116. Imagination...

"To imagine is everything...
To know... is nothing at all..."

Аnatole France

Не знам дали само таки ми се струва или е така наистина... но... хората май са забравили да мечтаят. Гледам всеки ден около мен минават хора, които са така забързани в живота си, в грижите за някой и нещо и толкова мачкани от други хора (нарочно не използвам "от живота"... не живота е гаден, а хората), че съзнанието им сякаш е забравило какво значи наистина "мечта"... Имам чувството, че когато мечтаят за нещо, това всъщност не е блян или нещо такова... а просто искане. Искат нов апартамент или да направят ремонт на стария, кола или нещо друго. И слагат тези толкова... прости искания зад думата "мечтая"... "Мечтая за онази лъскава червена кола"... направо като го чета и ми иде да се отрека от човечеството... Въобще повечето хора "мечтаят" за някакви материални неща. Че това мечти ли са... Не знам, може би аз си слагам някаква много твърда граница в нещо едва разграничимо, но моля Ви се... За мен това си е напълно ограничено искане, а не мечта... Не че мога да дам точна дефиниция за "мечта" (а кой ли може с точност да каже какво значи да мечтаеш), но просто някой като каже че "мечтае" за поличката на витрината или обици oт "ЕЛ Градо" и усещам как започва да ми се повдига. За такива простички неща си има думата "искам". И въобще изглежда, че хората не знаят значението на двете думи (а често и не само на тях) и ги слагат на места, на които от където и да ги погледнеш са си направо неподходящи, съзнанието на човек е станало толкова плитко, че дори не може да ги отдели една от друга.
И направо се усещам, как след малко ще почна да се карам, тъй че май е по - добре да се спра...

А ето това е мечта... на този, който я изпял, на много хора по света, на мои познати... а също и моя...

John Lennon - Imagine

Imagine there's no Heaven
It's easy if you try
No hell below us
Above us only sky
Imagine all the people
Living for today

Imagine there's no countries
It isn't hard to do
Nothing to kill or die for
And no religion too
Imagine all the people
Living life in peace

You may say that I'm a dreamer
But I'm not the only one
I hope someday you'll join us
And the world will be as one

Imagine no possessions
I wonder if you can
No need for greed or hunger
A brotherhood of man
Imagine all the people
Sharing all the world

You may say that I'm a dreamer
But I'm not the only one
I hope someday you'll join us
And the world will live as one...

Синият ми облак е леко огорчен и ме гледа на криво. Май се чуди дали наистина е мечта превърнала се в реалност или просто съм го искала и съм отишла някъде и съм си го взела. Мисля, че трябва да му дам дълго обяснение... а може само да му пусна Imagine на John Lennon...

115. Fuck you...

Знаете ли... казват, че най - добрият приятел е онзи, на който искрено можеш да кажеш "Майната ти" поне два пъти в седмицата...

И че можеш да разбереш, че един човек ти е приятел едва след като се скараш с него...

photo by: juliekulie

Не зная дали е така... Но знам едно... че от караниците с приятели, с истинските приятели боли най - много... Боли дори повече от колкото си мислите, че ще Ви заболи...
И ще Ви кажа защо... защото най - добрият приятел е човек, на който си споделил и разказал почти всичко.. показал си му вратичката към тайния си свят... показал си му красивото в себе си, показал си му и лошото... но си му показал и шевовете от дълбоките рани... показал си му къде те боли... Той е видял слабите ти места и ти е помагал да ги заличиш, но всички знаем, че някои рани заздравяват много трудно и е нужно много време, че да се заличи болката... И сега ще ме попитате защо е лошо, че си споделил... защото в някои караници... в някакви огромни изблици на гняв най - добрите приятели удрят точно там, където знаят, че ще боли най - много. Дали несъзнателно или с чистата умисъл, да те наранят... те просто го правят. И ние... им отвърщаме. И не се спираме... удряме се... жестоко, прекалено... и боли твърде много. И после съжаляваме, че сме казали нещо, не ни яд от това, че са ни закачили там където не трябва, а от това, че ние сме причинили болка.
Правилно си е като казваме, че съвършеният приятел те съсипва... че близките те нараняват най - силно и че дори от думите на най - големия ти враг не те боли толкова много, колкото те боли от нещата, които ще ти каже някой, който те обича и който ти обичаш...

