствията от всичкото това ядене на шоколад. Щеше да ги мисли, когато се проявят.
Докато не се появи Някой... Някой я дръпна на земята, Тя се удари и му се нацупи, а после налапа голямо блокче шоколад, сладкото я успокояваше. После взе да му мрънка и да му се обяснява как си е нейна работа какво ще прави... "Аз съм на 17, няма да умра утре, животът е пред мен" рече Тя. "Добре дошла в Големия свят, глупаче. Нека те открехна по въпроса... всеки ден умират седемнадесет годишни, всеки ден умират деца. Направо се чудя как си оцеляла толкова дълго време, живеейки така. Късметлийка си, че си успяла... повечето не успяват. Стъпи на земята и не яж толкова захарни петлета, някой ден късметът ти ще изчезне и ще се наложи да седнеш на зъболекарския стол, а уверявам те, там не е приятно. Не можеш вечно да разчиташ на Нищото. Не казвам да не ядеш повече сладки неща, казвам да започнеш да мислиш!" каза Някой и се усмихна, а Тя погледна шоколада в ръцете си. Когато вдигна поглед Някой беше изчезнал... във въздуха имаше само аромат на канела.
На следващия ден изхвърли почти всичкия шоколад... всички бонбони и лакрицови пръчки. Остави си само няколко блокчета, които да ползва, когато и стане прекално горчиво. Купи си четка за зъби... И започна да мисли повече за своето Утре...

Синият ми облак се тъпче със захарен памук... отново... Бузите му са целите в захар... Мой малък симпатяго, ще те заведа на профилактичен преглед скоро... Well, Well...

138. I saw...

Видях и цветното... и черно - бялото...
Видях грозното и красивото...
Видях всичко...
Видях теб...
И все още не съм наясно какво точно да мисля...
Може би защото си прав... че си като мен...
А аз най - трудно вадя изводи... за мен самата...

photo by: FurtiveLungs

Във всички приказки имаше по един персонаж, който винаги много приличаше на онзи, светлия, важния... Но този персонаж винаги оставаше в сянката на главния герой, макар че бе също толкова красив, умен и добър... Просто така са създадени приказките, не би могло да съществуват много главни герои в тях... Точно такъв второстепенен персонаж имаше и в Нейната приказка. Е, Тя още не бе сигурна дали той е точно като нея, но поне беше разбрала, че имат доста прилики. Може би и затова, когато един ден той я попита какво е нейното мнение за него Тя не можa да отговори. Че какво мнение би могъл да имаш за огледалния си образ... мнение равно на това, което имаш за себе си, предполагам. А тъй като на Нея и беше трудно да говори за себе си, да описва характера си и да изброява предимствата си и недостатъците си, Тя не можа да отговори на зададения въпрос. Измънка няколко прости думички, както се казваше колкото да отбие номера, защото наистина не можеше да му обясни... да му покаже себе си.

И не искам вече да поглеждаш назад...
Виждам започнал си да правиш нещо, което правих Аз наскоро...
На чисто и ново...
Смени всичко...
Усмивката промени... Нека е онази по - искрената... Ако ще се усмихвай по - рядко, но нека е истински... Една истинска струва повече от милярд фалшиви... Не се крий, не слагай маски... Вярно, полезно е, не го отричам... Но бъди истински колкото можеш по - често...

Синият ми облак ти подава ръка... Не е хубаво да си сам при преходи... И колкото и рядко да си пишем и колкото и да не ми е ясно какво мисля за теб все още... Съм тук... За теб... Right Here...

137. Пропилени дни...

Нима аз мога да кажа какво е любовта?! Нима Вие можете да дадете дефиниция за нея?! Човечество винаги се е чудело... защо ние и защо точно днес ще успеем да обясним?!
Всъщност знаете ли... Можем... Не да дадем точно определение и не че можем да опишем изцяло чувствата и мислите си по въпроса, но знаем какво е любовта... Всеки, който я е изпитал знае какво е сърцето да "танцува"...
Как я разбирам Аз ли?! И как разбирам чувството...

