И ми зададоха въпрос...
"Ако трябва да си избереш един спомен, който да запазиш като знаеш, че всички останали ще се изтрият, кой спомен ще си избереш? Разкажи ми за него."
"Ако трябва да си избереш един спомен, който да запазиш като знаеш, че всички останали ще се изтрият, кой спомен ще си избереш? Разкажи ми за него."
Имало едно време...
Един асансьор...
Всъщност той не бeше никак по - различен, по - специален или по - интересен от другите асансьори. Главната му работа се състоеше в това да угажда на всички качващи се в него малки човечета и да ги развежда по етажите. Досадна работа, но негова си работа. Все пак как би могъл да избяга, да се скрие или да спре да я върши?! Е да, понякога, когато се разболяваше или беше в изключително лошо настроение си избираше някои етажи и засядаше между тях, но все се появяваше някой, който да му разбърника частите и да го накара пак да си върши съвестно работата... И така ден след ден... неблагодарна асансьорска работа... Но той я вършеше...
Истината е, че един от всички тия така нижещи се дни... точно той се оказа подходящият асансьор в подходящия хотел и в подходящото време... Защото двете човечета, които се качиха в него, всъщност можеха да се качат и в другия асансьор, но не стана така, защото точно тогава той се беше качил някъде по горните етажи и угаждаше на други човечета... Тъй или иначе нашите две малки и усмихнати човечета се качиха именно в нашия отегчен от работата си асансьор... В началото той не им обърна никакво внимание... о, те бяха просто поредните пълни с прищевки егоистични човечета, които щяха да се качат в него, да си поискат определен етаж, да слязат на него и просто да го изоставят след като са го използвали... Привлякоха му вниманието с това, че той ги качи до избрания етаж, но те не слязоха на него, а се застояха вътре... а след това си избраха друг етаж и започнаха да разговарят... Малък и мъчен разговор, който събуди интереса му още повече. Говореха си с недомлъвки и избягваха да се гледат в очите... Стигнаха до следващия избран етаж, но пак не слязоха и избраха още един. И странно защо, но асансьорът не се изнерви от това, а с готовност ги качи и до там. Нещо в тези малки човечета го бе накарало да се усмихне и да поиска да знае какво ще се случи нататък... Разведе ги още около три пъти спрямо бутоните, които те натискаха... И започна да се надява и двете да се осмелят и да извършат онова нещо, за което така прикрито говореха, но което така ясно се четеше в очите им... О, то не беше онова, което сигурно си мислите, като четете тези редове... О, нашите човечета точно в този момент бяха така срамежливи и объркани, че едва намираха думи и едва - едва посмяваха да се погледнат в очите... И после едното човече, онова, което се усмихна така потайно, че съвсем обърка другото човече, направи една крачка, приближи се и съвсем неочаквано се осмели... И му отвърнаха... А колко сладко му се стори всичко това на асансьора и как искрено се усмихна, когато видя как устните им се сляха и като видя как се усмихнаха и двете след като успяха да се откъснат едно от друго... Остави ги на етажа им и те весело изхвърчаха навън.
На следващия ден същите те отново се качиха в него... Бяха взели багажа си и на него му стана ясно, че сигурно скоро (а може би никога) нямаше да се върнат...
Само че той не знаеше едно нещо...
А то беше именно това, че едното човече, онова по - обърканото, имаше намерение да се върне пак... Може би не за същото нещо, но имаше намерение да се върне... И по - специалното нещо, което нашият асансьор не знаеше, бе че както той помнеше за тези две човечета с умиление, така и това човече (а може би и другото) помнеше за случката и за асансьора с една сладникава радост...
Синият ми облак обяви, че официално си пада по асансьори и каза, че иска да се вози някога точно в този, който е приютил нашите две човечета... Това, което не знае е, че едното човече бях аз... и че където съм била аз е бил и той... Тъй че драги ми син облачко... ти вече си се возил в него... Не знам как дори си забравил... а може би си спал скрит в чантата ми, а може би си бил докопал мп3 - плейрът си слушал Almost Here на Brian McFadden и Delta Goodrem... може би...