I turned my head away
Didn't wanna hear what you said...

Синият ми облак и днес се опитва да бъде цял... да събере всичко онова, което е загубил от себе си и което му e било отнето... чува се Nelly Furtado и What I Wanted...

114. Hope...

За това как и най - малкото късче надежда... ни изправя на крака.
I really hope...

photo by: mumbojumbo89

Винаги съм се изумявала на това мъничко нещо, което хората наричат надежда. Това малко отблясъче, което винаги, въпреки всички удари на съдбата били те тежки или леки, остава живо. Малка светлинка, която никога не изчезва, която никога не умира... която крепи толкова много, макар че изглежда толкова нищожна.
Най - често съдя по самата себе си и по близките си хора и този път не е изключение. Можем да плачем с глас, да се мръщим, да се отказваме от живота (образно казано) и въпреки това само като видим това слънчево зайче лицето ни грейва, животът става по поносим, а това, за което сме плакали до преди пет минути се превръща в нещото, за което да се усмихваме. Изправяме се на крака... ставаме от твърдата земя, поглеждаме раните от падането, усмихваме им се и продължаваме нататък... И не защото трябва, а защото надеждата умира последна, а ако е умре (а най - често всъщност само спи или сме я забравили) и най - малката казана ни дума може да се превърне в такава. Надеждата обаче, не е спасителният пояс, който ни помага да не се удавим... защото той е малко или много физическо тяло, което ни вади от водата... надеждата е вътрешната сила, която ни научава да плуваме. Тя е оная опора, която е по - здрава от всичко останало, най - силната греда в цялата конструкция на съзнанието ни. И най - често не подозираме че я има, докато не ни потрябва... или докато всичко останало не рухне, и видим, че това, което е останало здраво се крепи на нея...
И после започваме да строим... отново... върху нея...
Жалко, че понякога не стига само тя...

Синият ми облак строи... пак... макар че знае, че малката конструкция от дървени купчета скоро ще рухне, защото кубчето в основата не може да удържи всички останали... просто са твърде много... Но когато кулата падне, облакът ще си пусне Only Hope на Mandy Moore и ще строи пак... Поне докато не се ядоса и види, че така няма да стане... и че трябва поне още кубче в основата...

113. Your song...

Благодаря на Мъро, който ме накара да изгледам филма... и задето още преди няколко дни ми показа песента... Но чак след като видях "Мулен Руж", прозрях красотата й...
Благодаря ти отново...

Alessandro Safina & Ewan McGregor - Your Song

My gift is my song
And this one's for you
And you can tell everybody
That this is your song
It maybe quite simple
But now that it's done
Hope you don't mind
I hope you don't mind
That I put down in words
How wonderful life is now you're in the world

Sat on the roof
And I kicked off the moss
Well some of the verses well
They got me quite cross
But the sun's been kind
While I wrote this song
It's for people like you that
Keep it turned on

So excuse me for forgetting
But these things I do
You see I've forgotten
If they're green or they're blue
Anyway the thing is what I really mean
Yours are the sweetest eyes I've ever seen

And you can tell everybody
This is your song
It may be quite simple
But now that it's done
I hope you don't mind
I hope you don't mind
That I put down in words
How wonderful life is now you're in the world

I hope you don't mind
I hope you don't mind
That I put down in words
How wonderful life is now you're in the world...

Те танцуват на моя син облак... знам го... под звуците на Your Song на Alessandro Safina и Ewan McGregor...

112. Change...

За моята промяна...