Добре, ще се опитам да обясня...
Като Хемингуей...
*смигва*
И мисля, че на един човек ще му е особено интересно или поне забавно и приятно да прочете точно това... хм... описание...
*хайде сега спри да се усмихваш и чети и ако четеш бавно и си представяш всичко... ще ме разбереш*

photo by: promis

Върви срещу теб... небрежно, с ръце в джобовете... с лице огряно от усмивка, събрала всички цветни дъги... Отначало дори не подозираш... но изведнъж... Ще ти се да тичаш към нея... но някак те е страх... дали няма да се разочароваш... или тя от теб... Сега вече ти идва да побегнеш... в другата посока, надалеч, бързо! Само, че си вцепенен... очарован и заинтригуван... И изведнъж започваш да се чувстваш... като нощна пеперуда... онази, която се страхува, че ще изгори... че ще изгори, ако приближи пламъка прекалено... и все пак неустоимо я привличат... светлината и топлината, която излъчва... Има нещо опасно... и нещо страшно... И докато си се чудил... дали да бягаш или не... дали да целунеш пламъка или да се отдръпнеш... тя вече се е приближила до теб... прекалено... Влязла е под кожата ти, в сърцето ти... влязла е в теб... Изведнъж отваряш очи... и устните и са на милиметри от твоите... Докосвате, усещаш дъха й, чуваш гласа й...

Солено море, окосена трева, разтопен восък, китари...
Канела, кадифе, пиано, розови листенца, дъжд...
Шоколад, портокали, цигулка, дъга...
И след дъгата още дъжд... Ванилия, шампанско...

Всичко слято... Запълващо сетивата... Главата ти се замайва от емоцията... причернява ти... сърцето "танцува"... Не ти стига въздух и искаш да дишаш... И боли, безумно боли... когато те остави да си поемеш дъх... Хем си бил пренаситен... Хем си поискал миг спокойствие... Ето, получил си го! Но те боли... И искаш пак да си замаян и пак да нямаш кислород... И това ще стане... Сега нека малко те боли... Защото истинското очарование... то се крие в онова, което имаш за миг... в онези неща, необятни като окена... но кислородът ти стига да видиш само малко от него... Ако си късметлия... Ако за нея ти носиш името "любов"... То тя ще се върне... И пак ще и дадеш дъха си, защото за нея би дал всичко... Но и тя ще ти даде своя...

И е объркващо...
И е малко смешно..
И е красиво...
И си щастлив...

***

Авеню...
Пропилени дни...

*Караш ме да изтръпна...
А защо, защо го правиш...
Не че не ми харесва... Харесва ми...
Нощна пеперуда...*

Разказваш своите мечти
говориш само ти, а аз мълча
загубен в мрака.
Да бъда с тебе, искаш ти,
но знаеш ли дали ще мога аз
да се завърна.

Отвеждат ни мечтите ти
далеч, далеч от тук
къде съм аз дори не знаеш.
Не виждаш сякаш как аз
съм тук, но не съм
как тръгвам сам, а ти говориш
с мярка.

Някъде вали само спомени
ние с теб вървим.
Някъде боли, тайно с теб виним,
пропилени дни.

Денят дошъл е, но без знак
във стаята сама говориш ти,
но мен ме няма.
Във моя собствен свят сега,
във моите мечти къде си ти, дали
ще си до мен?
Но в мрака...

Синият ми облак блуждае... толкова се е отнесъл в някаква красива приказка, че не мога да го сваля на земята... Май е влюбен да знаете... Виждам в очите му онзи поглед, на устните му онази усмивка... Авеню...

136. But I can't...

"Неуспехът е въпрос на психическа нагласа"...