Всъщност той не бeше никак по - различен, по - специален или по - интересен от другите асансьори. Главната му работа се състоеше в това да угажда на всички качващи се в него малки човечета и да ги развежда по етажите. Досадна работа, но негова си работа. Все пак как би могъл да избяга, да се скрие или да спре да я върши?! Е да, понякога, когато се разболяваше или беше в изключително лошо настроение си избираше някои етажи и засядаше между тях, но все се появяваше някой, който да му разбърника частите и да го накара пак да си върши съвестно работата... И така ден след ден... неблагодарна асансьорска работа... Но той я вършеше...
Истината е, че един от всички тия така нижещи се дни... точно той се оказа подходящият асансьор в подходящия хотел и в подходящото време... Защото двете човечета, които се качиха в него, всъщност можеха да се качат и в другия асансьор, но не стана така, защото точно тогава той се беше качил някъде по горните етажи и угаждаше на други човечета... Тъй или иначе нашите две малки и усмихнати човечета се качиха именно в нашия отегчен от работата си асансьор... В началото той не им обърна никакво внимание... о, те бяха просто поредните пълни с прищевки егоистични човечета, които щяха да се качат в него, да си поискат определен етаж, да слязат на него и просто да го изоставят след като са го използвали... Привлякоха му вниманието с това, че той ги качи до избрания етаж, но те не слязоха на него, а се застояха вътре... а след това си избраха друг етаж и започнаха да разговарят... Малък и мъчен разговор, който събуди интереса му още повече. Говореха си с недомлъвки и избягваха да се гледат в очите... Стигнаха до следващия избран етаж, но пак не слязоха и избраха още един. И странно защо, но асансьорът не се изнерви от това, а с готовност ги качи и до там. Нещо в тези малки човечета го бе накарало да се усмихне и да поиска да знае какво ще се случи нататък... Разведе ги още около три пъти спрямо бутоните, които те натискаха... И започна да се надява и двете да се осмелят и да извършат онова нещо, за което така прикрито говореха, но което така ясно се четеше в очите им... О, то не беше онова, което сигурно си мислите, като четете тези редове... О, нашите човечета точно в този момент бяха така срамежливи и объркани, че едва намираха думи и едва - едва посмяваха да се погледнат в очите... И после едното човече, онова, което се усмихна така потайно, че съвсем обърка другото човече, направи една крачка, приближи се и съвсем неочаквано се осмели... И му отвърнаха... А колко сладко му се стори всичко това на асансьора и как искрено се усмихна, когато видя как устните им се сляха и като видя как се усмихнаха и двете след като успяха да се откъснат едно от друго... Остави ги на етажа им и те весело изхвърчаха навън.
На следващия ден същите те отново се качиха в него... Бяха взели багажа си и на него му стана ясно, че сигурно скоро (а може би никога) нямаше да се върнат...
Само че той не знаеше едно нещо...
А то беше именно това, че едното човече, онова по - обърканото, имаше намерение да се върне пак... Може би не за същото нещо, но имаше намерение да се върне... И по - специалното нещо, което нашият асансьор не знаеше, бе че както той помнеше за тези две човечета с умиление, така и това човече (а може би и другото) помнеше за случката и за асансьора с една сладникава радост...
Синият ми облак обяви, че официално си пада по асансьори и каза, че иска да се вози някога точно в този, който е приютил нашите две човечета... Това, което не знае е, че едното човече бях аз... и че където съм била аз е бил и той... Тъй че драги ми син облачко... ти вече си се возил в него... Не знам как дори си забравил... а може би си спал скрит в чантата ми, а може би си бил докопал мп3 - плейрът си слушал Almost Here на Brian McFadden и Delta Goodrem... може би...
1 comment:
асансьорите са много симпатични птици
Post a Comment