photo by: mumbojumbo89

Онзи ден... така искренно се изненадах от промените, които открих в себе си. Просто се замислих и изведнъж се стреснах като видях какви неща съм мислела преди по определени теми и какви мисля сега. Много пъти са ми казвали, че съм променена, но не винаги съм успяла да го видя. Преди, като бях по - малка съм търсила разлики в себе си, но никога не съм успяла да ги видя. А сега... сега явно успявам да видя разликите в това, което съм била преди. И няма да говоря за промените във външния вид... защото аз много неща измених - като прическа и стил на обличане... а за промените в мен, вътре в мен...
Изгорях... и се върнах по пътя в изпепелената гора от чувства и мисли, за да видя какво е останало и какво е пораснало след това... Защото където е имало нещо, дори след пожар и ураган... ще поникне друго...
Започна да ми пука за много неща и от много време не мога да включа непускистичната вълна както съм успявала да я включа преди. Прекалено много започна да ме интересува чуждото мнение и се мъча да се нагаждам по хората... защо ли? За да им е добре на тях... за да не съм им трън в очите, да не ги дразня... започнах да си меря думите, да се старая да не кажа нещо, от което някой може да се ядоса или натъжи... Прекалено много ме вълнува дали ще нараня някой или не... Премислям по хиляда пъти действията и думите си преди да ги извърша или изкажа. А някога бях напълно спонтанна и не си поплювах... Започнах да подтискам неприятните думи, които искат да излязат от устата ми, да подтискам чувствата си, да подтискам самата себе си, спонтанността си... Преди не ме интересуваше дали съм несимпатична на някой - сега не мога да приема мисълта как някой може да ме мрази, защото не съм направила нищо толкова голямо, че чак да не ме понасят... Счупих всичко в себе си... арогантността си, достойнството си, силата си... станах търпелива, дори прекалено търпелива, твърде тълго пазих добрия си тон дори срещу хора, които ме наричаха жалка... Започнах да играя за пред близките си, да слагам прекалено много маски, за да не ме усетят кога искам да крещя и кога искам да плача... Сложих си вечната усмивка не от страх да не видят хората, които ме познават каква съм... А за да изглеждам просто някой, на който всичко му е наред, който няма нужда от нищо или от някой... За да не си губи някой времето с мен като ме пита как съм... Стараех се да съм улеснение за всеки, да не натоварвам никой, да не губя ничие време... Показвах себе си само на места, на които не ме познават, защото там не ми обръщаха внимание така или иначе - някакво ново и объркано момиче - нищо особено...

И макар че не винаги успявах да съм сдържана и мила...
И макар че все още се намира малко цинизъм в мен...
И макар че все още понякога не издържам и започвам да говоря нелицеприятни неща...
По - добра ли станах или по - слаба?!

Синият ми облак се опитва да си спомни какъв беше преди да стане син... Май не помни, че беше измечтан след всичките промени в мен... А да... ето сети се - винаги си е бил син..

111. I Feel You...

Schiller - I Feel You

I feel You...

In every stone...
In every leaf of every tree
you´re ever grown
(That you ever might have grown)

I feel you...
In every thing...
In every river that might flow
In every seed you might have sown

I feel you... In every rain...
In every beating of my heart...
Each breath i take
(In every breath i´ll ever take)

I feel you...
Anyway...
In every tear that i might shed
In every word i´ve never said

I feel you...

А синият ми облак днес не искал да коментира... днес искал само да Ви покаже песента, която му влезе във въздухарското мозъче... ей така, дали по свети валентински или просто заради песента... Но да, влезе му в главицата и не иска да излезе... Боя се че няма да му мине няколко дни, дори седмица... нищо че я знае от отдавна, сега е сериозно пристрастен, което само по себе си дори не е лошо... Е, оставям Ви за днес с него и песничката му... I Feel You на Schiller...

110. И ти дадох сърцето си...

Буквално...

photo by: lovliksmroses

Вчера загледах "Али Макбийл", докато се мъчех да се приспя... Епизода обаче ми стана интересен... Ставаше дума за двама добри приятели... единият богат, шеф на преуспяваща фирма, мъж с чудесно семейство... но мъж с болно сърце, поради което се очаква да живее най - много пет години. А другият... първо просяк, после просто чистач във въпросната фирма... Мъж без никакви успехи в живота, без никой... но здрав мъж.. със здраво сърце, което иска да размени с това приятеля си... Заради приятеля си...
Естествено размяната не беше допусната...

"Ако трябва да опиша на един лист всичките си постижения, то листът ще остане празен. А сега, за първи път в живота си аз имам шанс да направя нещо значимо. Да подаря сърце на най - добрия си приятел... да подаря баща на децата му и съпруг на съпругата му."

Не искам дори да се обяснявам, защото не мога...
Всеки сам може да си извади нещо от горните редове...

Синият ми облак е малко объркан, но поне слуша Goo Goo Dolls и Iris...

