Знаете как ще започна, нали?! Точно така... Снощи пак се борих с безсънието... няф... Реших, че не ми се мисли и реших просто да слушам. Първото, което ми се наби беше тиктакането на часовника. Ама той наистина тиктакал... едно кратко тик... и после малко по - дълго так... И звучеше много зловещо... всякаш всичко наоколо изчезна... и само тик... так... невероятно е как въображението рисува картини в съзнанието ти само заради звуците. Как едно кухо тиктакане може да звучи бодро и плашещо, весело и зловещо... а после заваля. И картините в главата ми пак започнаха да се редят. Капките се стичат по стъклото и изчезват в тъмнината, дъжда брули тъмнозелените листа на дървото, чиито клони докосват терасата... капките се усилват и усилват, докато всичко не се слива в един монотонен ръмеж, в който не можеш да различиш отделната капка, защото всичко звучи като прекрасен дъждовен водопад... После отслабва и капките отново започват да се различават и ясно можеш да видиш как всяка една от тях се блъска в тъмните стъкла... Танцуват по прозореца и образуват тънки вадички, спускайки се надолу и надолу, докато животът им не свърши и не бъдат заменени от следващите... чисти и също толкова танцувално настроени... красиво е... нищо чудно, че дъждовните дни и нощи са най - любимите ми...
No comments:
Post a Comment