Джесика – 8 години.
~~~
"И аз съм сигурен, че те те обичат много и ти го доказват всеки ден."
Иван - 17 години.
Цял ден стоеше с молив в ръка и драскаше в скицника си. Не че се получаваше нещо особено красиво или изключително, о Тя не намираше дори капчица талант в рисунките си, но и беше приятно да създава свои светове, да очертава характера на героите си само по чертите на лицата им. Едни изглеждаха жестоки, други мили, трети просто отегчени... Една чертица и всичко се променяше. Изненадата се превъщаше в уплаха, искрената усмивката в злобна и иронична. Харесваше и да си играе с тия емоции върху скиците си... И после ги забравяше. Прибираше ги в скицника, а него захвърляше в мрачните дебри на забравата. Новите й светове и приятели се помнеха само за мига, в който ги създаваше... само за следобеда. Понякога ги разглеждаше след време... и се чудеше, защо ги е забравила. И защо те забравиха за нея. Защо не избягаха от страниците, защо не посетиха сънищата й или не я замеряха с някой нов къс вдъхновение, че тя да ги погледне пак и да им нарисува още приятели.
А през тоя един следобед, в който ги нарисува Тя наистина ги обичаше... обичаше ги и след това... всъщност винаги ги бе обичала, но им го показваше само щом си спомнеше за тях... Но защо въобще трябваше да забравя?! Защо не им го напомняше всеки ден, защо те не и го напомняха всеки ден?!
Защо хората забравят... Защо хората преживяват нещо изключително заедно, а после света ги разделя и те забравят...
Аз и синият ми облак сме забравяли много хора... те също са забравяли за нас. Но понякога, някак си в ума ни изплуват спомените от прекрасните следобеди и вечери... И се чудим защо не сме си напомняли тия дни и тая обич всеки ден, защо сме позволили да се забравим... А може би така е трябвало... може би е по - добре така. Може би сме преживели какво е трябвало, почувствали сме какво е било нужно... и сме продължили нататък към следващите хора и събития, които ще си позволим да забравим... и за които някога, някак си ще си спомним... и пак ще се питаме...
P.S.: Само че сега... познавам хората, за които ще се боря докрай със Забравата... които не искам дори за миг да забравям. И на които всеки ден ще казвам, че ги обичам... за да не забравят и те...
"И аз съм сигурен, че те те обичат много и ти го доказват всеки ден."
Иван - 17 години.
Цял ден стоеше с молив в ръка и драскаше в скицника си. Не че се получаваше нещо особено красиво или изключително, о Тя не намираше дори капчица талант в рисунките си, но и беше приятно да създава свои светове, да очертава характера на героите си само по чертите на лицата им. Едни изглеждаха жестоки, други мили, трети просто отегчени... Една чертица и всичко се променяше. Изненадата се превъщаше в уплаха, искрената усмивката в злобна и иронична. Харесваше и да си играе с тия емоции върху скиците си... И после ги забравяше. Прибираше ги в скицника, а него захвърляше в мрачните дебри на забравата. Новите й светове и приятели се помнеха само за мига, в който ги създаваше... само за следобеда. Понякога ги разглеждаше след време... и се чудеше, защо ги е забравила. И защо те забравиха за нея. Защо не избягаха от страниците, защо не посетиха сънищата й или не я замеряха с някой нов къс вдъхновение, че тя да ги погледне пак и да им нарисува още приятели.
А през тоя един следобед, в който ги нарисува Тя наистина ги обичаше... обичаше ги и след това... всъщност винаги ги бе обичала, но им го показваше само щом си спомнеше за тях... Но защо въобще трябваше да забравя?! Защо не им го напомняше всеки ден, защо те не и го напомняха всеки ден?!
Защо хората забравят... Защо хората преживяват нещо изключително заедно, а после света ги разделя и те забравят...
Аз и синият ми облак сме забравяли много хора... те също са забравяли за нас. Но понякога, някак си в ума ни изплуват спомените от прекрасните следобеди и вечери... И се чудим защо не сме си напомняли тия дни и тая обич всеки ден, защо сме позволили да се забравим... А може би така е трябвало... може би е по - добре така. Може би сме преживели какво е трябвало, почувствали сме какво е било нужно... и сме продължили нататък към следващите хора и събития, които ще си позволим да забравим... и за които някога, някак си ще си спомним... и пак ще се питаме...
P.S.: Само че сега... познавам хората, за които ще се боря докрай със Забравата... които не искам дори за миг да забравям. И на които всеки ден ще казвам, че ги обичам... за да не забравят и те...
3 comments:
И...кой би могъл да забрави за вас?
Има ли как човек да забрави?
Начини?
Причини?
Мога да те уверя, че няма как. Присъствате в мислите ми и ти, и твоя син облак от парфюм и не мога да си представя да ви няма там...
Трудно е човек да те забрави...
Пък и не иска.
Много добър пост...
Всъщност,като се замисля,няма някой, който да се похвали,че е никога не е забравял за някой свой приятел... Било то защото вече са отчуждени един от друг,защото и двамата са се променили или просто защото съдбата ги разделя...
Но едно е сигурно. Всеки се стреми да цени приятелите си.
Затова ще ти кажа само,че ще се постарая никога да не те забравя, защото си заслужаваш и защото наистина мога да те нарека ,,приятелка" ;)
мене обикновено ме забравят, така че аз малко пропускам тия моменти - но иначееееее браво на хриси - как борави с думите само...
Post a Comment