И пий от цветовете на дъгата...
Тези две неща ти се струват трудни, нали?! Превърни ги в копнеж на сърцето си, бори се докрай и ще успееш...
Ела, ще ти покажа как... И не забравяй да си вземеш сладолед...
Някога Тя имаше две мечти... Красиви, истински, големи мечти. Старателно изрисувани в съзнанието й, добре съхранявани и доразвивани. Всяка от мечтите си имаше някакво сигурно ядро, но периферията се изменяше, пооправяше и допълваше в зависимост от настроенията й... Да преследва тия мечти, да се протяга към висините и да тича неуморно бе нещото, което я държеше будна... истински жива отвътре. Стремежът към копнежа на сърцето ти било най - красивото нещо, казват някои... Тя не беше сигурна дали са прави, но се стремеше към тези два красиви копнежа на сърцето си с всеки изминал ден, с всяка изтичаща между пръстите й песъчинка от вечността. Не се спираше никога, колкото и изгубена да изглеждаше каузата и колкото и нереални да изглеждаха шансовете един ден да успее да докосне мечтите си дори за миг. Защото, с цялото ми уважение, бляновете й бяха крайно... крайни. Невъзможни... Само че ако искаш нещо истински... ако положиш всички усилия, ако се бориш до края въпреки всичко, което понасяш междувременно... накарая го получаваш. Миг на истинско щастие... различна песъчинка от всички онези... различна. Но само една, която също си заминава във вечността... И после блуждаеш... Успял си, постигнал си своето, взел си го... но... Но си загубил копнежа на сърцето си. Затишие... вече нямаш към какво да се стремиш, вече нямаш за какво да се бориш. Радостта ти е била неземна, когато си хванал своя сапунен мехур, но след това... след това какво. трябва да търсиш нов копнеж?! Да... точно това трябва да направиш. Да намериш новата си цел... За свое улеснение Тя имаше и втора мечта, както споменах още в началото. Друг копнеж... може би дори по - невероятен от първия. Но след като успя да хване първия... тогава защо... защо да не успее да хване и втория. Той вече не изглежда толкова далечен, не е закачен на толкова високо... Защо ли обаче имаше чувството, че няма да успее? Може би да се бе уморила след дългото гонене на първия... Не, не беше. Но я бе страх, че след като хване и този мехур... няма да и останат други. И трябваше да търси нови... Не че се страхуваше от промяната, но... имаше нещо жалко, в това да загубиш целите си, да загубиш пътя си, дори да си стигнал до самия му край. Да, беше славно... но беше и жалко...
Синият ми облак протяга ръце към своя блян... Ей, сладурче... ще те повдигна, за да го стигнеш, ако искаш... Но сигурен ли си, че си готов да го хванеш... Ако нещо не е наред след това...
No comments:
Post a Comment