109. Angry...

Твърде ли сме егоцентрични, за да приемем, че някой просто не ни харесва и дори ни мрази...

photo by: freeminds

Винаги съм твърдяла, че колкото и добър човек да си, че колкото и да се стараеш да се харесаш на хората, че колкото и добрини да свършиш, че колкото и да помагаш на всички и да се отнасяш добре с всеки човек до себе си... винаги ще има някой, който да не те харесва, на който не си симпатичен и който малко или много те мрази. То просто е неизбежно... очевидно човек не може да живее с пълна хармония с всички и всичко. Помагайки на един, може би пречи на друг... и т.н. не мисля да се втурвам в дълги обяснения, просто кратичко го изказвам... Колкото и да си добър и положителен винаги ще има някой, на който няма да му изнася твоето скромно същестуване...
Тука идва момента, в който искам да спомена, че ние просто не сме супер добри към всички и всичко, не сме безгрешни и не се отнасяме еднакво мило с всеки човек, който минава през живота ни... Тъй че няма смисъл да претендираме, че сме много добри и просто е непонятно как аджеба, някой няма да ни харесва...
И после идва въпроса как приемаме момента, в който разбираме, че някой, сякаш ей така от нищото... ни мрази!? Всъщност истината е че винаги сме го очаквали и т.н. то просто си ни е ясно, че няма начин целия свят да ни обича... На мен днес... макар че го очаквах ми дойде точно като гръм от ясно небе... И съм изпаданала в някакъв много задълбочен размисъл... Дали наистина съм твърде егоцентрична, че да приема, че някой просто не ми харесва характера и така нататък... или съм твърде заблуда в идеята си, че на този някой не съм му направила нищо чак толкова лошо, че да питае такива "приятни" чувства към мен, да ми върви напук и да ми извърта всички там "симпатични" номера, които се вършат на хората, които не са ни симпатични...
Уатевър... преглъщам идеята, че дори Майка Тереза да бях пак щеше да има някой, който да ме мисли за изкуфяла старица *да, и такива хора има*, после си напомням, че аз не съм и една десета добра и мила като нея... и вече ми става по - добре... Хич, ама хич не ме касае вече...

Синият ми облак се усмихва... а наоколо се чува само едно нещо... Tainted Love на Marilyn Manson...

108. Защо ми е толкова хубаво щом съм лоша...

Some mistakes are too much fun to make only once...

photo by: collien

Аз пак ще започна с "Това хората сме много странни същества, от мен да го знаете"...
Много, ама много ни се отдава да сме лоши и да се спъваме два пъти в един и същи камък... Да повтарям разни сладки грешки и макар че след това ни е криво, болно и вероятно гузно, да ни се иска да ги направим пак, защото въпреки всичко ни е много, ама много хубаво... Толкова хубаво, че преценяваме, че сме склонни да изтърпим всичката болка, която ще ни връхлети с все сила, заедно с остналите последствия след като сме направили нещо нередно... Защото последствия винаги има - падаш от колелото и коленете ти са ама безнадеждно издрани... Само че (о да, има "само че" вместо редовното "но") пак се качваме на колелото... Накрая или се научаваме да го караме или ожулваме и лактите и нослето и зарязваме скапания велосипед (не че не ни е яд, че сме се научили да го караме, но накрая решаваме, че не си заслужава всички рани)... И всъщност най - често ние не сме единствените потърпевши, защото обикновено возим още някой на рамката на колелото. Знаем, че и другия е ожулен, че и на него му е болно, но и той пак се качва... защото истината е, че и на него му е малко или много хубаво... а и вятъра в косите май си заслужава. Може би всичко това е просто глупост - кой иска да си причинява болка... болката си е болка, малка или голяма тя пак е болка, и да, било ни е приятно, чувствали сме се свободни и така нататък, но накрая ни боли, нали така... Тогава защо ни е толкова хубаво да сме лоши, да се спъваме и да усещаме тая болка?! Накрая почваш да се чудиш дали обичаш просто карането на колело или това, че с човекът, с който се возите, заедно ще си чистите раните... т.е. обичаш изтънчената болка или това, че ти е хубаво за кратко... Всъщност вече съм почти сигурна, че човечеството е поне наполовина изградено от малки симпатични емоционални мазохисти... които в същото време са точно толкова садисти... които хем нараняват себе си... хем другите... и това се харесва на всички...

