107. Someone loves you...

Или пост затова, че колкото и да сме отчаяни и слепи, до нас винаги има някое приятелче (а може би не само приятелче), което ни обича...
И пост затова, че понякога загледани в нещо "велико" пропускаме тези, които ни обичат и които гледат на нас, като на нещо... "велико"...
Пост за Пламен и за Мъро...
Пост и за всички, които имат нужда да прочетат долните редове...
А тези, които нямат нужда... пак да ги прочетат...
Усмихнете се мили мои... защото аз Ви обичам...

photo by: little pretty

Моля Ви се хора... усмихнете се малко, бъдете една идея по - големи оптимисти и стига сте ми повтаряли, че никой не Ви иска и че никой не Ви обича, че туко - виж съм Ви повярвала...
Всичко ще се оправи, небето ще се изчисти от облаците и мътилката във водата ще се избистри... ще я отнесе течението, обещавам Ви го. Нещата винаги се оправят... и ще Ви кажа защо... Защото някога пак трябва да се развалят, колкото и кофти да прозвучи. Но после пак ще се оправят... и така нататък... кръговрат му се викало на това чудо.
Уатевър...
Идеята на поста ми е да изтъкна какви големи глупачета сме ние хората! Как пропускаме красивите и истинските неща (а те са ни точно под носа), докато се захласваме по нещо, което смятаме за най - великото на света... И как пропускаме същите тия неща, когато ни е крив целият въпросен свят... Тъй... конкретно и право по темата.

Someone loves you...
...even when you don't think so...

Всеки човек си има дни, в които се чувства толкова отчаян, загубен в мъката си и в емоционалната си бездна, че пренебрегва всички онези хора, които го обичат и които ги е грижа за него. Глупаво нали... но всички го правим. Понякога човек се чувства толкова зле, че тогава нищо друго няма значение освен неговото мило и егоистично Аз. И не, не нарочно се кара със всички, наранява и обижда близки си хора... Просто в някои дни човек губи вяра и всичко, и всички му се струват посредствени, НЕистински... Или нещо такова, трудно е за обяснение, но знам че и Вие сте изпадали в това положение...
За щастие приятелите ни са ни свикнали на настроенията и твърдо си стоят до нас, търпят ни глупостите, които приказваме (а те най - често са "Никой не ме обича и на никой не му пука за мен"), уверяват ни, че те ще са до нас и ни обещават, че всичко ще се оправи... Е, да някои от приятелите ни понякога им кипва и ни оставят да си почупим малко главата и да осъзнаем, че всъщност ни обичат...

Другата ситуация на слепота и на пренебрегване на хората, които ни обичат е моментът, в който си издигаме някой на пиедестал и за определено време за нас същестува само той... Да, ама не... Най - често в подножието на въпросния пиедестал стои някой мъничък, някой, за който ние трябва да стоим там горе... някой, който ни обича. А ние упорито не забелязваме, защото както казах за нас съществува само този на пиедестала... Глупава работа... Но и това всички го правим...

Облакът ми от син парфюм държи табелка с горния надпис...