137. Пропилени дни...

Нима аз мога да кажа какво е любовта?! Нима Вие можете да дадете дефиниция за нея?! Човечество винаги се е чудело... защо ние и защо точно днес ще успеем да обясним?!
Всъщност знаете ли... Можем... Не да дадем точно определение и не че можем да опишем изцяло чувствата и мислите си по въпроса, но знаем какво е любовта... Всеки, който я е изпитал знае какво е сърцето да "танцува"...
Как я разбирам Аз ли?! И как разбирам чувството...

Добре, ще се опитам да обясня...
Като Хемингуей...
*смигва*
И мисля, че на един човек ще му е особено интересно или поне забавно и приятно да прочете точно това... хм... описание...
*хайде сега спри да се усмихваш и чети и ако четеш бавно и си представяш всичко... ще ме разбереш*

photo by: promis

Върви срещу теб... небрежно, с ръце в джобовете... с лице огряно от усмивка, събрала всички цветни дъги... Отначало дори не подозираш... но изведнъж... Ще ти се да тичаш към нея... но някак те е страх... дали няма да се разочароваш... или тя от теб... Сега вече ти идва да побегнеш... в другата посока, надалеч, бързо! Само, че си вцепенен... очарован и заинтригуван... И изведнъж започваш да се чувстваш... като нощна пеперуда... онази, която се страхува, че ще изгори... че ще изгори, ако приближи пламъка прекалено... и все пак неустоимо я привличат... светлината и топлината, която излъчва... Има нещо опасно... и нещо страшно... И докато си се чудил... дали да бягаш или не... дали да целунеш пламъка или да се отдръпнеш... тя вече се е приближила до теб... прекалено... Влязла е под кожата ти, в сърцето ти... влязла е в теб... Изведнъж отваряш очи... и устните и са на милиметри от твоите... Докосвате, усещаш дъха й, чуваш гласа й...

Солено море, окосена трева, разтопен восък, китари...
Канела, кадифе, пиано, розови листенца, дъжд...
Шоколад, портокали, цигулка, дъга...
И след дъгата още дъжд... Ванилия, шампанско...

Всичко слято... Запълващо сетивата... Главата ти се замайва от емоцията... причернява ти... сърцето "танцува"... Не ти стига въздух и искаш да дишаш... И боли, безумно боли... когато те остави да си поемеш дъх... Хем си бил пренаситен... Хем си поискал миг спокойствие... Ето, получил си го! Но те боли... И искаш пак да си замаян и пак да нямаш кислород... И това ще стане... Сега нека малко те боли... Защото истинското очарование... то се крие в онова, което имаш за миг... в онези неща, необятни като окена... но кислородът ти стига да видиш само малко от него... Ако си късметлия... Ако за нея ти носиш името "любов"... То тя ще се върне... И пак ще и дадеш дъха си, защото за нея би дал всичко... Но и тя ще ти даде своя...

И е объркващо...
И е малко смешно..
И е красиво...
И си щастлив...

***

Авеню...
Пропилени дни...

*Караш ме да изтръпна...
А защо, защо го правиш...
Не че не ми харесва... Харесва ми...
Нощна пеперуда...*

Разказваш своите мечти
говориш само ти, а аз мълча
загубен в мрака.
Да бъда с тебе, искаш ти,
но знаеш ли дали ще мога аз
да се завърна.

Отвеждат ни мечтите ти
далеч, далеч от тук
къде съм аз дори не знаеш.
Не виждаш сякаш как аз
съм тук, но не съм
как тръгвам сам, а ти говориш
с мярка.

Някъде вали само спомени
ние с теб вървим.
Някъде боли, тайно с теб виним,
пропилени дни.

Денят дошъл е, но без знак
във стаята сама говориш ти,
но мен ме няма.
Във моя собствен свят сега,
във моите мечти къде си ти, дали
ще си до мен?
Но в мрака...

Синият ми облак блуждае... толкова се е отнесъл в някаква красива приказка, че не мога да го сваля на земята... Май е влюбен да знаете... Виждам в очите му онзи поглед, на устните му онази усмивка... Авеню...