Прекалено се обърках вече...
А и примерът с колелото не е много точен, защото накрая колело всеки се научава да кара без да пада, ако е достатъчно търпелив, а пък грешки можем да допускаме постоянно и то едни и същи, но... така ми дойде...
Въпреки това съм почти сигурна, че ме разбрахте...

Синият ми облак пак е паднал от колелото си... но пак ще качи, след като си намери mp3 - плейърът, на който да си пусне Set The Fire To The Third Bar на Snow Patrol...

107. Someone loves you...

Или пост затова, че колкото и да сме отчаяни и слепи, до нас винаги има някое приятелче (а може би не само приятелче), което ни обича...
И пост затова, че понякога загледани в нещо "велико" пропускаме тези, които ни обичат и които гледат на нас, като на нещо... "велико"...
Пост за Пламен и за Мъро...
Пост и за всички, които имат нужда да прочетат долните редове...
А тези, които нямат нужда... пак да ги прочетат...
Усмихнете се мили мои... защото аз Ви обичам...

photo by: little pretty

Моля Ви се хора... усмихнете се малко, бъдете една идея по - големи оптимисти и стига сте ми повтаряли, че никой не Ви иска и че никой не Ви обича, че туко - виж съм Ви повярвала...
Всичко ще се оправи, небето ще се изчисти от облаците и мътилката във водата ще се избистри... ще я отнесе течението, обещавам Ви го. Нещата винаги се оправят... и ще Ви кажа защо... Защото някога пак трябва да се развалят, колкото и кофти да прозвучи. Но после пак ще се оправят... и така нататък... кръговрат му се викало на това чудо.
Уатевър...
Идеята на поста ми е да изтъкна какви големи глупачета сме ние хората! Как пропускаме красивите и истинските неща (а те са ни точно под носа), докато се захласваме по нещо, което смятаме за най - великото на света... И как пропускаме същите тия неща, когато ни е крив целият въпросен свят... Тъй... конкретно и право по темата.

Someone loves you...
...even when you don't think so...

Всеки човек си има дни, в които се чувства толкова отчаян, загубен в мъката си и в емоционалната си бездна, че пренебрегва всички онези хора, които го обичат и които ги е грижа за него. Глупаво нали... но всички го правим. Понякога човек се чувства толкова зле, че тогава нищо друго няма значение освен неговото мило и егоистично Аз. И не, не нарочно се кара със всички, наранява и обижда близки си хора... Просто в някои дни човек губи вяра и всичко, и всички му се струват посредствени, НЕистински... Или нещо такова, трудно е за обяснение, но знам че и Вие сте изпадали в това положение...
За щастие приятелите ни са ни свикнали на настроенията и твърдо си стоят до нас, търпят ни глупостите, които приказваме (а те най - често са "Никой не ме обича и на никой не му пука за мен"), уверяват ни, че те ще са до нас и ни обещават, че всичко ще се оправи... Е, да някои от приятелите ни понякога им кипва и ни оставят да си почупим малко главата и да осъзнаем, че всъщност ни обичат...

Другата ситуация на слепота и на пренебрегване на хората, които ни обичат е моментът, в който си издигаме някой на пиедестал и за определено време за нас същестува само той... Да, ама не... Най - често в подножието на въпросния пиедестал стои някой мъничък, някой, за който ние трябва да стоим там горе... някой, който ни обича. А ние упорито не забелязваме, защото както казах за нас съществува само този на пиедестала... Глупава работа... Но и това всички го правим...

Облакът ми от син парфюм държи табелка с горния надпис...

