Онзи ден... така искренно се изненадах от промените, които открих в себе си. Просто се замислих и изведнъж се стреснах като видях какви неща съм мислела преди по определени теми и какви мисля сега. Много пъти са ми казвали, че съм променена, но не винаги съм успяла да го видя. Преди, като бях по - малка съм търсила разлики в себе си, но никога не съм успяла да ги видя. А сега... сега явно успявам да видя разликите в това, което съм била преди. И няма да говоря за промените във външния вид... защото аз много неща измених - като прическа и стил на обличане... а за промените в мен, вътре в мен...
Изгорях... и се върнах по пътя в изпепелената гора от чувства и мисли, за да видя какво е останало и какво е пораснало след това... Защото където е имало нещо, дори след пожар и ураган... ще поникне друго...
Започна да ми пука за много неща и от много време не мога да включа непускистичната вълна както съм успявала да я включа преди. Прекалено много започна да ме интересува чуждото мнение и се мъча да се нагаждам по хората... защо ли? За да им е добре на тях... за да не съм им трън в очите, да не ги дразня... започнах да си меря думите, да се старая да не кажа нещо, от което някой може да се ядоса или натъжи... Прекалено много ме вълнува дали ще нараня някой или не... Премислям по хиляда пъти действията и думите си преди да ги извърша или изкажа. А някога бях напълно спонтанна и не си поплювах... Започнах да подтискам неприятните думи, които искат да излязат от устата ми, да подтискам чувствата си, да подтискам самата себе си, спонтанността си... Преди не ме интересуваше дали съм несимпатична на някой - сега не мога да приема мисълта как някой може да ме мрази, защото не съм направила нищо толкова голямо, че чак да не ме понасят... Счупих всичко в себе си... арогантността си, достойнството си, силата си... станах търпелива, дори прекалено търпелива, твърде тълго пазих добрия си тон дори срещу хора, които ме наричаха жалка... Започнах да играя за пред близките си, да слагам прекалено много маски, за да не ме усетят кога искам да крещя и кога искам да плача... Сложих си вечната усмивка не от страх да не видят хората, които ме познават каква съм... А за да изглеждам просто някой, на който всичко му е наред, който няма нужда от нищо или от някой... За да не си губи някой времето с мен като ме пита как съм... Стараех се да съм улеснение за всеки, да не натоварвам никой, да не губя ничие време... Показвах себе си само на места, на които не ме познават, защото там не ми обръщаха внимание така или иначе - някакво ново и объркано момиче - нищо особено...
И макар че не винаги успявах да съм сдържана и мила...
И макар че все още се намира малко цинизъм в мен...
И макар че все още понякога не издържам и започвам да говоря нелицеприятни неща...
По - добра ли станах или по - слаба?!
Синият ми облак се опитва да си спомни какъв беше преди да стане син... Май не помни, че беше измечтан след всичките промени в мен... А да... ето сети се - винаги си е бил син..
2 comments:
Мила, ти си станала по-силна имено защото си успяла да увладееш импулсивноста си. Не мисля, че си пречупила нещо, просто си съградила нещо ново, видяла си нещо повече от живота. А аз всякак си те обичам, ти си го знаеш. {}{}{}
Незнам дали си станала по -добра, защото добротата е понятие, което не може да се дефинира.Но определено не си станала по слаба.Би трябвало да знаеш колко усилия се полагат, за да можеш да скриеш в даден момент емоцията си, за да можеш да я подтиснеш!Не, няма слабост в тая работа...Търпеливостта е само за силни хора, другите просто не издържат!
Никога, ама никога не си мисли че си слаба...Защото ти си един от най-силните хора, които познавам.
Що се отнася до промяната...всеки я преживява, не можеш да избягаш.Един ден не ти пука какво си мислят другите за теб, на другия обаче гледаш да не обидиш някой за да не те погледне накриво.Ако обаче те погледне накриво, се питаш с какво си го заслужила!
Post a Comment