130. Spring...

"Не си заслужава да плачеш и да гониш призраци в утрото на своята пролет, кицуне."
Така ми каза едно малко момче...
Римидалв...

photo by: floydianwaves

Имало едно време...
Всъщност имало е и сега има...
Едно малко момче... което заминало далеч на Запад със семейството си... По стечение на обстоятелствата, а може би и от любов към родината си, това малко момче продължи да поддържа връзка с хора от родната си страна. Един ден точно то се запозна с едно малко момиче от въпросната страна... от нашата си България. Въпросното малко момиче беше едно от ония момичета, които хората наричаха "едно от всички"... малко, невзрачно и доста съсипано момиченце, което обичаше да удря и да наранява от страх да не го ударят и наранят първо него. Та това момиченце отдавна беше забелязало нашето малко момче, което пишеше по разни места в голямото виртуално пространство. И както споменах малкото момче просто реши да й напише няколко реда, чието решение доведе до редица разговори, в които двамата се мъчеха да се опознаят, а може би се объркаваха и преоткриваха. Тъй или иначе, нашето глупаво малко момиченце направи онова, в което я биваше най - много... Нарани малкият ни герой от страх, че той ще нарани нея, избяга и не го потърси със седмици. А той и пишеше, пишеше дори доста по - редовно отколкото тя бе очаквала... само че тя не му отговори нито веднъж. И както всеки би се досетил едни ден малкият ни герой се отказа...
Минаха месеци... И малкото момиченце, което вече не бе чак толкова малко и бе доста по - различно и променено от това, което беше преди реши да потърси отново въпросното пораснало момченце. Речено - сторено... Естествено новото начало бе още по - трудно от самото начало... Следваха дълги извинения, но малкото момченце не й прости, скараха се и пак се загубиха...
Минаха още месеци, нашето момиче събра смелост за втори път и изпрати няколко думички до въпросното момче без да очаква отговор (добре де, и ние и тя знаем, че тайничко се надяваше той да и пише). И той й писа... Първите дни беше трудно, някак сложно и мъчно, но всичко се изясни и подреди... И прекарваха по цели часове залепени за малките си компютри в малките си стаи и се опознаваха отново, и се смееха...
"Я ти се усмихна... и това предизвика земетресение в Централна Аляска!"

Тъжната истина е, че двамата сега пак си мълчат...
Не че се скараха... просто се отчуждиха... просто си мълчат...

Аз и до днес не успях да опозная това малко момче... Знам само, че цял живот ще му бъда безкрайно благодарна за думите, които ми е казал, за нещата, които ми е показал и за усмивките, които ми е подарил... И аз и синият ми облак се надяваме някой ден пак да го потърсим и той пак да ни отвърне... Дотогава ще слушаме една от песничките, които той ни показа... Nancy Sinatra - Bang Bang...