Чудно й беше как ще полетиш, ако постоянно повтаряш "Не, не мога"? Как ще откъснеш крака от земята, ако не вярваш, че можеш? Как ще докоснеш облаците, ако все си мислиш, че е невъзможно?
Ехо?! Имай смелост и отвори вратата със синия облак... Имаш ли смелост?! Имаш?! Чудесно... Добре дошъл в Нейния свят... Там няма невъзможни неща. Там стаите са кръгли, има розови подскачащи слончета, а небето се оцветява както ти е удобно. Там дъгата описва зиг - заг, водата тече нагоре, дъжда винаги е топъл, а ако пожелаеш огънят танцува. Там облаците винаги рисуват интересни цветни картини или изписват името ти... И общо взето положението с гравитацията стои по доста интересен начин... все ще видиш нещо хвърчащо, което по принцип не би трябвало да хвърчи. Там се случва всичко, което поискаш стига да вярваш в него...
Виждаш ли, много е важно да вярваш в себе си, във възможностите и силите си, да вярваш, че можеш да промениш нещата, че си Някой... Светът и животът са твоята детска площадка. Сам избери тебеширите, цветовете и започвай да рисуваш, да създаваш и да живееш така както пожелаеш. И недей да се затваряш в установени квадрати, правоъгълници и триъгълници. Има много други и по - интересни форми, че да рисуваш неща, които са изрисувани от някой скучен, който е можел да чертае само прави линии. Никой не може да те спре, разбираш ли?! Нарисувай квадрат с криви линии и пет ъгъла! И ако случайно завали и се изтрие нарисуваното това не значи, че си победен и всичко е безвъзвратно загубено. Където е имало живот и след хиляда бетствия пак ще има... пак всичко ще се възроди. Въпроса е да вярваш, че можеш... Можеш всичко. Можеш да твориш, можеш да поправяш... Можеш да успееш. Защото тръгнеш ли с нагласата, че няма да успееш... е, тогава по - добре не опитвай, драги мой.
Сега имаш време... повърти се малко в нейния свят с неограничени възможности, където се случва всичко, което измечтаеш и съм сигурна, че ще си повярваш и ще отвориш цветната кутия с усмивки и блянове, която пазиш заключена в съзнанието си...

И защо питаш как е успяла да създаде такъв свят, където всичко е възможно?!
Добре... ще ти кажа една тайна... Не го е създала Тя... създаде го ти в ума си, защото повярва, че всичко е възможно и че този свят наистина съществува... Защото повярвя в себе си и в мечтите си, във възможностите си...

Със синия ми облак от парфюм май ще идем да поучим малко... Знаем, че можем, но също така знаем, че безбожно ни мързи... Ама ще се справим. Винаги се справяме...