106. Don't speak...

Очите казват всички ония неща, които се страхуваме да изречем...

photo by: munecaa

За пореден път се убеждавам, колко е трудно да говориш по някога... и колко по - лесно е да обясниш нещо само с поглед, вместо с десетки думи. И не само с очи... ами и с жестовете на тялото, но да, най - вече с погледа. Днес видях много подигравка, много болка и много забава... не ми трябваха приказки обяснения, трябваше ми точния миг, в който засякох погледите на различните хора.
Винаги съм казвала, че очите са прозорец на душата, придържайки се към едно известно на всички нас клише... Може би затова не мен ми е неудобно да гледам дълго хората в очите. Може би затова бързо измествам поглед... не защото съм излъгала за нещо и се страхувам да не ме разкрият... да, страхувам се... но за друго. Някой да не би да види какво има там... в погледа ми... Много по - лесно да извъртя поглед, да си сложа усмивката, с нея и маската и да се правя на щастлива, вместо да дам на някой да надникне зад тия мои очи и да разбере какво има вътре в мен... Не обичам изведнъж да се озовавам толкова гола пред някой. Мен обикновено хората насила ме карат да ги гледам в очите, когато искат да им обещая нещо, защото това, че ми би шарел погледа ги карало да се съмняват в мен и в това, дали трябва да ми се доверяват (не съм Ви молила пък).
Ами съжалявам... аз не мога да издържам на дълги и втренчени погледи. И за щастие повече "гледат само зъбите и усмивката, но ако някой погледне в очите ми веднага ще види какво ми е и какъв съм"...

Синият ми облак върти очички и заглежда тавана... на него има паяче със слушалки... мога да се закълна, че слуша Bang Bang на Nancy Sinatra...

105. Telephone line...

Hello... how are you?

Have you been alright, through all those lonely nights...
Thats what I'd say, I'd tell you everything...
If youd pick up that telephone.


photo by: visiosmaradigna

Знаете ли какво им обичам на телефонните обаждания... че колкото и да е далеч човекът, с който говоря, щом чуя гласа му и шума около него веднага ме обзема чувството, че е някъде съвсем наблизо... дори да е на другия край на света. Обичам да звъня на хората... да чувам гласове, да усещам живота... а не просто да пиша смс - си, или да си чатя... обичам да чувам сигнала "свободно", изщракването и приятното "Ало", което се разнася от другата страна на линията... "Ало", което някой прошепва в ухото ми... Буквално ^^.

Hey... how you feelin?
Are you still the same?

Всъщност най - много обичам да звъня на позабравени хора... хора, с които не сме се виждали от много време, поради определени причини и събития... хора, с които сме се позбравили, но за които някъде из всички тефтери или из паметта на телефона пазим номер за връзка... Звъниш, усещаш изненадата, когато те разпознаят и после ли уреждаш среща... или поне обещаваш да се обадиш пак.

Не знам как бих живяла без тия малки звънящи апарати. Моята връзка, с хората, които обичам, но които сега не са пред очите ми (да знам, че съществуват и други начини, но да чуя гласа)...
Да, много съм разсеяна тази вечер...
Може би трябва да звънна на някой...

Синият ми облак вади малкия си син телефон и набира нечий номер... отсреща се вдига и освен "Ало" се чува и Telephone line на Elo...

104. Sixteen...

Искам само да ти пожелая...

За рожденият ти ден искам да ти подаря един пост...
Понеже не мога да те видя наистина, че да те целуна по бузата или да те прегърна, защото си наистина далеч...
Те целувам с думи...
И те прегръщам с думи...
Подарявам ти този пост, защото искам да ти кажа колко важен човек си в живота ми, колко те ценя и колко съм благодарна, че те има... Искам и да ти кажа, че те уважавам и обичам, и че винаги ще съм щастлива, задето си моя приятелка...

И сега се чудя какво да ти пожелая... може би много успехи, може би да осъществиш тази малка (о, май е голяма) мечта със следването на фотография... или може би да ти пожелая да намериш някой... някой до теб...
Истината е че не зная... Но знам, че човек като теб заслужава да осъществи всичките си мечти и желания... да докоснеш звездите и да направиш всички неща, които ти се струват неосъществими сега...
Затова ето точно това ще ти пожелая... да си силна, да се бориш до края, да превърнеш всяко желание и мечта в истина, т.е. да ги превърнеш в реалност, а не само в красива картина в главицата ти... Пожелавам ти да съумееш да се справиш с всички пречки по пътя си, да прескочиш всички препятствия, за да успееш да вземеш жълъда, който катерицата не успя (и да, говоря за Ice Age, но надявам се разбираш какво имам впредвид)...

Подарявам ти целувка...
Честит рожден ден, Габи...

Синият ми облак те прегръща и те поздравява с Cute Is What We Aim For - Risque... ^^