140. Why...

Чудно й беше...
Защо хората виждат нещо хубаво и масово започват да го използват...
Вместо да измислят нещо хубаво сами... Нещо от себе си...
Може би просто не искаха... а може би просто не можеха...

photo by: sugarfree cherry

Не така... Не че имаше нещо против. Имитациите само я ласкаеха... тъй или иначе те разпространяваха не друго, а именно нейния образ. Правеха я по - известна, по - търсена, по - интересна... по - забележима дори. И най - хубавото от всичко бе това, че колкото и да се стараеха да приличат на нея те оставаха само имитации... парчета хартия излезли изпод принтера. Тя оставаше оригинала... Първата... Истинската. И нито един от всички онези фалшификати не можеше да и стъпи и на малкото пръстче, защото тя бе създадена с чувство, изградена от мечти и сини облаци... А те бяха плод на копирната машина. Жалки нейни дубликати без никаква стойност. Тя беше бисерът във короната пълна с фалшификати... И не само бижутерите забелязваха, че само тя има нужните карати, всички го забелязваха и знаеха, че брилянтите около нея са нищо и никакви стъкълца. Жалко, че самите те не го осъзнаваха...
И както казах, не че тя имаше нещо против имитациите... Но те я правеха някак тъжна. Нима хората около нея бяха пораснали толкова лишени от фантазия, от въображение, че трябваше да имират думите й, почерка й, усмивката й дори... Не разбираше защо те се опитваха да намерят себе си, докато гледаха в нея, докато се правеха на нея... Защо не поглеждаха в себе си, защо не ровеха в своята същност, а ровеха в нейната... Глупаво бе да не слушат себе си, да не слушат сърцето си, а да се опитват да слушат нейното... тъй или иначе те не можеха да хванат нейния ритъм...

Синият ми облак се оглежда да не би някой да го е изимитирал. Слава Богу за сега няма натрапници... И да има те дори не биха могли да са като него. Защото той е мой, уникален...