135. Why people forget...

"Наистина не трябва да казваш на някого „Обичам те”, ако не мислиш така. Но ако го мислиш, то трябва да му го казваш много пъти. Защото хората забравят."
Джесика – 8 години.

~~~

"И аз съм сигурен, че те те обичат много и ти го доказват всеки ден."
Иван - 17 години.

Цял ден стоеше с молив в ръка и драскаше в скицника си. Не че се получаваше нещо особено красиво или изключително, о Тя не намираше дори капчица талант в рисунките си, но и беше приятно да създава свои светове, да очертава характера на героите си само по чертите на лицата им. Едни изглеждаха жестоки, други мили, трети просто отегчени... Една чертица и всичко се променяше. Изненадата се превъщаше в уплаха, искрената усмивката в злобна и иронична. Харесваше и да си играе с тия емоции върху скиците си... И после ги забравяше. Прибираше ги в скицника, а него захвърляше в мрачните дебри на забравата. Новите й светове и приятели се помнеха само за мига, в който ги създаваше... само за следобеда. Понякога ги разглеждаше след време... и се чудеше, защо ги е забравила. И защо те забравиха за нея. Защо не избягаха от страниците, защо не посетиха сънищата й или не я замеряха с някой нов къс вдъхновение, че тя да ги погледне пак и да им нарисува още приятели.
А през тоя един следобед, в който ги нарисува Тя наистина ги обичаше... обичаше ги и след това... всъщност винаги ги бе обичала, но им го показваше само щом си спомнеше за тях... Но защо въобще трябваше да забравя?! Защо не им го напомняше всеки ден, защо те не и го напомняха всеки ден?!

Защо хората забравят... Защо хората преживяват нещо изключително заедно, а после света ги разделя и те забравят...

Аз и синият ми облак сме забравяли много хора... те също са забравяли за нас. Но понякога, някак си в ума ни изплуват спомените от прекрасните следобеди и вечери... И се чудим защо не сме си напомняли тия дни и тая обич всеки ден, защо сме позволили да се забравим... А може би така е трябвало... може би е по - добре така. Може би сме преживели какво е трябвало, почувствали сме какво е било нужно... и сме продължили нататък към следващите хора и събития, които ще си позволим да забравим... и за които някога, някак си ще си спомним... и пак ще се питаме...

P.S.: Само че сега... познавам хората, за които ще се боря докрай със Забравата... които не искам дори за миг да забравям. И на които всеки ден ще казвам, че ги обичам... за да не забравят и те...

134. Heaven's not enough...

Не ми стигна, вярваш ли ми?!
Всички тия часове... не ми стигнаха...
Но може би не трябва да ставам егоистична и да искам прекалено много...

photo by: smallstranger

Някои хора са късметлии. Някои виждат усмивката ти всеки ден, някои те прегръщат всеки ден, някои... щастливци. И Тя искрено им завиждаше... макар че те виждаше само за втори път, тя наистина им завиждаше. Не мислеше, че е честно, не мислише, че е правилно... и Тя искаше да вижда усмивката ти всеки ден... и Тя искаше да се радва на слънцето в очите ти, на музиката в душата ти, на песента на устните ти... Не, не беше честно и Тя сърдито тропаше с краче. Нея жестоко я глождеше мисълта, че си толкова далеч от нея, че си толкова далеч от очите й... И после и хрумна, че ако ти беше тук, по наблизо... под носа й... тогава може би дори по жестоката ирония на съдбата бихте могли да сте се разминали и да не се познавате дори. И тихичко изрече едно "Благодаря"... Благодареше на съвпаденията, благодареше на нещата, които Ви свързаха. Дори благодареше на това, че ако не се бяхте скарали още от начало сигурно нищо нямаше да е същото...

Казват, че най - големите приятелства се започват със скандали...

Благодаря ти, Злати... за чудесния ден, за чудесните емоции, за чудесния ти смях, за чудесното ти присъствие... Надявам се скоро пак да видя, пак да те прегърна и пак да видя как се усмихваш, защото ако не съм ти казвала... имаш най - очарователната усмивка от всичките ми приятелки. Опитвам се да си представя какво ли би било да мога да те виждам всяка седмица... да мога да ти се радвам, да излизаме навън, да снимаме заедно, да си пеем нещо или да Ви чуя как свирите с Радо... Сигурно ще си е направо неземно... Но каквото стане... Аз съм благодарна дори на това, че познавам някой... като теб.
А и да ти кажа само, че ти стискам палци за изпита утре... Ти можеш и ще се справиш... Аз вярвам в това... Със синият ми облак слушаме VAST - Desert Garden... Защото е само твоя!

VAST - Desert Garden...

Do you feel like I do
Tired of everything?
Can you feel what I can
Almost everything?

I wanna leave today
The sky is big and my life is small
I wanna leave with you
So we can build a perfect garden

The stars are far away
I can see them with my eyes
I watch them fade away
Like the moments of my life

I wanna leave today
