Отдавна имам мисли по това, за което ще Ви говоря днес, но случилото се точно в този ден ме подтиква да говоря по въпроса и да си развихря мрачните размишления. Да Ви е хрумвала идеята, че сигурността, която изпитваме, затворени в кухите си панелени блокчета, не е нищо повече от илюзия. Излизаме на улицата и пресичаме кръщовището, а до нас изсвистяват забързаните автомобили шофирани от още по забързани хора като нас. Сядаме в кафенето, пием сутрешното си горещо капучино с диетична бисквитка и преглеждаме пресата. Оставяме бакшиш на сервитьора, който от две години се мъчи да ни заговори, но още не е посмял да ни каже нищо друго освен "Добър ден, какво ще поръчате?", а ние сме му отговорили "Както обикновено". Отиваме на работа, излизаме в обедна почивка, после се връщаме за следобедното съвещание, директора на фирмата отново не е доволен. Вършим работата си след съвещанието, прибираме се вкъщи, взимаме освежаващ душ, гледаме някой филм или слушаме новините, където съобщават за някоя нова катастрофа, цунами или земетресние. Сами сме или с приятел и после заспиваме, ако не ни се е отдало случайно забавление (говоря за секс, естествено). На следващият ден пак същото. Нормално ежедневие, което рядко излиза от границите си. Сигурно ежедневие... пак ще спомена илюзорната сигурност.
Сега на главния въпрос - защо описах всичко това и за какво за Бога говоря?! Говоря за това, че вярваме, че светът във който живеем е толкова сигурен и безопасен, че забравяме къде се намираме и какво може да се случи при малко човешка небрежност. Че чакаме смъртта само по един единствен начин - насилствен - било то от бедствие, катастрофа или убийство. Но не и смъртта като нещо естествено, като нещо нормално и понякога случайно. Хората имаме странната дарба да вярваме, че никога няма да умрем, а не виждаме малките засади, които дебнат наоколо. Защо вярваме, че няма да умрем... защото гледаме на смъртта като нещо толкова далечно, което в повечето случаи наистина е така. Но смъртта не е от справедливите в решенията си - смъртта подминава убийци, наркотрафиканти, но взима деца и общо взето млади хора. И все ни се струва, че взима някой, който не е трябвало. 150 хиляди души умират всеки ден, а ние винаги си казваме - "Е, какво толкова дошло им е времето, нали ние сме живи!" И пак казвам - създаваме си излюзия за сигурност, не нарочно, просто така си мислим, а никой не се замисля на колко тънко и опънато въже вървим. Вероятностите да умрем са толкова много, че просто можеш да шокираш от бройката - пресичаш кръстовището, а някой идиот не спира на червено. Храниш се и внезапно се задавяш. Къпеш се в привидно безопасната баня, подхлъзваш се на сапуна и удряш главата си в плочките. Да не говоря за всички случаи с повреди в уредите у дома. Нещата са толкова много, че мога да ги изброявам с часове и бас държа, че досега не Ви бяха хрумвали, нали?! Всъщност пиша всичко това, защото днес почина съседът ни! Възрастен беше и първото, което ми хрумна беше "Е, дошло му е времето, поживял си е!". После се почувствах безчувствена, че го казах... и все пак може би съм права. И не че пиша това, за да Ви накарам панически да обезопасите всички остри предмети вкъщи, а просто защото съм афектирана и за да подчертая колко наблизо е тя... смъртта. При мен беше само в съседния апартамент, поради болест. А при Вас?!
1 comment:
Мхм, макар, че в момента съм ти сърдита не можах да се въздържа от коментар: замислям се, да, през ден. Затова и съм станала параноичка вече. Непрекъснато се замислям, а ако съм сама вървя на метри от всяко друго човешко същество и се озъртам като заек насред лисича гора. Вчера минавах покрай едно кафе и някакъв човек излезе от него и тръгна на два-три метра надясно и назад от мен. Вървеше съвсем бавно, от време на време ми мяташе някой поглед. Аз тръгнах покрай площадката - и той тръгна, макар и доста бавно и от другата страна. Тогава изпаднах в тотална паника и започнах да се озъртам наоколо за хора, тръгнах по-бързо, а щом завих зад ъгъла направо започнах да тичам. Спрях чак като стигнах следващата пресечка. И после като се замислих колко малко ми трябва за да тичам панически, сякаш ме гони психопат с нож окончателно реших, че съм развила параноя. Но никога няма да разбера дали тази параноя някога не ме е спасила.
Post a Comment