The sky is big and my life is small
I wanna leave with you
So we can build a desert garden

The stars are far away
I can see them with my eyes
We watch them fade away
Like the moments of my life

Strange how the houses look
Exactly all the same
And you're just a slave like me
At least I know it's true

I wanna leave today
The sky is big and my life is small
I wanna leave with you
So we can build a desert garden

The stars are far away
I can see them in my eyes
We watch them fade away
Like the moments of my life...

P.S.: И да знаеш, че си гледах речника преди малко... отворих на "О" и погледнах за думата "обикновена" и знаеш ли какво пишеше срещу нея?! "С тази дума бихте могли да опишете всеки друг, но не и Злати... защото обикновените хора не могат да летят... а тя умее..."

133. It's a...

"Някога да си допускал... че на този свят не съществуваш единствено ти... и че Вселената не се върти около твоето "божествено" Аз...
Някога да си допускал... че може би не всички изгаряме от любов по твоята "уникална и красива" същност...
Някога да си допускал... че те мразим?!
Някога да си допускал... че понякога твоите проблеми са по - маловажни...
Някога да си допускал... че и нас ни боли?!
Някога да си допускал... че не искаме да се връщаш в живота ни?!

Пуснахме те... по - скоро те изгонихме... и така ни беше по - добре...
Защо сега се връщаш?! Защо против нашата воля... Защо искаш да дойдеш пак тук, където не си поканен, където не си желан, където носиш само болка и разруха... Що за човек се връща там, където никой не го иска и където всички са по - добре без него?! Приеми го... така ни е добре - без теб, без присъствието ти, без думите ти, без усмивката ти, без очите ти... Да, понякога може би ни липсва красивото... онова, което някога беше чисто, нежно, скрито от всички лоши погледи... но след всичко нима мислиш, че нещата могат да бъдат по старому?! Нима мислиш, че можем да те приемем с отворени обятия, нима мислиш, че можем да превъртим лентата, да изтрием всички злини и да си представим, че всичко е и е било наред?! Нима мислиш, че е толкова лесно?!
Ние дори не искаме да ти даваме шанс да опитваш да ни покажеш, че си различен, променен... Опари ни първия път... Раната още я има, още е отворена, още ни боли. Сигурно те гони съвестта... но моля те... за нас и за теб е по - добре да стоиш на страна. Не се опитвай да изкупваш минали грешки, не се опитвай да премахнеш болката... не можеш! А и ние не искаме! Просто стой далеч от нас, не ни напомняй дори, че съществуваш... спомените носят достатъчно болка, че да ровиш и ти.
Моля те... умолявам те... на коленете, както не съм молила никой до сега...
Не се връщай в живота ни, болиш ни...
Разбираш ли?!"

Това написа Тя в писмото си... и го подаде на синия облак, който знаеше, че то не трябва да достига до човека, за който бе адресирано... То беше просто писмо, в което имаше нужда да излее чувството, което внезапно я връхлетя...
Но облакът ми и аз знаехме, че може би е хубаво... някой друг да го прочете... и да разбере... че някои неща е по - добре да си останат в миналото... Don't think of yesterday... It's here and now... New day...

132. Meet me...

Meet me at midnight...
Неочаквано беше...
Но със сигурност си доказахме...
...че понякога хората правят лошо първо впечатление на базата на чужди думи...
...но второто впечатление, онова, което се изгради след като си поговорихме лично... си го бива...

Хората се влият от чуждите приказки... те нерядко вярват на думи казани от някой си, който ги е чул от еди - кой - си, който от своя страна е бил докопал някакъв ненадежден източник. Тя се чудеше, защо на всички им се харесва да са Масови слушатели и след като са чули нещо да го предават още по изкилифирчено на следващите слушатели. Защо никой не отива при извора на цялата история и не черпи истината от там, а предпочита да я чуе смляна и забъркана със сметна и окрасена с цветни шоколадови пръчици, които в по - голямата си част са пълна глупост?! Може би защото измислицата и лъжата са по - интересни и забавни от истината. Защото тя - истината се казва и доказва за няколко минути, докато фантазиите могат да се разтягат с часове... пък на хората им харесва да слушат. А колко измислици се говореха за Нея, за Бога. И Тя ги научаваше толкова изненадващо и всеки път биваше толкова потресена, объркана и огорчена, че някой може да говори такива небивалици... и че някой, който ги е чул е повярвал. Може би след всичкото това време Тя трябваше да е навикнала на хорската глупост, но не би... не беше и всеки път я болеше като слушаше какви мълви се носят сред тълпата. И се ядосваше, и плачеше, и се мъчеше да обясни... и всички се правеха, че я разбират и все пак продължаваха да харесват повече измислиците.
И Той... Той дълго време беше един от тия, които само слушаха, вадеха си изводи били те погрешни или верни и не искаше да има нищо общо с нея. А може би е искал... просто го достраша и така и не се осмели да чуе истината от извора... До онази вечер... когато му се прииска да я опознае извън глупостите, които обществото говореше за нея. И направи малък жест за Нея, който жестоко я обърка... и поласка. И след това последваха няколко дни тишина между тях... Тя мислеше, а може би и Той...
И една вечер... се срещнаха...
И поговориха...
И си обещаха... че отсега нататък ще е така - никакви чужди приказки... само Те...

Meet me at midnight...

Синият ми облак те прегръща, Пит...
Подарявам ти тая приказка, защото си Ти...
И следващата песен, която искам да си пуснеш заради мен, нека бъде Afraid на Nelly Furtado... чуй текста, Пит...

131. Trouble...

Trouble is my middle name...
Истината е...
...че само аз умея така...
И най - хубавото е...
...че ми отива безумно много...
...

...една далечна страна... мъничка, приказна... точно, като онези кралства от приказките. В тази мъничка и кокетна страна си живееше Тя... Принцесата?! Пепляшка?! Снежанка?! Не... просто Тя... Тя нямаше име и нямаше конкретно описание. Никой не знаеше как обича да сплита косата си, какви са на цвят очите й, как ухае кожата й, какъв е вкуса на устните й или дори какви дрехи обича да носи. Никой не знаеше кои са любимите й цветя, коя част от денонощието обича най - много, какво прави в безсънните си нощи и какво вижда, когато поглежда към звездното небе. Причините за това незнание бяха няколко, но конкретно се очертаваха две... Първо - и Тя самата не знаеше и Второ - всички тия обяснения само биха донатежатели на и без това прекалено обърканата и завързана приказка, в която Тя живееше. А в тая приказка имаше родители, които си мъмрят децата, няколко зли вещици с червени обувки на висок ток, черни магьосници, дракони и храбри рицари, които ги убиваха, добри феи, сирени, принцеси, гадателка, принц, еднорог, черно пухкаво кученце и няколко бели мишки с рубинено - червени очи.
Е, с толкова много герои (а аз дори не съм изброила и половината от тях) и сами се досещате, че приказката беше голяма каша, с дълго и объркано заглавие, което ако човек опиташе да изрече оплиташе езика си поне пет пъти. Тъй или иначе Тя успяваше да живее в тази живописна бъркотия, стараеше се да е наясно със себе си и да е в течение с всички новини. Сами разбирате, че една пълна хармония би била абсурдна, затова това дори не се опитвайте да си я представяте...
За да Ви докажа, че хармония не би могла да съществува само ще Ви подхвърля, че една от феите някога бе влюбена в принца и те уж бяха щастливи, но пък той взе че се влюби една от принцесите, която сега е нещастна, защото успя да го загуби, заради глупостта си и типичната женска суета и ревност... Поради различни стечения на обстоятелствата пък, същия този принц се скара с най - храбрия рицар в кралството и престана да търси съвети при гадателката, която от своя страна започна да вижда само черно бъдеще за всички в кристалното си кълбо. През това време Тя също не си губеше времето... о, Тя се бе оплела още повече, защото бе влюбена във нашия принц, който предпочиташе да е самичък в момента. Добре че се появи последният еднорог, че да я спаси, в деня, в който бе решила да се откаже от всичко и всички... (тук е момента да вметна, че и самият еднорог го гонеха купчина тревоги и объркани приказки). Добре де, обаче не би могло да бъде по - просто и затова Тя с дни си мислеше, че се влюбва и в други герои от приказката ни, а две от вещиците потропаха с червените си токове и я засипаха с проклятия, от които тя едва избяга...
И това, което Ви споделям сега е една съвсем мъничка част от целия възел в историята, която бих могла да Ви разказвам с дни и седмици, и дори месеци.

Сега като си седим и си мислим с облака ми, за всичко, което Аз казах до тук, с него стигаме до конкретния извод, че тая приказка нямаше начало, защото не започнах с "Имало едно време", а края още не е известен никому...
Може би само исках да Ви кажа, че Тя и до днес Успява(!), колкото и да е объркан света й... че Тя има много верни приятели в лицата на феи, рицари, принцеси, една гадателка, един принц и последният еднорог... че Тя е една голяма Пакост... че истинският ми живот е приказката, в която Тя се бори. И че явно реалността е по - объркана, завъртяна и интересна от всички приказки, които могат да бъдат разказани... Обаче си е нашата реалност, приятели мои... Всички сме в кюпа заедно... докрай... Интересно ми е само какъв ще е края... Докато възела се поразплете и докато нещата се изяснят... Trouble is my middle name... или Hooverphonic - Mad About You...

130. Spring...

"Не си заслужава да плачеш и да гониш призраци в утрото на своята пролет, кицуне."
Така ми каза едно малко момче...
Римидалв...

photo by: floydianwaves

Имало едно време...
Всъщност имало е и сега има...
Едно малко момче... което заминало далеч на Запад със семейството си... По стечение на обстоятелствата, а може би и от любов към родината си, това малко момче продължи да поддържа връзка с хора от родната си страна. Един ден точно то се запозна с едно малко момиче от въпросната страна... от нашата си България. Въпросното малко момиче беше едно от ония момичета, които хората наричаха "едно от всички"... малко, невзрачно и доста съсипано момиченце, което обичаше да удря и да наранява от страх да не го ударят и наранят първо него. Та това момиченце отдавна беше забелязало нашето малко момче, което пишеше по разни места в голямото виртуално пространство. И както споменах малкото момче просто реши да й напише няколко реда, чието решение доведе до редица разговори, в които двамата се мъчеха да се опознаят, а може би се объркаваха и преоткриваха. Тъй или иначе, нашето глупаво малко момиченце направи онова, в което я биваше най - много... Нарани малкият ни герой от страх, че той ще нарани нея, избяга и не го потърси със седмици. А той и пишеше, пишеше дори доста по - редовно отколкото тя бе очаквала... само че тя не му отговори нито веднъж. И както всеки би се досетил едни ден малкият ни герой се отказа...
Минаха месеци... И малкото момиченце, което вече не бе чак толкова малко и бе доста по - различно и променено от това, което беше преди реши да потърси отново въпросното пораснало момченце. Речено - сторено... Естествено новото начало бе още по - трудно от самото начало... Следваха дълги извинения, но малкото момченце не й прости, скараха се и пак се загубиха...
Минаха още месеци, нашето момиче събра смелост за втори път и изпрати няколко думички до въпросното момче без да очаква отговор (добре де, и ние и тя знаем, че тайничко се надяваше той да и пише). И той й писа... Първите дни беше трудно, някак сложно и мъчно, но всичко се изясни и подреди... И прекарваха по цели часове залепени за малките си компютри в малките си стаи и се опознаваха отново, и се смееха...
"Я ти се усмихна... и това предизвика земетресение в Централна Аляска!"

Тъжната истина е, че двамата сега пак си мълчат...
Не че се скараха... просто се отчуждиха... просто си мълчат...

Аз и до днес не успях да опозная това малко момче... Знам само, че цял живот ще му бъда безкрайно благодарна за думите, които ми е казал, за нещата, които ми е показал и за усмивките, които ми е подарил... И аз и синият ми облак се надяваме някой ден пак да го потърсим и той пак да ни отвърне... Дотогава ще слушаме една от песничките, които той ни показа... Nancy Sinatra - Bang Bang...

129. Remember...

И ми зададоха въпрос...
"Ако трябва да си избереш един спомен, който да запазиш като знаеш, че всички останали ще се изтрият, кой спомен ще си избереш? Разкажи ми за него."

Имало едно време...

Един асансьор...
Всъщност той не бeше никак по - различен, по - специален или по - интересен от другите асансьори. Главната му работа се състоеше в това да угажда на всички качващи се в него малки човечета и да ги развежда по етажите. Досадна работа, но негова си работа. Все пак как би могъл да избяга, да се скрие или да спре да я върши?! Е да, понякога, когато се разболяваше или беше в изключително лошо настроение си избираше някои етажи и засядаше между тях, но все се появяваше някой, който да му разбърника частите и да го накара пак да си върши съвестно работата... И така ден след ден... неблагодарна асансьорска работа... Но той я вършеше...
Истината е, че един от всички тия така нижещи се дни... точно той се оказа подходящият асансьор в подходящия хотел и в подходящото време... Защото двете човечета, които се качиха в него, всъщност можеха да се качат и в другия асансьор, но не стана така, защото точно тогава той се беше качил някъде по горните етажи и угаждаше на други човечета... Тъй или иначе нашите две малки и усмихнати човечета се качиха именно в нашия отегчен от работата си асансьор... В началото той не им обърна никакво внимание... о, те бяха просто поредните пълни с прищевки егоистични човечета, които щяха да се качат в него, да си поискат определен етаж, да слязат на него и просто да го изоставят след като са го използвали... Привлякоха му вниманието с това, че той ги качи до избрания етаж, но те не слязоха на него, а се застояха вътре... а след това си избраха друг етаж и започнаха да разговарят... Малък и мъчен разговор, който събуди интереса му още повече. Говореха си с недомлъвки и избягваха да се гледат в очите... Стигнаха до следващия избран етаж, но пак не слязоха и избраха още един. И странно защо, но асансьорът не се изнерви от това, а с готовност ги качи и до там. Нещо в тези малки човечета го бе накарало да се усмихне и да поиска да знае какво ще се случи нататък... Разведе ги още около три пъти спрямо бутоните, които те натискаха... И започна да се надява и двете да се осмелят и да извършат онова нещо, за което така прикрито говореха, но което така ясно се четеше в очите им... О, то не беше онова, което сигурно си мислите, като четете тези редове... О, нашите човечета точно в този момент бяха така срамежливи и объркани, че едва намираха думи и едва - едва посмяваха да се погледнат в очите... И после едното човече, онова, което се усмихна така потайно, че съвсем обърка другото човече, направи една крачка, приближи се и съвсем неочаквано се осмели... И му отвърнаха... А колко сладко му се стори всичко това на асансьора и как искрено се усмихна, когато видя как устните им се сляха и като видя как се усмихнаха и двете след като успяха да се откъснат едно от друго... Остави ги на етажа им и те весело изхвърчаха навън.
На следващия ден същите те отново се качиха в него... Бяха взели багажа си и на него му стана ясно, че сигурно скоро (а може би никога) нямаше да се върнат...
Само че той не знаеше едно нещо...
А то беше именно това, че едното човече, онова по - обърканото, имаше намерение да се върне пак... Може би не за същото нещо, но имаше намерение да се върне... И по - специалното нещо, което нашият асансьор не знаеше, бе че както той помнеше за тези две човечета с умиление, така и това човече (а може би и другото) помнеше за случката и за асансьора с една сладникава радост...

Синият ми облак обяви, че официално си пада по асансьори и каза, че иска да се вози някога точно в този, който е приютил нашите две човечета... Това, което не знае е, че едното човече бях аз... и че където съм била аз е бил и той... Тъй че драги ми син облачко... ти вече си се возил в него... Не знам как дори си забравил... а може би си спал скрит в чантата ми, а може би си бил докопал мп3 - плейрът си слушал Almost Here на Brian McFadden и Delta Goodrem... може би...

128. Sometimes...

"Никога не издигай хората в култ...
... все пак, те са само хора."

"О, не... аз не Ви издигам в култ. Понякога стоя и Ви гледам отстрани и си мисля как може да сте толкова глупави...
... но истината е, че въпреки всичко сте чудесни... чудесни."

photo by: liss k

"Понякога Ви обичам... понякога Ви мразя... но малката истина е, че винаги ще правя всичко за Вас и няма да си го простя, ако Ви пусна."

Странна работа са това палячовците... да се чудиш как толкова бързо се сменят чувствата им, мислите им, мечтите им... Ей го, стоиш и го гледаш и в рамките на една минута, този малък палячо е сменил всички сезони в настроението си - усмихнал се е искрено, после гротескно, натъжил се е, заплакал е, разсърдил се и накрая се е разсмял отново... Как става не знам, но става. Като на магия... щракваш с пръсти и ти е добре, щракваш още веднъж и ти е зле. Другите малки палячовци, че и самата съдба толкова бързо те засипват с информация и събития, че няма начин да не се объркаш и да не почнеш да подскачаш като тенис топка от единия до другия края на корта, отбивана от играчите. Накрая или изхвърчаш на някъде или се спираш в мрежата по средата... Както и да го гледаш не е хубаво, все пак излизаш от играта. В крайна сметка си бил само топката... само палячото... само забавлението за всеки, някой, който е удовлетворял всички други, тичал е по техните нужди, правил е каквото Трябва и никога не е имал време да помисли за себе си...
И това разбира се е само едната теория...
Другата е за ужасните плашещи клоуни, които ядат деца като във филма "То"... а за топката друга гледна точка е, че без нея играта би била невъзможна и тя е едно от важните неща в цялата работа...

*тука е момента да отбележа, че ако не е една топка ще е друга - лесно ги заменят, а и палячовците не рядко се оказват аматьори, които също се заменят... комици... кой иска комици?! Аз искам някой, който да ме усмихва истински и мисля, че съм си го открила*

Малката скрита истина в тоя пост, че не зная за какво иде реч... седнах да пиша с една идея, тя ми се стори крива, смених смисъла още на втория ред, после се оплетох и така... Общо взето се превърна в началото на един обещаваш и красив миш - маш, който не мисля да завършвам по простата причина, че не го започнах добре, тезата ми бяга, за доказателствената част направо не ми се говори...
Разсеяна съм, не съм спала цяла нощ и цяла сутрин скиторих по пазара *заради което имам придобивки*... и мисля, че на обяд прекалих със шампанското...

Тъй или иначе тук съм, пиша, та искам да Ви кажа дори така разсеяно...
Всичко е Възможно... И всички Можете да постигнете онова, което смятате за невъзможно...

Синият ми облак подхлъцва... ех това питие с мехурчета... вкусничко беше... Iris...